Когато наближило времето Иисус Христос да се раздели с нас и да се върне при небесния Отец, Той разказал една притча за човек, комуто също предстоял далечен път.
Това е известната притча за талантите, която ние знаем и уж сме проумели нейния колосален смисъл, но винаги, когато я четем и още повече когато я слушаме на Литургията, откриваме нови и нови неща и това е толкова характерното за бездънните пластове на простите Божии думи.
Преди да замине, този човек повикал слугите си, за да им предаде имота си. Не част от имота си, а целия имот. Знаем, че този човек е Творецът на всичко видимо и невидимо, а слугите сме ние – Неговото творение. И Творецът щедро ни е предал целия Свой имот, тоест дал ни е да стопанисваме целия свят.
Втори важен пласт от притчовия разказ е, че след като е предал на човеците Своя имот, Господ не се меси в работата и в плановете им. Всеки има пълната свобода да работи, както смята за добре, да разработва имота така, че да се развива и да се обогатява. Единственото изискване е да не го занемарява, да не го изоставя в запустение, да се труди според силите и способностите си.
Рембранд ван Рейн, „Притчата за талантите“, 1652 г.
Това дори не е споменато в притчата, тъй като то се подразбира така, както за всеки е ясно, че за да изкарва прехраната си, трябва да се труди, че ако не се труди, обрича сам себе си на мизерия и глад.
За да можем да се трудим съзидателно, Творецът ни е надарил със свободна воля. И с тази свободна воля той ни призовава да творим по Негов образ. Така, както Той е сътворил нас, така и ние сме призвани да творим с талантите, които ни е дал. Защото творчеството не е само писането на романи, рисуването на картини или композирането на симфонии, творчеството при човека не е само в изкуството, то е във всеки миг на живота на всеки човек. Ние творим съдбата си и през това творчество изпълняваме Божията воля за нас.
Каква огромна територия – от земята до небето – обхваща само това Божие изискване към нас, което ни приобщава към Твореца и ни прави Негови съработници! И с това ни прочиства от отровите на дребнавите амбиции и лукавите комбинации, прави ни свободни.
И тук стигаме до сърцевината на притчата, тоест до двоякия смисъл на понятието талант. Употребяваме това понятие често, но над неговото значение се замисляме рядко. Знаем, че талантът е дар, при това особен дар, голямо дарование, изключителна надареност. Но същината е, че е дар – нещо получено даром. Знаем и онази сентенция, която се приписва на Айнщайн, че геният е един процент талант и 99 процента упорита работа. Не е задължително да сме съгласни с разпределението на процентите – това е метафоричен израз. Но сентенцията казва, че от нас се иска към таланта да прибавим труд и то много труд. Казва още, че без талант, само с труд, също няма резултат. Тоест сентенцията казва същото, което казва и притчата на Христос.
Талантът предполага и труд, и интелект, и знание, и умение над средното ниво, но преди всичко е дарбата. Това се разкрива най-убедително при надарените деца, които проявяват изумителна дарба в някоя област от най-ранна възраст, когато още не участват нито интелектът, нито трудът и тъкмо поради това се откроява дарбата. Тя, разбира се, може да бъде развивана с труд, както може да бъде и занемарена. Точно както се случва в евангелската притча.
Каква огромна територия – от земята до небето –
обхваща Божието изискване към нас, което ни приобщава
към Твореца и ни прави Негови съработници!
Христос си служи с древната мярка за тежест за по-голяма образност. Талантът е най-голямата единица за тежест – равнява се на 36 до 41 кг злато или сребро. Тримата слуги получават различно количество таланти – единият пет, другият два, а третият един. Тук веднага възниква въпросът защо господарят не е дал еднакво количество на тримата си служители? Това създава предпоставка за съмнение в несправедливост или пристрастност. Но като направим съпоставка с другото значение на понятието талант – с дарбата, ще разберем, че в действителност това е подвеждащо. Нали ние на всяка крачка сме свидетели колко различни са талантите и дарбите на хората – едни са в областта на музиката, други в спорта, трети в изобразителното изкуство и пр. И талантът в една област може да е придружен с посредственост в други области. Всеки е различен от другия. Нашият Творец, а в случая човекът от притчата, знае нашите способности и ни дава талантите съобразно с тях. Бог проявява към нас Своето бездънно и безкрайно творчество, като ни прави различни един от друг. На всеки един от нас Бог е дал свободата да бъдем различни. Какво би се получило, ако накараме някой слабичък човек да вдигне тежестта на талантливия щангист? Няма ли да злепоставим един талантлив художник, ако го помолим да изсвири някоя соната на цигулка? Затова в притчата всеки е получил таланти съобразно възможностите си. Както е и в живота. Само комунизмът издига равенството в култ и се бори всички да получават всичко поравно. Но християнството не е комунизъм. А и за комунизма знаем, че всички бяха равни, но някои бяха по-равни.
В евангелската притча забележителното е това, че никой не е пренебрегнат от господаря – всеки получава таланти.
А на финала на притчата виждаме колко правилна е била преценката на господаря. Този, който получил най-много, положил и най-много труд и удвоил полученото. Така постъпил и вторият, който получил значително по-малко от първия. Но той не завидял, не се озлобил, не се отчаял и също удвоил получените таланти.
По съвсем различен начин постъпил третият. Господарят го нарича лукав и ленив, но той е и завистлив, и неблагодарен, и злобен. Той не само закопал получения талант в земята. Той отправил към господаря, от когото е получил таланта, злостно обвинение: „Аз те знаех, че си жесток човек: жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал“. Този лишен от самокритичност човек за собствените се неудачи обвинява оня, на когото трябва да бъде благодарен. Нали всичко, което той имал, е даром получения талант! От себе си не добавил нищо. Неговото изкривено съзнание изкривява реалността и той прехвърля своята вина върху господаря си.
Проблемът на третия слуга е в самия него – той използвал дадената му свободна воля, за да зарови в земята дадения му талант, вместо да го разработи. Слугата е ощетил сам себе си, а господарят е изгубил един съработник. Причината е в неговите недостатъци, които изброихме – лукавство, леност, завист, неблагодарност, злоба, но трябва да добавим, че причината за тях е недоверието към господаря.
Заради недоверието си той се уплашил, както Адам го дострашало, когато чул Божия глас в рая.
Само когато имаме любов, можем да разработваме своя талант, защото „в любовта страх няма“. Любовта ни прави съзидателни, а това ни прави богоподобни.
