Това се случи, докато снимахме край Созопол морските сцени за филма „Свещена светлина“.
Елена Димитрова скача в морето от скалите, след това има подводни кадри през нощта, с осветление от дъното.
Подводното заснемане, лодките и изобщо всички дейности в морето се ръководеха от Михаил Заимов и Владимир Явашев.
Чакахме тъмнината. Стояхме на скалите от северозападната страна на острова Свети Иван. Беше 28-и юли.
На това място лодка не може да пристане, затова бяхме пристигнали с плуване, а моторната лодка с екипа се закотви на разстояние. Владо ни показа мястото и останахме аз и Елена да чакаме. Нещо трябваше да се уточни с мястото на подводната снимка, с лампата за осветление. Владо се върна към лодката, тя беше на около петдесетина метра от брега. За да действа по-бързо, Владо остави цялото си водолазно оборудване при нас, на скалите. Аз трябваше да го придържам, за да не го отнесат вълните. Това е доста обемисто и тежко снаряжение, инфлатор, компенсатор – тъй нареченото „крило“, – разбира се, и вградени в него оловни тежести, заедно с голяма бутилка за сгъстен въздух. Излезе вълна и основната ми работа там на скалите беше да крепя тези няколко десетки килограма, самият аз само по плувки… Елена пък беше съвсем гола, както щеше да бъде в кадъра за филма.
Така се получи, че вместо планираните десетина минути, прекарахме там много повече, сигурно час.
Моторницата изчезна някъде към Созопол, явно групата заедно с оператора на филма Калоян Божилов и асистента Димитър Скобелев, водени от Михаил Заимов, тръгнаха да оправят нещо по осветлението или и аз не знам… Михаил и Владо, разбрах после, са сменили мястото на подводния кадър по някаква чисто морска причина… Лодката изчезна, така или иначе.
На тази страна на острова няма никаква сграда, не се виждаше дори фарът, ако помня ясно, понеже бяхме ниско долу при скалите, а склонът беше високо над главите ни.
Елена беше клекнала, за да се прикрие от вятъра. Говорехме си някакви неща в тъмното, общо взето, забавлявахме се, но малко така в неизвестността.
Беше лято, но не и жега. Бяхме наполовина мокри през цялото време, вече стана мрак, духаше вятър, аз откровено си треперех. Така или иначе, сам бях организирал цялото това приключение и не се оплаквах. Почти прегръщах в един момент „крилото“, от него висяха коланите с тежка катарама, инфлаторът, бутилката, която сама по себе си е много тежка, а основата ѝ, облечена в нещо като пластмасов черен ботуш, все се опитваше да попадне върху пръстите на краката ми, които бездруго бяха подбити вече. Стъпвахме между камъните, до глезен във водата. Киснехме и нямаше как да излезем, под нас и край нас бяха само скали. В онзи момент не бях използвал още водолазен апарат и всичко по него ми се струваше дори по-крехко като техника, не ми хрумваше да го зарежа сам да лежи, блъскан от вълните, а аз да се спасявам на сухо.
И тогава се случи нещо. Както се бях навел и се борех с тежката бутилка, скачена към това „крило“ подобно на раница, усетих, че нещо ми опъва врата надолу. Всъщност беше се закачило златното ми синджирче, беше се оплело някъде по крановете за въздух на бутилката. Докато разбера какво става, то не издържа, усетих как се къса. Напипах в тъмното как на врата ми е останало само синджирчето, а златното кръстче го няма. Край, казах на Елена, кръстчето отиде във водата. Поопипахме слепешката, но беше безсмислено да търсим на светлината на луната. Под нас беше вода, водорасли, скали, остри камъни. Добре, казвам, и не се жалвам, особено за да не деморализирам самата Елена, ще се взема друго. Премълчах, че това кръстче все пак си е моето кръстче, скъпо ми е, не защото е златно… А какво да направя?
Малко по-късно видяхме светлината на лодката, тя се приближи на възможното разстояние, оттам Владо скочи и доплува, шегуваше се с нас, че стоим там, аз полугол, тя съвсем. Аз му докладвах, че апаратът за сгъстен въздух е невредим. Той каза, че всичко вече е готово, обясни къде са се бавили и защо, но сега били уточнили нещата и можем да снимаме. Елена леко тракаше със зъби, но потвърди, че е готова. Владо тръгна да си слага „крилото“ на гърба. И тогава, за мое изумление, видях изчезналия кръст, проблясна точно пред мен.
Беше като залепен върху горния край на водолазната бутилка, все едно украсяваше цялото оборудване за гмуркане. Беше там, горе при гърлото, където кранът за въздух се свързва с тръба към останалия апарат.
Не знам от какъв метал всъщност се правят тези кранове, самата бутилка е от алуминий, струва ми се, боядисана в бяло, но кранът с вентила са в ярко сребрист цвят, лъщящ.
Кръстът беше забит така здраво в метала, че трябваше усилие, за да го измъкнем. Долният му връх остави следа в едната страна на крана, горният – горе, към гърлото при вентила. Явно се е закачил там, в тъмното, откъсвайки се от синджирчето на врата ми.
Беше голяма и неочаквана радост, това намиране на загубеното. Остана въпросът как да го приберем. Владо даде едната от неопреновите си водолазни ръкавици, вътре набутахме кръстчето, а самата ръкавица навихме на топка и я прибрахме дълбоко в една от самозелепящите се гънки на оборудването. И отидохме да снимаме един много красив подводен кадър, в който Елена, гола като делфин, пресича сноп светлина, видяна откъм дъното.
Кръстчето беше спасено, златото, обработено в две тънки пръчици, беше се вкопало в сребристия метал, проблясваше на луната.
Едва на следващата сутрин чухме новината. В деня на това наше приключение при скалите на острова Свети Иван, на археологическия обект на острова при разкопки е открита мощехранителница в средновековния манастир. Археолозите съобщиха, че вероятно това са частици от мощите на свети Йоан Кръстител. В следващите месеци и години имаше много вълнения около откритието. Постепенно се доказа, дори за скептиците, че сред костиците, съхранени в това сандъче от бял камък, има неоспоримо кости от тялото на мъж, живял някъде около началото на I век в географската област, съвпадаща безусловно с биографията на Йоан Кръстител. Има интересен филм за генетичните изследванията, проведени от водещата световна лаборатория… Но на мен тези научни факти не са ми направили такова впечатление. Винаги свързвам това чудно събитие с нашите преживелици в подножието на острова, в тъмнината, в която внезапно просветна златото на кръста и не се загуби.
Минаха вече 13 години от тогава. Не забравям случката, а за мен тя е повече от случка, макар и съвсем лична. Припомних си я и днес, когато се отбелязва църковният празник на Първото и Второ намиране на честната глава на Свети Йоан Кръстител.
