Разговор с проф. Кирил Топалов

Проф. Кирил Топалов е сред най-забележителните имена в съвременния ни интелектуален хоризонт. Посветил огромно внимание на възрожденската култура и литература, съхранявайки научна почтеност във времена и пространства, в които това е особено трудно, той е автор на редица изследвания върху изтъкнатите ни възрожденци, проблемите на възрожденската поетика, балканистиката и обмена и взаимодействието между балканските култури и литератури. Но проф. Топалов има своето специално място в света на книгата и със своите художествени произведения. Романите и пиесите му са търсени и провокират размисъл и разговори и днес. Нещо повече, само в последните години той издаде няколко важни книги, които допълват не само неговия писателски образ, а и фонда на представите ни за последния половин век. Сборникът с разкази и новели „Софийски истории“ (2021) и мемоарният му роман „Живот по неизбежност“ (2023) заслужават специално внимание. Но образът на този наш интелектуалец ще е непълен, ако забравим заниманията му с гръцката литература и с българо-гръцките културни взаимодействия, великолепните му преводи на гръцка проза, поезия и драматургия, усилията му в създаването и поддържането на висок балкански дух, възраждайки порива по старата Академия, и то във времена на войни и продължителен разпад на държави и ценности след дългия век на тоталитаризма. Гражданската му активност и доблест и ярките му дипломатически мисии в Гърция, Ватикана и Малтийския орден съдействат не само за преодоляването на редица недоразумения в междудържавните контакти от ерата на „Студената война“, а и за популяризирането на постиженията на високата култура и науката. Това е принос, за който си струва да настояваме и да не забравяме думите на св. апостол и евангелист Лука: „И никой, като запали светило, не го захлупва със съд, нито го туря под одър, а го туря на светилник, за да виждат светлината ония, които влизат“.

Проф. Топалов, благодаря ви, че приехте този разговор. Висока чест е за един ваш бивш студент да разговоря с вас и да оцени за пореден път шанса, който му е дал животът. Да започнем оттам, че и самият вие никога не скривате възхищението и дълбокото си уважение към вашите учители. Кои са най-големите ви учители?

В литературата това бяха писателите и книгите от българската и чуждата класика, поне онези, до които чудовищно идеологизираната политическа система през моите детство и младост даваше достъп, но доброто беше, че в библиотеките на по-интелигентните семейства, чиито домове не бяха разрушени от бомбардировките или пък не бяха заграбени от неграмотните хора с лента на ръкава „ОФ“, които през първата зима на своята власт прекарваха с радост през печките всички книги, които намираха в домашните библиотеки, след като собствениците им бяха пращани в лагерите или интернирани, все пак се намираха и достатъчно стари, отпреди Втората световна война, издания, които съхраняваха многобройни образци на голямата българска и световна литература. В онези мрачни, страшни и много бедни години, в които протичаше разрухата на държавата (представяна фанфарно като строеж на „новия“ живот), контактът с голямата литература придобиваше форми, които на днешния човек се струват странни, в добрия случай весело-смешни. В съзнанието ми например е останал един много ясен спомен още от най-ранното ми детство: свирепата зима на 1950 г., предстои да тръгна първокласник, а в малката ни къща в Манастирските ливади (наричаха ги и Боянски), която баща ми бе построил с тухлите от разрушената от бомбардировките подуенска къща на дядо ми и в която временно (та чак до лятото) вместо прозорци имаше спуснати стари одеяла, аз съм се сгушил в леглото на малко по-топло до майка си, а баща ми, опакован в най-зимните си дрехи и с нахлупена и върху ушите скиорска шапка, е застанал пред леглото и с почти скована от студа уста и с газена лампа в едната ръка (още не са ни били пуснали ток) ни чете Ботевите, Вазовите или Яворовите стихотворения. Той чете, а ние с майка ми подсказваме, ако се опита волно или неволно да прескочи нещо (най-любими ни бяха командите „Грабвайте телата!“ и „Тук се слуша мойта воля, аз съм капитан!“, като аз виках най-силно, измъкнал се въпреки студа от майчината прегръдка и размахал войнствено ръце), а на „Хайдути“ и „Майце си“ си поплаквахме тихичко и двамата. Когато наесен тръгнах на училище, много възрастната ни учителка госпожа (все още съществуваше това обръщение) Гатева попита дали някой вече може да чете. Вдигнах ръка и тя каза да занеса на следващия ден някаква книга. Кой знае защо избрах от останалото от домашната библиотека след бомбардировките (първо са събрали във вързопи от покривки и пердета книги, картини, снимки и документи, после съдове и каквото друго е останало поне малко читаво) една книжка неголям формат „Великата френска революция“, която пък натъжи целия клас, защото накрая борците за правда и свобода Робеспиер и другарите му също бяха качени на ешафода. Четях книгата пред моите съученици, докато добрата ни учителка тихо си подремваше на един стол до прозореца, а много десетилетия по-късно, около честването на 300-годишнината на споменатите драматични и трагични събития, някои французи се питаха в медиите какво ѝ е било толкова великото на тази тяхна революция, след като е избила целия елит на държавата си, включително накрая и самите си революционери, но това е друга тема, болезнено повтаряща се при всички революции, включително и след българските такива, особено онези през ХХ век, които бяха не революции, не дори и въстания, а кървави касапници, организирани и проведени от една и съща чужда сила в свой интернационален интерес, за да си подчини завинаги българското общество според вечно живия имперски принцип „разделяй и владей“. Благодарение на онова, което бе останало от библиотеката на баща ми и което намирах в библиотеките на приятели на моите родители (първата ми работа, когато им отивахме на гости, бе да се „залепя“ за книгите им и винаги си тръгвахме с поне пет-шест от тях, които баща ми старателно описваше и после коректно връщаше), аз винаги имах за четене много книги, намираха се и „непрочистени“ книги – поради невнимание или невежество на „прочиствачите“ – и в голямата ни квартална читалищна библиотека, така че имаше какво да прочетеш, стига да искаш. Беше обичайно и да си разменяме книги със съученици и по-късно със състуденти. Ненаситното четене пък на книгите на Военноморската база и особено на голямата библиотека на Военноморската болница във Варна правеше по-поносими дългите ми нощни дежурства като морски радист. (По наказание синовете на „неблагонадеждни“ семейства бяха изпращани трудоваци или моряци, защото както мрачно се шегувахме във флота, моряшката служба е тежка, но за сметка на това – дълга, тригодишна, все пак бях късметлия, че от двата варианта ми се случи моряклъкът, а също и че не ме хванаха, че чета на „вахта“, таксуваше се като престъпление, бягство от бойния пост и се наказваше със затвор, т.нар. „дисцип“, дисциплинарна рота, което си беше чиста каторга, едно военно „Белене“!… Голямо щастие се оказа пребиваването ми в болницата, заради съмнения за жълтеница, което се оказа фалшива тревога, но аз за всеки случай хвърлях през прозореца лекарствата, които всекидневно ми се даваха да пия. Така успях да остана „на легло“ повече, изчетох един вагон книги и, както съм го описал, мисля в „Живот по неизбежност“, след като прочетох там и „Мартин Идън“ на Джек Лондон, цяла нощ бях в някаква особена, неизпитвана дотогава щастлива полусънна треска, пред очите ми течеше някакъв, струваше ми се смислен текст, който уж аз съчинявах и от който на сутринта не можех да си спомня нищо, но май тогава разбрах, че вероятно цял живот ще съчинявам изречения…                

В мемоарния си роман разказвате много увлекателно за онези времена „по неизбежност“. Там има много духовити описания и на докторантските ви години, на общуването ви с вашия научен ръководител Петър Динеков, с академик Михаил Арнаудов, с академик Николай Тодоров… Какво беше въздействието им върху вашия път?

Що се отнася до учителите на моето поколение в науката, те бяха  две категории: едните – отишли си, но вечно живи класици, и другите – уважавани от всички нас тогава все още живи съвременници и наши преподаватели. Сред класиците в моята научна област, които по обясними причини не заварихме, бих споменал, с риск да пропусна не един и двама, Марин Дринов, Иван Снегаров, Иван Д. Шишманов, Александър Теодоров-Балан, Борис Йоцов, Йордан Иванов, Боян Пенев и др., със следовниците им имахме шанса да общуваме както чрез техните изследвания, така някои от нас – и „на живо“, това бяха Михаил Арнаудов, Петър Динеков, Симеон Радев, Иван Дуйчев, Владимир Георгиев, Никола Георгиев, Стойко Стойков, Кирил Мирчев, Любомир Андрейчин и др. С малки изключения, те не бяха сред фаворизираните от властта, половината не бяха и партийни членове, но бяха блестящи учени с огромни приноси в развитието на филологическата ни наука. Ръководеха студентски семинари (тогава по съветски маниер се наричаха „кръжоци“, в работата на които професорите си подбираха бъдещите асистенти или научни сътрудници), в уводите на изследванията си цитираха под линия класиците на марксизма-ленинизма, защото това бе задължително, но „обектът“ на научния им интерес, полето на изследователската им дейност не бе в такава висока степен идеологизирано (каквото беше например това на изследващите „социалистическия“ период в развитието на българската литература, филология и въобще култура, неслучайно измежду тях никой не създаде школа, нито пък остави по-значителна следа в българската наука) и в това беше както техният шанс, така и нашият – на техните докторанти (пак по съветски маниер се наричаха аспиранти). Измежду многото аспиранти/докторанти и асистенти на проф. Динеков по старобългарска, възрожденска литература и фолклор както в Софийския университет, така и в Литературния и Фолклорния институти на БАН, през десетилетията на неговото ръководство имаше само двама-трима партийни членове, които между другото се изявиха през годините като успешни изследователи, тоест изборът му, дори и когато е бивал наложен, е бил и принципен. Ние, приемниците на делото на споменатите по-горе наши професори, в по-голямата си част полагахме усилия да предадем уроците на нашите учители по-нататък и на следовниците ни – уроци по научна добросъвестност, толерантност към чуждото мнение, уважение към колегите и следовниците, зачитане, спазване и продължаване на демократичните традиции в развитието на българската наука. Дали сме успели, времето ще покаже.

Произведенията на кои български и световни автори ви разтърсиха най-силно като младеж и можете ли да се сетите за случаи, когато ваше произведение е възниквало като отговор?

Първата част на въпроса ви ме връща отново за малко и към най-ранните ми детски спомени със странни от гледище на днешните рефлекси начини за навлизане в света на книгите. В семействата на придошлите в нашите Манастирски ливади хора от Трънския край (хвалеха се, че са били партизани или ятаци на отряда на Славчо Трънски и той ги е докарал в София) повечето жени бяха слабо или съвсем неграмотни, а по решение „от горе“ отечественофронтовските квартални организации бяха създали така наречените тогава „читателски кръжоци“. По-образованите жени домакини бяха длъжни да събират в домовете си неграмотните и да им четат произведения от българската и съветската литературна класика. На майка ми тогава било наредено да чете „Под игото“. Понеже нямаше на кого да се оставят малките деца, майките ги вземаха със себе си и по този начин ние, дечурлигата, насядали по пода, слушахме заедно с тях и със затаен дъх следяхме премеждията на Огнянов, вълненията на Рада по време на училищния изпит и героичната ѝ гибел във воденицата заедно с Бойчо и Соколов, подвизите на Боримечката, перипетиите и погрома на въстанието в Бяла черква и се учихме да мразим турците. Дотук добре, но следващата книга трябвало да бъде романът „Тихият Дон“, няколко години преди това появил се на български от Т. Ф.-Чипевото издателство. Донесли книгата на майка ми, започнала да я чете, но на четвъртата сбирка се сторила скучна и безинтересна на жените от квартала, те казали на майка ми да намери пак нещо като „Под игото“ и тя месеци наред им четеше „Записки по българските въстания“, въпреки че много добре е знаела какво е отношението на „народната“ власт към Захари Стоянов заради неговото пък отношение към Русия… Ние, децата, пак насядахме около майките си, но по едно време захванахме да се караме кой от нас е Бенковски, та започнаха да ни гонят на двора, тогава си издялкахме от някакви летви дървени саби и пушки, съставихме си една хвърковата чета и започнахме да се сражаваме с натежалите от плод черешови дръвчета или с ягодовите градини из махалата. Когато замяната се разбрала, слушателките – повечето трънски партизански и яташки булки – защитили пред разгневените си мъже майка ми, като си признали, че те са я накарали да им чете пак нещо за борбата против турското робство, изтъкнали и аргумента, че и кварталното ни училище се казва „Захари Стоянов“, значи той не е враг на народа, та така отървали майка ми (или баща ми, щяло да му е за втори път) от пращане на лагер, където се отивало и за далеч по-малки провинения и обвинения в саботаж срещу мероприятията на народната власт… Така ние, още съвсем невръстни, вече бяхме „разлистили“ първите страници на българската литературна класика, даже понадникнахме малко и в скудоумните истории на съветската такава, които после се оказа, че дори не са и писани от полуграмотния и неизтрезняващ мужик Шолохов, а са идеологически „оправен“ чужд текст… В гимназията вече четях неистово и ненаситно не само българската, но и световната класика, доколкото беше достъпна, изгълтах почти всичко преведено от Юго, Балзак, Дюма и други френски автори, от тях бликаше живот и завладяваха юношеското ни въображение драматични човешки съдби, затова ги предпочитах пред немските например, които също четях, но някак „на отскок“, дълбоката, но тромава немска философия в романите им не ми допадаше особено, през студентските ми години започна да се промъква към нас и нещо от най-доброто от американската и английската проза и поезия…

На другата част от въпроса ви – не съм написал нищо като „отговор“ на конкретно чуждо произведение, някои започнаха да „прикачват“ първата ми белетристична книга „Бягай… Обичам те“ към станалата по същото време, средата на 70-те години, модна „инфантилна“ селинджъровски тип проза, това ме накара да прочета още веднъж „Спасителят в ръжта“, но освен тийнейджърската възраст на героите и това, че са спортисти, друга близост не открих, моите просто изживяваха първата си любов, сигурно затова и книгата се четеше много, в неголям период от време бе преиздавана многократно и в огромни тиражи, при това от различни издателства, накрая стана и много гледан филм, дори получи и разни награди. Като всеки начинаещ автор, просто си бях разказал автобиографично и почти буквално моите юношески истории, на първо място сред които, разбира се, и моята първа любов… Същият успех (по няколко преиздания в необичайно големи, десеткихилядни тиражи и филмиране) сполетя и следващите ми книги – „Бъди благословена“ и „Не се сърди, Човече“, където пък авторът се „превъплъщаваше“ в самотни майки и изоставените им деца, и ако нещо е обуславяло техен „отговор“ на нещо, това е било единствено и просто  предизвикателството пред писателя да „бръкне“ в раната на важен, поне според него, човешки и социален проблем. Че поне донякъде е успял, можеше да заключи освен от преизданията и тиражите, още и от съдбата на филмите: първият (чийто сценарий с голяма мъка се промъкна през иглените уши на цензурата, и това май съм го описал в „Живот по неизбежност“) получи национални, международни и световни награди (за които реченият автор най-често научаваше от вестник „Култура“ или от някой кинокритик, защото вече не го пускаха да излиза на Запад), а вторият бе спрян от цензурата почти веднага след излизането си на екран, защото клеветял социалистическата ни действителност, та му направихме премиера двайсет и няколко години по-късно в кино „Одеон“, в рамките на една програма „Кино и книги“, ако точно цитирам, организирана чудесно и проведена успешно от нашия университетски колега проф. Огнян Ковачев, присъстваше многоброен кинаджийски и театрален свят и както и някъде другаде съм го казвал, падна голям тъжен смях.

Във вашия авторски стил винаги личат гражданската съвест и доблест, може да се каже, че сте от съвременниците ни, благодарение на които връзката между литература и политика е изведена на едно високо равнище. За щастие, и други големи интелектуалци поддържат това ниво. Какво смятате, че литературата може да каже на политиката и обратно? Жив ли е духът на Агората?

Без този дух литературата ни би се превърнала отново в продукта на т.нар. преди време с гордост „социалистически реализъм“, чиято главна задача бе да накара литературата и изкуството не да служат на истината и на обществения интерес, а да пропагандират и величаят антихуманната политика на тоталитарната диктатура. Литературата не само може, но е длъжна да бъде строг съдник на политиката, да ѝ помага да различава ясно критериите за добро и зло, да ѝ бъде категоричен нравствен съдник в управлението на обществото. Една от малкото за съжаление, но с изключително висок коефициент на обществено-политическа и естетическа значимост културна медия у нас е и тази, която дава публичност на този наш разговор, поради което благодаря и на вас, и на неподражаемия интелектуалец, стар приятел и блестящ съ-софиянец и съ-изследовател на свидната и на двама ни „софийска“ тема Тони Николов.

Професор Топалов, вие пишете така увлекателно за нашите възрожденци и в научната си литература, че те сякаш оживяват пред очите ни. Имате ли си най-любими личности сред тях?

Възрожденците са нашите духовни родители, а почитта към родителите си човек трудно може да разделя, както не може да степенува и любовта към децата си. Моите студенти сигурно са забелязвали, че с еднакъв пиетет съм им говорил както за най-крупните ни възрожденски дейци, така и за онези, чийто принос ни изглежда по-малко значителен. През епохи като нашето Възраждане и най-малкото наглед дело „на ползу роду“ е било голямо, защото целта му е била висока.

Какво е мястото на „Площад Македония“ и „Площад Възраждане“ в съвременните ни „Софийски истории“? Мислите ли, че осъзнаваме върху какво стъпваме, когато вървим по градските улици?

Ако не се притесняваме от тавтологията, можем да кажем, че когато вървим по улиците, особено по-централните, на нашата столица, ние стъпваме върху стъпките на нашата древна история. За съжаление, в първите десетилетия на комунистическата диктатура по най-варварски начин върху скъпоценните останки от нашата велика Сердика бяха изградени грозните мастодонти на министерския съвет, президентството, т.нар. „Партиен дом“ и други подобни „паметници“ на комунистическото малоумие и на просташкия „сталински“ архитектурен стил, и така бяха унищожени уникални свидетелства за миналото величие и значимост на гордата ни древна Сердика. И това, подчертавам, не се правеше случайно или от недоглеждане, то беше планирано реализиране на политиката на обезличаване на мястото и ролята на древната ни балканска цивилизация в културната история на Европа и света.

В тази връзка какво е мнението ви по дебата за името на катедралата „Св. Александър Невски“?

Името на този най-висок и най-величествен на Балканите съвременен християнски храм е сред най-позорящите и сриващи имиджа на Българската православна църква фактори. За незнаещите ще припомня ­– Александър Невски е името на един дивашки варварски руски военачалник-главорез от ХIII век, идеолог на мрачния традиционен азиатско-руски антиевропеизъм, съюзил се в един момент с монголците от Златната орда срещу своя брат и държавата си, потушавал с нечувана жестокост всяка проява на обществено непокорство. Мнозина учени разглеждат неговото управление като начало на процеса на формирането на руския етнос, а редица изследователи твърдят убедено, че в края на живота си руският „светец“ е приел исляма за своя религия, в подкрепа на което цитират и надписа на арабски върху запазения и до днес негов шлем: „Ще има още нещо, което вие обичате – помощ от Аллах и близката победа. Съобщете добрата новина на истински вярващите!“ През 2022 г. доблестните украинци срутиха скверния паметник на главореза в Харков, давайки пример на гражданско достойнство и чест, наскоро пък Украинската православна църква заличи от календара си деня на неговата памет, отхвърляйки и „светостта“ му, за разлика от нас, които вместо единодушно да последваме техния пример и да премахнем многобройните паметници на поробителите си, размахали шмайзери над главите ни, както и да изхвърлим от улиците си имената на най-големите врагове на българската свобода, между десетките е достатъчно да си припомним и само няколко, като тези на Граф Игнатиев, качил Левски на бесилото и с цялата си дейност фактически подготвил стигането до катастрофалния за България Берлински договор, и на Аксаков, председателя на т.нар. Славянофилски комитет в Москва, според чиято идеологическа платформа славянските реки трябвало да се влеят в руското море. Да, колкото и да е абсурдно, вместо да изринем унижаващите националното ни достойнство паметници, имена на улици, площади, градове и села, ние сме се хванали гуша за гуша и сме готови да се бием помежду си на барикадата за чужди имперски интереси, които винаги са били коренно противни на българския национален, социален и в крайна сметка съдбовен политически интерес, а пък отгоре на всичко искаме и да ни уважават в Европа и въобще в цивилизования свят… През 1915–1916 г., по време на Първата световна война, когато руският флот бомбардира Варна, достойното правителство на Радославов сменя името на храма с безспорното и истински подходящо „Свети свети Кирил и Методий“, като дори традиционният русофил Иван Вазов подкрепя категорично това решение, но само след няколко години под външен руски и вътрешен предателски русофилски натиск „здравите“ сили, както най-често се е случвало в нашата история, надделяват над здравия разум и по настояване на Стамболийски, доказан сръбски агент и рушител на България, се връща старото име, та до днес.  Позицията и по този, както и по много други подобни въпроси (достатъчен е и само казусът с така наречената Руска църква в центъра на столицата), показва, че БПЦ е недостойна за високото си призвание да бъде духовен водач на обществото ни. Но какво ли можем и да очакваме от нашата църква, чийто почти цял висш клир се оказа след демократичния преход съставен от доносници на Държавна сигурност? Аз лично избягвам да влизам във въпросния храм, предпочитам „Света София“, „Свети Седмочисленици“, „Света Параскева“ или „Света Неделя“, в която по време на зловещия атентат, платен и организиран от Москва и извършен от българските ѝ слуги-комунисти, е бил в качеството си на частен секретар на софийския кмет Паскал Паскалев и моят знаменит дедо Тасе, ветеран от борбите и войните за свободата на Македония, затрупан след взрива и сериозно ранен, но за късмет останал жив.

Какво ви харесва и какво не ви харесва в съвременната ни култура?

Харесва ми това, че тя вече е свободна, без идеологически ограничения. Моето поколение знае отлично какво означаваше цензура – да си мериш всяка дума в книгата, всяка реплика в киносценария или пиесата (защото ако не си я премериш ти, ще го направи цензурата под камуфлажното облекло на редактор или художествен съвет, а за теб ще се направят съответните изводи), в науката пък – кого, как и защо цитираш, а по даден проблем – кого и защо не цитираш, кого превеждаш и кого и по каква причина не превеждаш, особено в първите десетилетия след деветосептемврийския преврат, когато за нарушаване – волно или не – на тези правила можеше не само да си загубиш работата или да ти се отнеме възможността да публикуваш в научната или литературната периодика, както и достъпът до издателствата, театрите или киното, телевизията и всички медии, но и да ти се случат несравнимо по-зловещички неща, като например да идеш в затвор или на лагер, откъдето я се върнеш, я не, а и да се върнеш, вече си и физическа, и душевна развалина. По-възрастните знаем доста примери от този сюжет, а за днешните млади труженици в полето на словото тези неща звучат като зле съчинени басни за оправдаване на липса на качества. На тях така им звучат и нашите разкази за това, че по килограм или два портокали и банани е било възможно да си купиш само висейки на километрична опашка пред някой от няколкото столични „представителни“ магазина само по Нова година; на Коледа или Великден си се работеше, можеше да си ги празнуваш у дома, изгаряш само ако те видят старателните съгледвачи в някоя църква, разделяш се с работата или следването си. Още по-невероятни им се струват условията за пътуване в чужбина, особено в западната такава, закъдето разрешението да получиш изходна виза (уникално в световен мащаб изобретение на системата) се плащаше със заслуги към органите на Държавна сигурност (в благоприличния или пък не дотам смисъл на думата), с принадлежност към средната или висшата номенклатура, или пък чрез много тесни връзки с нея, в нередки случаи и благодарение на простите механизми, познати още от предфиникийското време, впоследствие все по-усъвършенствани. Според някои било по-добре за младите поколения да не знаят всичко това, нямало смисъл да се травмират, само че непознаването на злото не ги предпазва от шанса да се прегърнат с него на някой завой, както това се случи последователно с дядовците и бащите ни, включително и с мнозина от самите нас.

Кои са имената на съвременните ни творци и интелектуалци, които предизвикват възхищението ви?

Не са един и двама, но ако посоча двайсетина, останалите двайсет хиляди ще ме намразят, а пък са ми все приятели, колеги или бивши студенти, и тъй като държа на народната любов, дори и на творческата и интелектуалната такава, ще ми позволите по тази точка да не ви дам точен отговор. Има ги обаче, въпреки отличните условия и най-важното – свободата да се появят и изявят, и това вдъхва оптимизъм за бъдещата съдба на българската ни култура.

Поканих ви с предложението да говорим за литература, политика и свобода. Кои са посланията на нашите възрожденци за свободата, които смятате, че не бива да забравяме?

Като добри възпитаници на европейския исторически опит и културни ценности, те са знаели отлично, че „свободата не ще екзарх, иска Караджата“, както и че „който ни освободи, той ще ни и зароби“. Европейци са били нашите възрожденци и по дрехите, с които са ни оставили образите си върху фотографиите, погледнете ги – всички са облечени по парижка и виенска мода. И преди, и след Освобождението. Големите червенковски каскети и белите ризи с яки, изкарани върху яките на саката, дойдоха по-късно, за да напомнят на българина довека, че и от турското може да има по-лошо. Но и то е опит, така че да бъдем бодри – злото може да е и напред.

Кои са най-любимите ви театрални събития по ваши пиеси?

Аз имам осемнайсет или деветнайсет (или двайсет, все ги изкарвам различно) играни пиеси по наши и чужди театри, а с една от тях – „Нерви за любов“, май поставих и национален рекорд, играха я едновременно в десетина български театъра и в доста чужди. Ако някой не вярва, ще му ги изброя поименно, а на вас ще кажа, че „хорото“ поведе спектакълът в столичния Театър 199 с режисьор Христо Кръчмаров, а в главните роли на родителите – чудесната двойка Виолета Бахчеванова и Васко Стойчев. През ролите на младата двойка (децата) минаха дъщерите им Деси и Биляна, както и неколцина техни състуденти от тогавашния ВИТИЗ, които сега са между звездите на българския театър, кино и телевизионни сериали. Хонорарите и авторските права главно от тази пиеса ми построиха къщурката в един софийски квартал малко над онези Манастирски ливади, за които вече стана дума. Обичах всичките си постановки, ходех на почти всички спектакли в софийските театри, за да съм сигурен, че актьорите не започват да си измислят реплики, това обикновено означава начало на сриване на спектакъла, а и нали все трябваше и да вкарвам някои и други приятели гратис. В различни постановки на други пиеси играеха също някои от най-големите български актьори – Борис Арабов, Михаил Петров, Илия Добрев, Дана Стефанова, Петър Петров, няма да стигне мястото и времето да ги изброя всичките, режисьори бяха все големи имена от българския театър, ще спомена само някои – великият Вили Цанков откри Габровския сатиричен театър с комедията „Бизнес“, проф. Елка Михайлова направи в Театър 199 и в Телевизионния театър „Притча за Философа“, която въпреки големия успех цензорите свалиха след една година заради нескрития ѝ антитоталитарен подтекст, Михаил Петров постави в театър „Възраждане“ „Игра на мъж и жена“ и с Дана Стефанова изиграха  великолепно ролите си, в същия театър Владлен Александров постави също много успешно сатирата „Маймунска история“, Младежкият театър постави „Вива академия“, „Зад канала“ отново „Нерви за любов“, след 15 години, Анастас Попдимитров постави майсторски във Врачанския театър проблема за мюсюлманската забрадка чрез „Забрадка на слънцето“, Васил Василев направи в същия театър чудесна първа постановка на абсурдната сатира „Спасителят“, през 2000-та година Стефан Стайчев постави в Силистренския театър за първи път сатирата „Елате ни вижте“, която в момента се играе в Плевенския театър, наскоро гостува много успешно в Театъра на армията в София, а на 19 март тази година същият спектакъл ще бъде показан и на сцената на Димитровградския театър, в който пък в далечната 1979 г. бе първата премиера на първата ми пиеса „И есен идват щъркели“… „Елате ни вижте“ имаше чудесна постановка под режисурата на големия актьор Илия Добрев през 2003 г. и в Пазарджишкия театър, по времето, когато директорът Владлен Александров бе успял да събере елитен актьорски състав, чиято достойна конкуренция съществуваше само в Народния театър. Пазарджишката постановка гостува два пъти на сцената на „Иван Вазов“, театърът щеше да се срине от аплодисменти и аз се надявах, че рано или късно „първият“ ни театър ще направи постановка. С такава надежда я бях и написал още през пролетта на 1989 г., когато предстоеше след година честването на 140-годишнината на Вазов. Не бях пресметнал обаче обстоятелството, че да се постави една сатира, която показва, че от дядо Вазовото и Алековото следосвобожденско  време до днес политическите нрави у нас са си останали същите, се иска гражданска смелост. Такава обаче трудно се намираше. Не се намери и за следващите няколко кръгли годишнини на патрона на най-големия ни театър и патриарх на българската литература и духовност. С времето даже към страха от истинска сатира се прибавиха и енергии на качества, чувства и амбиции от породата на онези от Алековото време, с други думи, чрез съдбата си в този театър пиесата непрекъснато потвърждаваше сама себе си. Но – авторът ѝ е млад, пред него има поне още три-четири кръгли годишнини на Великия Патрон, не губи надежда, стават и чудеса, нали театърът е магическо изкуство, а и напоследък Народният театър започна да показва друг, различен от предишния характер. Накрая, като добавя и че Столичният куклен театър и още няколко извънстолични театъра поставиха преди години много успешно и пиесата ми за деца „Свободно съчинение за слънцето“, която също спечели няколко награди на международни фестивали, ще спра дотук, защото двайсетина пиеси най-често с по няколко постановки, нали се сещате, че ще е отегчително да ги изброявам. Повечето съм ги написал в пловдивската „Къща на Ламартин“ през 70-те и 80-те години на миналия век, тъй като в панелката нямах възможност да пиша на спокойствие. Къщата си построих по-късно, почти цялата лично, защото през моето бедно юношество още от шести клас по-едрите и здрави момчета като мен трябваше да работим по строежа на вилите на номенклатурата (заграбените от Витошката гора или от предишните собственици места в Драгалевци, Симеоново или Бояна народната власт продаваше на своите хора по 20 стотинки квадратния метър), за да можем да си купим дрехи и учебници за новата учебна година, този модел продължи и през студентските, дори отчасти и през аспирантските години, когато с малките стипендии, които се даваха на такива като нас, не можехме да издържаме семействата си, които повечето от нас бяхме създали. Вече можех да върша квалифицирано всички строителни дейности, както съм описал това и в последните си книги, само покриви не успях да се науча да правя, но нали пътят към съвършенството е безкраен, а и както вече стана дума, имам време, все някога ще науча и тоя строителен мурафет, семейството ми няма да ходи гладно цял живот…    

Наскоро прочетох много силен текст за Цветан Стоянов, а в него и за срещата му с френски интелектуалци, сред които и Ролан Барт. Развълнува ме въпросът на Барт към Юлия Кръстева след срещата и брилянтният начин на неговото формулиране „Интересно как умеете да криете от света подобни хора?“ Кои са истинските ни светила, които няма как да останат скрити… Въпреки всички усилия на мрака „по неизбежност“?

Много правилно го е казал Ролан Барт, особено щом това се е отнасяло за Цветан Стоянов, за чиято книга „Броселиандовата гора“, когато излезе в началото на 70-те години, написах, още като аспирант, възторжена рецензия. Той мина като метеор през мрачното небе на българската култура и изгоря без време в сблъсъка си с чудовищното съпротивление на непрогледната му тъмнина. А споменаването на Барт ме провокира и да кажа, че изучаването на идеите на левите френски интелектуалци от онова време и техните родни или чуждестранни (вкл. и български) адепти, увлеченията им по идеите на Мао и други комунистически идеолози винаги ми е било интересно, особено с оглед на съотнесеността на степента и логиката на тези техни увлечения с непознаването на повечето от тях на истинската същност на комунизма, независимо дали това е марксистко-ленинския, маоисткия, кимирсеновския, полпотовския или някакъв друг, просто поради елементарната причина, че с малки изключения, никога не са живели в система на реален комунизъм и обикновено представата им за него е минавала през фокуса на желанието им какъв би им се искало да бъде. Знаех това предварително, затвърдих впечатленията си и през 1992–1994 г., когато преподавах в Марсей-2, Университета в Екс-ан-Прованс. И Казандзакис беше гениален писател, но това не му пречеше да боготвори съветската система, поне такава, „съвсем истинска“, каквато му я бяха демонстрирали в няколкото показни съветски колхоза, през които бяха прекарани не един и двама талантливи и „прогресивни“ европейски и дори американски леви интелектуалци и големи писатели. Великият Хемингуей, като е велик, да не би да е антикомунист? А що се отнася до това дали усилията на „мрака по неизбежност“, както много сполучливо сте перифразирали последното ми заглавие, могат да скрият истинските светила, ще ви отговоря с известния спор между песимиста и оптимиста, при който първият казал, че от това, което е сега, по-лошо не може да бъде, а оптимистът го коригирал, че може, може…