Пламен Антов с възхита във „Фрагментът, фрагментарно 2020“ („Ерго“, 2022): „Докато чете, човек непрестанно се препъва в собствените си мисли. – С музиката не е така; там липсва вторият план на рефлексията. Просто си в нея, затворен като в сфера, без излаз навън, макар и в състояние на крайна напрегнатост, до пълно изтощение, до колапс на сетивата и съзнанието. До избухване“.
Но и тутакси с недоумение:
„Странно колко различни неща наричаме музика: 4’33’’ и „Кони привередливые“.
Може би на това недоумение – без, проумява се, да е известена за него, отговори дава книгата на Милена Шушулова-Павлова „Послания за музиката. Интервюта и избрани текстове“ (Издателство на НБУ, 2022). В нея композитори и меломани, изпълнители и хуманитаристи, практици и теоретици разсъждават за музиката, за настоящето ѝ, за естеството ѝ. Съзвездие от авторитетни имена: Георги Фотев, Райна Кабаиванска, Людмил Ангелов, Марио Хосен, Милена Моллова, Симо Лазаров, Стефан Драгостинов, Сузана Клинчарова, Георги Арнаудов, Елисавета Вълчинова-Чендова, Явор Конов, Димитър Цанев, Георги Текев, Богдан Богданов, Милчо Левиев, Димитър Христов, Райнер Бишоф, всички свързали съдбата си по един или друг начин с Нов български университет. И с музиката, разбира се, най-ярката звезда…
Тук вече можем донякъде да отговорим на недоумението на Пламен Антов: също както материята, музиката може да е различна, вълна или частица/вълна и частица, зависи от нагласата на изследователя/създателя/изпълнителя/слушателя. Проф. Милена Моллова например не си поплюва: „Щокхаузен – нещо, което не мисля за музика“. Симо Лазаров обаче мисли иначе: „[…] терминът „електронна музика“, който Щокхаузен дава на звуците, извличани от тонгенератори преди около 70 години, за да се създаде композиция, е предназначен за стила нова музика (подч. м., М.Н.), която до онзи момент не е съществувала и, естествено, не е била чувана дотогава“. Едни тропат с крака и освиркват „Пролетно тайнство“, други обаче благоговеят пред опуса на Игор Стравински. Причината е, че в същността на музиката е заложен тъкмо корпускулярно-вълновият дуализъм, заради което тя е толкова различна, да не кажа неопределима от/за човешкото съзнание (и възприятие). Понякога дори неуловима за него: препускаща prestissimo и затихваща pianissimo.
Музиката – абстрактна, неинтенционална, емоционална… Или, с думите на Димитър Цанев: „катарзисно безчинство“, дар за човека от Вселената.
Музиката, често по питагорейски тертип съм размишлявал, е най-силното доказателство за математическата същност на душата. Проф. Георги Фотев изказва същото с типичния си ударен стил, успоредявайки и противопоставяйки музика, математика и чувства: „След като покорява сърцето, чувствата и емоциите на човека, дори тялото му, това не означава, че музиката е създадена и съществува по законите на сърцето, на чувствата и емоциите и това, което наричат енергии на тялото. Още питагорейците са схванали математическата основа на музиката и древният възглед има удивително разгръщане и развитие в следващите епохи и особено в епохата на късната модерност. Но това не означава, че математиката може да даде отговор на въпросите на музиката или шеметното развитие на техниките и технологиите да заместят човека като творец на музика. Музиката и музикалните контексти не са самореференти. Музиката е музика“. Разбира се, човекът е творецът на музиката, използвайки математически съотношения, но това няма как да не засегне душата, защото чрез музиката с нас общува самата Вселена: „[…] между музиката и Вселената в пряк смисъл на думата съществуват изоморфизми“ (Георги Фотев). Тоест, въздействието на музиката е емоционално, тя е може би най-емоционалното изкуство. Композиторът твори математически, публиката слуша еротически…Това убеждение сякаш изповядват и събеседниците на Милена Шушулова-Павлова: „Изкуството, всички изкуства са преди всичко емоция“ (Райна Кабаиванска); „Философията в музиката за мен е преди всичко вид философия на чувствата, на емоциите […]“ (Людмил Ангелов); „Изкуството е силно емоционално и дълбоко елитарно“ (Марио Хосен); „[…] музиката […] не може да игнорира емоцията“ (Милена Моллова2); „Музиката […] в същността си е усещане […]“ (Симо Лазаров); „Музиката е едно звуково протичане, което създава емоции“ (Явор Конов); „Емоцията за музиката е само средство за предаване на други – скрити – в нея идеи“ (Найден Тодоров); „Смятам, че музиката сама по себе си е послание от по-висш разум, гений, който променя емоционалното ни състояние“ (Георги Текев)… В тази посока можем да продължим и с прозренията за чувствеността на музиката в текстовете на Богдан Богданов, на Милчо Левиев, на Димитър Христов, на Райнер Бишоф… Последният припомня „откритието“ на Кант, че музиката била език на ефектите, както и мнението на Хегел, че тя била изкуство на чувството. С което ни връща към разнообразните и дълбоко проникновени „Послания за музиката“, записани от Милена Шушулова-Павлова, с въпроса: защо и как тези, които владеят това толкова трудно изкуство, които четат без усилие неговото особено писмо, са в състояние да се изправят пред съвсем не малък брой публика, за да извършат онова, за което говори Пламен Антов – да затворят човека в сфера, без излаз навън? Като – длъжни сме да подчертаем, тази сфера не е затвор, тази сфера е космос. Или, с думите на проф. Фотев: „непредметността на музиката и нейната необремененост с интенционалност е нейно изключително предимство за проникване в безпределния Космос“. Страхотно прозрение: музиката прониква в Космоса, защото тя самата е Космос.Всъщност музиката е доказателството – неотчетено, между другото, дори от нейния свръх поклонник, сам той музикант – свирел е на цигулка, Алберт Айнщайн, за корпускулярно-вълновата теория във физиката. Известно е, че именно по неин повод създателят на Теорията на относителността изрича прочутия си афоризъм: „Бог не играе на зарове“. Айнщайн отказва да приеме, че един и същ материален обект може да е едновременно вълнов и корпускулярен – нещо, което постулират и Планк, и Борн, и Бор, и Хайзенберг. Но излиза точно така: материята е противоречива или по-скоро амбивалентна в своето съществуване – може да бъде вълна, но може да бъде и частица. Зависи от нагласата на наблюдателя: Нютон е виждал светлината корпускулярна и е бил прав; Хюйгенс я е виждал като вълна и също е бил прав. Музиката, този извор на „проникновена достоверност“ (Стефан Драгостинов), е – също като светлината, и двете: ударът върху клавиша на пианото, дръпването на струната на арфата, плъзгането на лъка на цигулката – всички те са частица време; но звукът, който произвеждат, е вълна – вълна, която залива и те понася на гребена на тези музикални частици (да ги наречем фонони по подобие на фотоните), „взривявайки“ емоцията. Музиката е древна математика, благодарение на която можем да разберем съвременната физика. Да вникнем в тайните ѝ… Митко Новков
