Може би това слово би трябвало да започне с констатацията, че в оригиналното си заглавие, на турски език, книгата се нарича „Kul“ или „Робиня“.
На български обаче е „Дървото на надеждата“. Вероятно заради няколко стиха в Корана. Като онзи от двайсета сура, сочещ към „дървото на вечността и към едно непреходно царство“, или към друг, от двайсет и четвърта, където се казва: „благословено маслиновото дърво – нито източно, нито западно. Едва докоснато от огъня, маслото му озарява“. Но би могло това дърво да е още по-старо. Би могло да е библейско. Би могло да се е самонасадило в Едем, защото ветровете са смесили семената от дървото на живота със семената на разпознаване на доброто от злото. Ашладисали са се романтично-меланхолните издънки на унинието с живия пластир на надеждата. И то така, сякаш горска ягода и ливански кедър са обменили гените си. Резултатът е сравним с къпина (колкото реална, толкова и въображаема), горяща с куршумено сив пламък. Оглежда се в него Мерджан – героинята от книгата, и застива пред гласа, който ѝ шепне: аз съм си[1]. (Донякъде) вдъхновена от него, жената започва да търси изгубеното. Търси мъжа, който си е тръгнал от живота ѝ, заедно с детето, което никога не си е тръгвало, защото никога не го е имало.
Фабула – проста като смъртта. Ала отвъд простотата е молитвеният глас, който ни говори от сура (№ 36) Ясин. Лесно е да го разпознаем, защото и в авторския текст, и в българския превод той е в курсив (от стр. 78 до стр. 86). Малко по-трудното е да разберем защо точно Ясин? Кой или коя е Ясин и защо тази дума е непреводима[2]? И защо, ако всичко си има сърце, то сърцето на Корана е Ясин?
Може би защото ако царството Божие е мерджан (бисер), заради който трябва да се пожертва всичко, то Ясин е другото име на Мерджан. Защото думата означава „о, човеко“. С уговорката, че този човек може (и трябва) да бъде равен на цялото човечество. В дни на големи страдания, когато няма към кого да се обърне търещата душа, от векове в Истанбул се чете тази сура. Казват, че носела знамения. И че – сама по себе си – е знамение.
Ала отвъд мистично-религиозния дискурс има и друг. Има един пародийно-комичен контекст, който е особено важен. Защото арабско-турската дума за човек произлиза от библейската „иш“. Ще я открием във възклицанието[3] „ишаала“[4], но и в селското подвикване към пуйки и кокошки: „иш, птицо“. В нашата българска литература само Йордан Радичков притежава умението да държи всички тези значения в шепата си. Само неговите герои могат да говорят с пуйките на библейски език и – казвайки „иш, жено“, да разколебаят и най-умните читатели относно това какво иска да каже авторът.
Ето защо Сарай Шахинер ми е загадъчна. Нейната героиня си говори с телевизора, тъй както Моисей си говори с къпината, и човек не знае дали и доколко този разговор трябва да се приема като откровение.
Може би защото, когато човек е самотен, всичко е откровение. Ала дали това е добро? Или е лошо? Вероятно турската писателка е нямало как да знае, че Саматия – името на квартала, в който се развива действието, звучи като българската дума „самотия“. Може би не е знаела, че името на механата Kuleli, в която героинята ѝ обича да пие бира, освен че се родее с турската дума за роб, се свързва и с най-големия диамант на света; диамантът Кулинан, намерен в Претория, през 1905 г. Но има ли връзка между тях; и дали „Робинята“ на Серай Шахинер и „Диамантът, колкото хотел Риц Карлтън“ на Фицджералд имат нещо общо, само Бог знае…
–––––––––––––––––
[1] Алюзия към библейски стих от книга Изход (3:14) и към думите, с които Бог се открива на Моисей.
[2] В повечето издания на Корана не се превежда (за разлика от заглавията на другите сури).
[3] При все че в по-високите регистри на езика правилната форма на това възклицание е „иншала“ и означава „с надежда в Бога“ или „ако е рекъл Бог“.
[4] Буквално би трябвало да е: „Боже, виж човека!“, но традицията го превежда като „ако е рекъл Бог“.
