В едно самодейно видео, което ми прати на мейла някакъв господин, който в две изречения в писмото се представи като внук на главния герой от видеото Абедин, а също така като краевед, се разказваше за последната камила в Тополовградско.
Още в началото авторът признаваше, че работата му е любителска, без претенции, но искал да остави спомен, документ за дядо си. На фона на архивни снимки от онзи край с тържествен глас внукът описваше зората на изпълнения с труд живот на Клеопатра, такова било името на камилата. Началото е още през трийсетте години на двайсети век. Дузина камилари се сплотяват в сдружение, което безотказно извършва пренос на стоки и провизии до най-отдалечените селища и махали в региона. Сдружението разполага с няколко десетки камили. Следваше снимка с лошо качество на камиларите с камилите, сред тях и нашата героиня със стопанина си, двамата заградени с кръгче. Гласът на внука със зле скрито вълнение продължаваше да разказва: почти десетилетие камиларите са монополисти в този вид дейност. В началото на четиридесетте години по пътищата обаче започват да се появяват камиони и коли и най-прозорливите разбират, че този поминък е обречен. Но още десетина години са нужни, за да се изтрие напълно присъствието им в Родопите. Разбира се, не без участието на новата власт, която преследва със зъби и нокти всякаква частна инициатива. Сдружението се разпада, голяма част от камилите са продадени в кланиците наоколо. Но Абедин толкова бил привързан към своята камила, че успял да я скрие за известно време високо горе в планината и така Клеопатра да оцелее. Той започнал да се препитава с дърводобив. Използвал голямото животно за смъкване на трупи.
В началото на шейсетте години обръчът се пропуква и Абедин започва да гастролира с Клеопатра по морето. Внушителното, но кротко двугърбо животно с дълги мигли се превръща в любимец на децата. В семейните албуми на безчет връстници на курорта „Слънчев бряг”, твърдеше внукът, се пазят детските им снимки на волни бедуини, покачени между двете гърбици на камилата на Абедин. Във видеото имаше няколко такива мили снимки.
После следваше ядрото на видеото. Както уточняваше внукът, това били кадри от тогавашната кинохроника, които се прожектирали по онова време в киносалоните преди началото на главния филм.
Годината е 1981-ва. Хиляда и тристагодишнината на България. Става ясно, че част от Дипломатическия корпус, главно представители на арабските страни, както и на Монголия, ще посети Тополовград. Управниците на централно и местно ниво се чудят с какво да впечатлят дипломатите. И ето, на някой му хрумва щастливата идея да включи в тържествата и камилата на Абедин. Петдесетгодишен юбилей на старата труженичка, дала всичко от себе си на този край. Българо-арабска дружба. Българо-монголска дружба. Предложението е прието с адмирации. Пристъпва се към организацията. Червен килим на площада. Пищни венци. Слова. На кадрите се вижда как камилата и стопанинът ѝ тежко пристъпват с вкаменените си стави по килима, но тяхното мъчително придвижване на смазани от тежък труд същества лесно може да се окичи с ореола на достойнството, на чувството за изпълнен дълг.
Накрая във видеото имаше и нещо като интервю с Абедин. Старецът, отхлупил капата си на коляното, с гъста като меча козина бяла коса, седеше на пънче пред яхъра на Клеопатра. Тя също се виждаше на заден план, и тя цялата побеляла от старост, лежеше на земята и бавно преживяше. Интервюто с Абедин беше по своему трогателно, веднага се разбираше, че той не е речовит човек.
– Добро животно. Много добро. Тъй-тъй. Разбрано. От една дума ще те разбере. Що къщи сме построили с нея по чукарите. Триста кила товар носи. Не ще да яде, не ще да пие. Ако ѝ дадеш, ще яде. Ако не ѝ дадеш, няма да яде. И гък няма да каже. Тъй-тъй.
Бехме голяма дружина това камиларите. Бехме сила. Ама залязохме, като сяко нещо. Но аз я опазих мойта Клеопатра. Ми то като човек, пръв приятел. Аркадаш.
Тези като дойдоха, началниците, се сетиха за нас. Един вид като евалла. Тя Клеопатра заслужаваше.
Какво нещо е жувота. Като се сетят за теб, разбираш, че той минал. Годините са керван. В челото – вятър и слънце, в средата камъни, в края – барабонки.
Питаш ме сега какво? Сега се гледаме в очите. Кой ще превари? Ако тя превари, добре. Ако аз преваря, лошо. Ще ѝ кажат – чуш! И ще я завлекат в скотобойната. Тъй-тъй.
Тук видеото свършваше.
Абедин беше проумял кръговрата на времето. Но по важното – беше успял да го изкаже. А заедно с това да изрече истинска епитафия за живота на своята Клеопатра – последната камила в Родопите!
