Има спомени, които изникват съвсем ненадейно от разминаването между време и място. Не съм си и помислял как най-привично действие като изтеглянето на една карта от банкомата, и то след изкачването на четири стъпала, може внезапно да ме върне толкова назад.
Намирах се на самия ъгъл на „Сан Стефано“ и на „Царя“ и изведнъж си спомних 90-те: бученето на площадите, когато политическият спор беше на всеки ъгъл, не както сега; пред очите ми изникна мравуняка от хора, спорещи за миналото и настоящето под кестените на същия този булевард (върнал името си след безличното си преименуване като бул. „Руски“). Тогава на мястото на днешния банков офис бе прочутият ресторант „Дълбок зимник“. Не помня дали не със сменено име, но със сигурност обвеян със стара слава (макар в онези години там да сервираха само пиене и някакво символично мезе – бе време на недоимък и страшна оскъдица). В дъното, сред тютюневия дим, бе известната „журналистическа маса“, край която съм присядал да послушам ветераните на възраждащия се свободен печат, помнещи всичко едва ли не до „прошековите времена“. Тогава Прошековата бирена фабрика срещу телевизията си съществуваше, но се рушеше, там бяха складовете за реквизит и от време на време снимаха нещо.
Ако бях записвал чутото тогава, „софийските ми истории“ сигурно щяха да набъбнат неимоверно. Но една от тези истории съм запомнил съвсем ясно. Разказа ни я възрастният племенник на покойния социалдемократ д-р Никола Сакаров, който мисля, че носеше неговата фамилия. А случката бе направо невероятна, снемаща границата между времената.
„Помнете, започна разказа си г-н Сакаров, че тук, зад онзи маса в ъгъла, се е случило едно истинско чудо. Било е при управлението на Стамболийски. Тогава България носи белезите на катастрофата и войната, всичко бучи и тътне. Едни търсят виновниците за националната катастрофа, други винят подписалите унизителния Ньойския договор, вървят ожесточени парламентарни прения. В „Дълбок зимник“ ври и кипи, тук основно се събират широките социалисти, вече в опозиция срещу земеделския режим. Веднъж вратата се отваря, влиза непозната група, чува се руска реч. По онова време София вече е залята от руски емигранти, бегълци от кръвопролитията на болшевишката революция. Широките социалисти са против авторитарния режима на Ленин, с когото имат отдавнашни разногласия. Поръчват почерпка за новодошлите, сред които става ясно, че има именит писател и прочут художник, наскоро направил изложба в София. Скоро темите за българската катастрофа и болшевишката революция необратимо се преплитат. Руснаците присядат на българската маса. Отприщва се вълна от спомени. И по едно време моят чичо д-р Сакаров пита укорно друг техен сподвижник, седнал редом с журналиста Петър Карчев: „А помниш ли, като помагаше на Троцки да пише статиите си за Балканската война?“ Тук писателят в руската група болезнено реагира, хваща се за сърцето. Решават, че е заради споменаването на „сатаната“, прогонил ги от родината им. Но не било само това. Гостът, достолепен мъж с прошарена брадичка, с променено лице започва да моли българските познайници на всевластния Троцки: „Господа, на колене ви моля… Напишете писмо до Троцки! Нека пусне сина ми Витя, взет за заложник в Одеса, и съпругата ми Лидия Карловна…“ Лицето му изразява страшна мъка. На няколко пъти той им повтаря името си – Александър Митрофанович Фьодоров, руски писател, близък на Иван Бунин. И ги умолява: „Пишете на Троцки! Щом го познавате… Нека ги извади от списъка със заложниците и да им разреши да отпътуват от Одеса към Румъния или България…“
„И те какво? Пишат писмо не до царя, а до втория вожд в Кремъл?“, чуват се леко иронични гласове край масата. „Къде да ходят?“ – отвръща г-н Сакаров и ни доразказа края на тази невероятна история, споделена от чичо му. Извадили хартия и заумували как да напишат това прошение до болшевишкия вожд, така че то да има ефект. Спънали се още на обръщението: „Скъпи Лев Давидович“ е може би твърде свойско. „Уважаеми другарю Троцки“ – твърде неутрално…
„Че защо не са писали направо на Ленин или на Дзержински?“, пита с нескрита ирония друг глас.
„Работата е там, обяснява ни г-н Сакаров, че Троцки наистина е идвал в България и то на няколко пъти. Първият път с мисия при тесните и широките социалистите, която търпи провал. Нито Благоев, нито Янко Сакъзов приемат неговото посредничество. Тогава той пише гневни статии, че и цяла брошура в съавторство с Христо Кабакчиев. Познавал е добре почти всички български политици, имал е траен интерес към Балканите, даже е бил кореспондент през Балканската война. Ала още навремето е влязъл в остър спор с д-р Никола Сакаров, който преминава от „тесняците“ към „широканците“. Затова толкова дълго умували кой да подпише писмото, та да няма то обратен ефект. Накрая намерили компромисно решение, а писателят Митрофанов го редактирал на руски и го преписали вече на чисто“.
„И после какво?“…
„Пратили писмото по пощата. Скоро след това една вечер Александър Митрофанов нахлул в „Дълбок зимник“ просълзен, наричал ги „голубчики“, пуснали били жена му, тя вече го чакала във Варна.
Историята се възприе с леко недоверие, но все пак с възторг. Скоро я видях отпечатана в някои от новите вестници, които пък скоро след това спряха да съществуват.
Така Троцки леко смекчи репутацията си на безжалостен сатрап (нарежда разстрела на всеки десети червеноармеец от напусналите позициите край Петроград през 1918 г.). На мен обаче ми стана интересно къде ли е живял в София, с кого е общувал. Господин Сакаров се замисли, връщайки лентата назад и ми каза: „В една къща на улица „Славянска“, с двете вградени на входа колони, до мавзолея на Батенберг. Там е водил конфиденциалните си срещи с политици. А иначе прекарвал времето си в кафенето на хотел „България“, щабквартирата на чуждата преса. Пазехме вкъщи изрезките на неговите статии“.
Сядам на една пейка на „Царя“, загърбвайки по обясними причини паметника на червената армия, и се опитвам чрез телефона си да проверя какво е истинно и какво не от тази история. Връзката Троцки – Александър Фьодоров не дава никакъв резултат. Тя витае само в спомените на „Дълбок зимник“ и си струва да бъде внимателно проверена. Статиите на Троцки от Балканската война обаче ги има в интернет, преведени са и на български, и са наистина прелюбопитни. Написани са ярко и дръзко, с перото на европейски журналист. Показвали са ми масичката в прочутото виенско кафене „Шперл“, където той, след прочит на световната преса, правел своя „марксистки анализ“, а в паузите ходел на психоаналитични сеанси при д-р Фройд, тъй като имал известни проблеми.
Разлиствам набързо българските му статии и почти веднага попадам на името на д-р Никола Сакаров, наричан с второто си име – Илиев. През 1910 г. Троцки е гост на конгреса на балканските социалдемократически партии, състоял се под открито небе в двора на строящата се сграда на Лъвов мост. А цялата Балканска война прекарва в София, на няколко пъти пътува до фронта. Вълнува го „загадката на българската демокрация“:
Струва си да дойдеш в България, дори само да се убедиш колко относителни са нашите политически понятия. Формално тук царува демокрация. Суверенитетът принадлежи на народа, народът избира парламент въз основа на всеобщото избирателно право, правителството е отговорно пред парламента за всички свои действия. Но ако се вгледаме в държавната механика на българската демокрация, лесно ще открием в нея ярко изразените черти на абсолютизма (в. „Киевска мисъл“, ноември 1913 г.).
Гледай ти… Колкото и да не ми се иска, в случая Троцки е прав.
А ето и от какво той негодува:
Българският социализъм се състои не само от политическите и професионални организации на работниците, но и от широко и мъгляво петно социалистическа и полусоциалистическа интелигенция. Демагогията е висша мъдрост на българската политика. Демагогията завоюва сърца, мандати и портфейли. В този политически хаос, който всеки момент е готов да приеме образа на божеството, което е на кормилото, изобилието от социалистическа интелигенция създава опасност от сериозни изкушения и съблазни пред младата работническа партия.
Следват статии с пространни наблюдения и описания, разговори със Сакъзов и Малинов, опровержения на писателя Петко Тодоров, и нещо, което е особено интересно – личен сблъсък между младия Симеон Радев и Лев Троцки. И то защо? Защото българинът, назначен за шеф на военната цензура, качил по американски крака на масата, спира статия след статия на бъдещия вожд на световната революция. Не на себе си от гняв, Троцки, осведомен за цялото битие на доскорошния ярък публицист и македонски революционер, жлъчно отбелязва, че явно следващият том на „Строителите на съвременна България“ ще „възпее“ най-новите победи на народняците, затова те имат такава нужда от него.
Любопитството ми нараства и тръгвам към улица „Славянска“, която е само на две крачки. Смътно си спомням въпросната фасада, а ми се иска да си представя как теоретикът на „перманентната революция“ се е приютил в най-буржоазния столичен квартал. Ето ме и на самото място. Улица „Славянска“ 40. Двата вградени фронтона на къщата ѝ придават патрицианско излъчване, но тя, особено в горната си част, има доста нов вид. Възможно ли е да е било тук? Или фамилната памет на г-н Сакаров му е изневерила?
С периферното си зрение долавям раздвижване в двора на къщата. Решавам да не пропускам този шанс. Металната решетка към двора се отваря, ще изкарват отвътре кола. Оттам излизат мъж на средна възраст и по-възрастна дама.
„Извинете – с неудобство в гласа питам аз, – кога е бил построен този дом?“
„През 40-те“, отвръща мъжът, но леко се замисля. „Доста по-рано – възразява жената. – През 20-те тук се нанася италианската легация. Давали са къщата под наем, строена е за представителни цели.“
„Но през 70-те са я надстроили и вижте я сега как изглежда“, допълва мъжът и се връща обратно в двора.
Значи напълно възможно е Троцки да е приемал тук своите политически гости?
„Фасадата се нуждае от реставрация“, казвам аз на жената. Тя свива рамене и отвръща, че новите собственици не отварят парадния вход. Всички ползват само този в двора, където личали основите и на по-малка къща.
Известно е, че г-н Антид Ото (това е псевдонимът, с който Троцки подписва статиите си от Балканската война) е обичал лукса. А инак ни е оставил в статиите си разчувстван образ на „архиазиатския Ючбунар“, противопоставен на „чиста и наконтена София“.
В центъра на София, от гарата до двореца и парламента, е съвсем европейски град. Хубави чисти улици, високи къщи, електричество, трамвай, корсо, елегантни дрехи, дамски шапки – по-големи, отколкото в Париж.
Можем да добавим още – хубаво виенско кафе в сладкарницата на хотел „България“. И обилни обеди със силното „пазарджишко вино“, споменато в една-две от статиите му. Както и уютното пребиваване в този дом на „Славянска“ 40 – хем в центъра, хем близо до Пипиниерата, под песента на птичките в големите цветни градини, с каквито е изобилствал тогава този район.
Но спирам с Троцки, тъй като моята цел е друга – да разбера истина ли е онова, което се разказваше като легенда в „Дълбок зимник“? Може пък наистина тези софийски спомени да са смекчили сърцето на инак безпощадния вожд?
За мое учудване в интернет е налична огромна документация за житие-битието на Александър Митрофанович Фьодоров. Най-вече по „одеска линия“ – чрез изследванията на краеведа С. З. Лушчик и на литературния историк Вадим Ярмолинец, пребиваващ в Ню Йорк. Като най-интересното е, че „българската история“ на неговия живот е дадена в линкове и към огромната кореспонденция на нобеловия лауреат Иван Бунин и съпругата му В. Муромцева.
Почти веднага попадам и на линк за репресираните одески семейства, от който става ясно, че Лидия Карловна Фьодорова е била разстреляна през 1937 г. Обвинението – „контрареволюционен заговор“, доколкото тя, бидейки собственичка на дача на брега на морето, превърната в творчески писателски дом, е „възглавила антисъветска група от бивши офицери и собственици на дачи в района“. В обвиненията срещу нея, формулирани от администратора на Творческия дом, се изтъква нейната религиозност, споменава се за мъжа ѝ, емигрант в България, за сина им Виктор, избягал от ареста на ЧК в Румъния, както и за връзката ѝ с нобеловия лауреат Лунин (Бунин). Лидия Карловна Фьодорова е разстреляна на 11 ноември 1937 г. Има нейна снимка в архива на Одеското общество, бдящо над паметта на репресираните лица.
Значи цялата тази история „с милостта на вожда“ е била чиста приказка? Е, вярно, че не разстрелват бившата актриса Лидия Фьодорова по заповед на Троцки през 1920 г., а чак през 1937 т. и то във времената на другаря Сталин. Но така или иначе, тя не получава разрешение да напусне страната на „светлото бъдеще“. И никога не вижда нито мъжа си, нито сина си, който работи дълги години като декоратор в операта в Букурещ.
Историята на живота на Лидия Карловна Фьодорова е сякаш маркер за онази епоха. Презимето ѝ подсказва немски корени, според Вадим Ярмолинец обаче тя е „българка“ (?), родена в Павлово (?). Всъщност тя е известна руска драматична актриса. Запознава се с Александър Фьодоров на гастроли в Одеса. Тогава Фьодоров е изгряваща звезда на руската литература, смятат го едва ли не за „втори Горки“. Той също има несретно детство, рано остава сирак и се изхранва с писане. Първо като журналист, сетне стиховете му имат успех, а една от пиесите му се играе из цяла Русия. Самият Чехов гостува едно лято на неговата дача в Одеса.
Събраните му съчинения, които започват да се издават малко преди болшевишката революция, включват седем тома стихове, повечето обвеяни от любовна нега. Той е и прочут „донжуан“, любовта на Лидия Карловна е била наистина жертвена, пропита с огромно себеотрицание. Сред големите му любови е и младата Анна Горенко (бъдещата Анна Ахматова), която му посвещава три свои стихотворения, а той на нея – сонетни венци.
Революцията слага край на тази „поезия“. От кореспонденцията с Бунин личи колко дълбоко Фьодоров е наранен от жестокостите на болшевиките и как, въпреки съветите да бъде по-умерен, пише в изданията на армията на Деникин. Съответно, когато Одеса е под „червена обсада“, той трябва да напусне любимия град. Затова в дните около Рождество през 1919 г. се качва на българския кораб „Витяз“. А защо Лидия Карловна не заминава с него? Биографът им Ярмолинец привежда странен „битов аргумент“ – за да опази любимата им дача. Открих и друго обяснение – за да е по-близо до любимия им син Виктор, ненадейно пропаднал без вест. Оказва се, че е взет за заложник в подземията на ЧК. И майка му тича от познат на познат, моли Есенин и Катаев за помощ. Накрая успява да „смили“ болшевика Котовски и Витя е пуснат на свобода, скоро след това бяга в Румъния. А Лидия Карловна остава в Одеса, сякаш в очакване на съдбата си.
От няколко запазили се писма на А. М. Фьодоров научаваме и за първите му български впечатления. А те са повече от добри. Вярно, хотелската му стая във Варна е голяма колкото маса. Но пък буквално от кораба ги канят на бал в тяхна чест. В началото на 1920 г. той, заедно с приятеля си, известния художник Пьотър Нилус, акостират в София и се настаняват в хотел „Континентал“. Това е един от най-луксозните хотели в тогавашна София, по-късно разрушен от бомбардировките, намирал се е на ъгъла на улиците „Съборна“ и „Леге“ (днес там е градинката пред хотел „Рила“). Фьодоров няма пукната пара, но Нилус е прочут художник и скоро прави изложба, на която продава картини за 48 000 лв. Следват гуляи, шампанско, запознанства с млади дами. Бунин в писмата си не крие своето безпокойство: докога Саша ще дави мъката си във виното? Възможно е в този период А. М. Фьодоров да се е обръщал към всякакви български познати за ходатайство. От Одеса пристигат тревожни писма. Там върлуват тиф и глад. Писма, които ужасяват писателя. Но той не е в състояние да стори нищо.
Скоро приятелят му Нилус получава френска виза и заминава за Париж, а Фьодоров трябва да си търси работа. Помага му Иван Вазов, който е чел негови стихове и го препоръчва тук-там. Скоро бива назначен за учител по руски в Трета софийска мъжка гимназия (днес 18 училище „Уилям Гладстон“). Заплатата му е скромна – едва 1000 лв., но пък влиза в кръга на столичната интелигенция. Най-вече му помага Стилиян Чилингиров, който му посвещава новия си роман „Хлеб наш насущний“, а пък от Фьодоров узнава множество истории за руските емигранти, залегнали в романа „Шинел без пагони“. Съответно А. М. Фьодоров му посвещава свои сонети. Руският автор запретва ръкави и пише поредица от статии за българската култура. Особено нашумяват пътеписните му „Писма от България“ и „Писма от София“.
В едно от тях четем: Колкото повече живея в България, толкова повече се изумявам от жизнеспособността, дълготърпението и издръжливостта на българския народ. Съхранил не само достойнството си, той успява акуратно да изплаща репарациите на България – подвиг, свидетелстващ за огромните вътрешни сили на страната и за издръжливостта на правителството, към което напълно можем да отнесем турската пословица „Ат бинине якашир“, сиреч конят на ездача прилича. Да, конят прилича на стопанина си, но простор за този кон няма (14 декември 1927 г.).
За Париж Фьодоров вече не мисли, предупреден от Бунин: по-лесно е да литнеш на небето, отколкото да получиш френска виза, ще умреш тук от глад (1922 г., писмо без дата).
Съдбата му отрежда неочакван пристан в София в дома на полковника в оставка Георги Железов и неговата съпруга Невена, където заживява под наем. В писмата си Фьодоров с възторг описва този тих дом, някъде около бул. „Дондуков“ (не успях да установя адреса му). В близост е и до улица „Чаталджа“, където живее неговият приятел Ярцев, което пък е на две крачки от дома на Стилиян Чилингиров до днешния ИСУЛ. В този уютен дом Фьодоров обитава мансардата, има хубава гледка към Витоша, и най-важното – може дори да рисува (живописта е негова слабост от младини).
В годините на най-тежката икономическа криза той е „свой човек“ в този дом. От кореспонденцията му става ясно, че след смъртта на съпруга си Невена Желязова заживява със своя „квартирант“, без да сключват брак – иначе тя би загубила наследствената пенсия, а Фьодоров няма как да се разведе със съпругата си, живееща в далечна Одеса. Нея обаче той продължава да споменава в стиховете си, обсебен от образа на побелялата жена в черно, която седи и чака в пролетните нощи:
Нет, никогда я не пойму,
хотя и мозг сгорел, страдая,
за что, зачем и почему
одна в покинотом дому –
вся в черном женщина, седая,
не спит все ночи напролет.
Останалото знаем от романа му „Плеяди“, публикуван през 90-те години. Една от черновите на този роман се пази в българския държавен архив.
В този роман писателят има свой двойник – поетът-емигрант Александър Висонов, намерил убежище в България. Ала именно тук, в една страшна нощ на 14 ноември 1937 г. го спохожда кошмарно видение. По смълчаните и нощни улици в София той чува пронизителен вик и над него прелетява плашеща сянка. Висонов е обзет от ужас, връща се у дома с предчувствието, че се е случило нещо страшно. Там той пише сонет, напомняш по образността си кошмарите на Едгар Алан По:
Дух ночи? Нет, всего сова, сова, сова.
Но сердце мне пронзил вещатель окаянный.
Я понял, что она, далекая, мертва.
И с ней все умерло. Одна лишь скорбь жива.
Висонов прави справки и чрез парижки приятел научава за смъртта на жена си в СССР. Реалният Фьодоров чрез приятеля си Евгений Буковецки получава същата вест, дошла от Одеса.
От този удар той просто не се съвзема, въпреки че Невена Желязова и нейната дъщеря Лили (в романа – незаконна дъщеря на писателя), полагат всички възможни грижи писателят да се чувства добре, да може да преподава и пише. И така до 1944 г., когато животът му отново се променя. Интересното е, че през 1946 г. А. М. Фьодоров взима съветски паспорт, но няма никакво желание да се връща в СССР. От съветската военна мисия влизат в контакт с него чрез писателя Павло Тичина и литературоведа Исай Заславски. Той им предоставя част от ръкописите си, мечтае те да бъдат издадени в онази, другата, дори „съветска“ Русия. Което никога не се случва. А сянката му сякаш продължава да броди из нощните софийски улици, „пронизани с елмазена звездна нишка“, както той пише в един свой сонет.
