Нищо не е случайно. В празните дни около Нова година препрочитах романа „Глухарчето“ на Блага Димитрова. Като посегнах да отворя книгата, която познавам почти наизуст, страниците сами се отвориха на този текст, сякаш самата Блага ми припомняше за трагедията на Минко Николов.

Ако ги нямаше нашите мъртви,
щяхме приживе да сме мъртъвци.

14 май 1995 г.

Черешова задушница

„Вторият разтърсващ удар ме връхлетя в моята зряла възраст със самоубийството на приятеля, изграден човек, литературния критик Минко Николов. Това бе в навечерието на Нова година на 31 декември 1966 г. Стоях вцепенена пред зиналия гроб на 37-годишния Минко, лелеяната надежда на българската словесност. И в мене пронизително звънеше един прерязан тон – благороден, болезнено взискателен, непримирим. Самият начин на самоубийството бе потресаващ: в новогодишната нощ, когато всички празнуват сред най-близките си, той сам-саменичък се изолира в един почивен дом. И с ножче за бръснене цял се нарязва, докато изтече кръвта му във ваната като в купел на очищението – от компромисите, от униженията, от мълчанието на всички нас. То бе предупреждение за идните години: още по-тежък гнет ни чака. Ах, с тази паметна Нова година започваше моето ново битие. Жертвоприношението бе извършено от най-добрия, най-обещаващия, за да предизвика преображението на всеки един от нас.“

После Блага говори за самоубийството на Веселин Андреев – не по-малко трагично, и намира пряка връзка между двете жертвоприношения: „Чувството на вина, че си отдал вярата и вдъхновението си на една опасна утопия. Валеше сняг върху черните буци пръст на пресния гроб – като бяло очищение на съвестта. Това бе най-всепоглъщащо жертвоприношение във възрастта на равносметката. Един изстрел в слепоочието за греховете на няколко поколения – за всички наши увлечения, наивни възторзи, илюзии, заслепение… Тези самоубийства…те поеха моето изкупление и ми вмениха дълга да продължа да живея, за да не е било напразно тяхното жертвоприношение“ (Глухарчето, с. 214).

Блага посвещава на Минко стихотворението „Лъч“, което чете на 2 януари 1966 г. на поклонението пред изтерзаното му тяло. Текстът е неизвестен.

ЛЪЧ

На Минко Николов

Събирал болките на всички нас,
във себе си безмълвно си ги трупал,
та цял извътре да те прогорят.

Роден за красота и благородство,
от нашите несъвършенства ти,
пронизан цял си бил в кървящи рани.
Да бъдеш сам от нежност изтъкан,
от честност и от прежадняла доблест –
каква непоносима уязвимост!

Сега отваряш нашите очи
да видим теб и себе си да видим.
Излъчва се от тебе светлина.

И ти издигаш по-висока мярка
за всички нас, за целия живот.
Искра от теб във всекиго остава.

Ах, болката, която ти ни причини
Разкрива болката неизмерима,
която сме ти причинили ний.

Ти сам на себе си не позволи
да станеш стар, превит и примирен.
И лъч от твойта младост в нас ще свети.

Януари, 1967 г., София

През 1954 г. Минко Николов защитава дисертация за творчеството на Христо Смирненски с научен ръководител проф. Георги Цанев. По това време Минко е една от големите надежди на съвременната българска литература, проф. Цанев дава високи оценки на дисертацията му, но не го взема за асистент в Катедрата по българска литература на Софийски университет, където е бил редовен аспирант.

„Мястото на Минко беше в Университета; той сам желаеше това – пише проф. Петър Динеков, рецензент на дисертацията му, потресен от трагичното решение на младия човек. – Никога не разбрах защо Цанев не го задържа за асистент – по-добър заместник не можеше да има.“ Едва през 1962 г. Минко успява да стане старши научен сътрудник в Института по литература към БАН.

Неговата жестоко самоубийство предизвиква голямо вълнение, много разговори и търсене на причините, дълбоко съчувствие към съдбата на този млад, много талантлив и чувствителен човек.

БОРИС ДЕЛЧЕВ:

„3. I (в.). [1967][1]

За причините, които тласнаха Минко Николов към самоубийство.
1. Вундеркинд без съпротивителна сила. 2. Честен човек, който не издържа срещу натиска на приетите компромиси. 3. Семейни недоразумения. В разговора по този въпрос участваха С. Султанов, З. Петров и Моис Бениеш.

6. II (п.). [1967]

С Гина в Чехословашкия културен център. Гледахме филма „Строго охранявани влакове“. Съпротива и фройдизъм. Радой Ралин твърди, че Минко Николов му говорил за този филм миналата есен, след завръщането си от Чехословакия, като наблегнал особено на опита за самоубийство (с прерязване на вените). Връзка с това, което последва.[2]

8. VIII (в.). [1967]

Зачетох в ръкопис книгата на Минко Николов „Между нулевата точка и хуманизма“… Минко оборва явления, които е приел, т.е. мъчи се да обори себе си. Но вътрешният глас е излязъл по-силен и смъртта накрая е взела връх. Тъжна равносметка на двойния план…

21. VIII (п.). [1967]

Вечерта отведох Н. Рандов и Детлеф Кулман (Мюнхен) на вечеря в Руския клуб. Дойдоха още жената на Минко Николов, Ив. Цветков и М. Радев. За „хайката“ в „Литературен фронт“. Защо се самоуби Минко. Аз казвам, че последната му книга, която сега редактирам, дава отговор на този въпрос.“

Във втория дял на дневника си, наречен „В късни часове“, където Делчев записва по-еретичните си размисли, той е написал, че причините за самоубийството определено са социално-политически:

„2. I. 1967: Самоубийството на Минко Николов според мене е характерно явление. Колкото и време да мине, за него ще се говори, ще се търсят причини и отговорности. И виновникът, не се съмнявам, ще се посочи: нашата прехвалена действителност. Самоуби се и Пеньо Пенев, самоуби се след това Трайчо Доброславски, а сега и Минко Николов. Какво ще кажете за един свят, който става непоносим за някои съвести? Колкото и различни да са тези три случая, те си приличат поне в едно отношение: хората не можаха да издържат докрай на приетите или наложени компромиси.“

Ясно е, че престоят му за две години в Германия като преподавател по българска литература в Хумболтовия университет е бил време на преоценки. Там е изчел купища знаменити писатели и критици, за които у нас, „в зоната на здрача“ не е и чувал дори. Когато се завръща в същата атмосфера, разбира, че е обречен като учен. Тази неудовлетвореност се отразява и на личния му живот и води до дълбоко крушение на личността.

Прави опит да промени нещо. Пише литературен портрет на Брехт (1963), монография за Антон Страшимиров (1965), пренаписва книгата си за Смирненски (1965). Иска да пренапише и книгата си за кризата на модерния роман. Захваща се отново с проблемите на съвременната западна култура. Но десет години от живота не са чернова, за да я пренапишеш. В писма до Милка Бочева, специалистка по руска литература, Минко говори за плановете си за бъдеща работа. Тези писма, поне отчасти, би трябвало да бъдат публикувани.

Важни неща за личността на Минко Николов е записал в неизчерпаемия си дневник и проф. Петър Динеков. Неговите думи за талантливия литературен критик и чувствителен човек са валидни до днес. Силни, искрени и разтърсващи, с уважение, топлота и бащинска обич, с дълбоко човешко съчувствие.

„Страсбург, 17 януари 1967 г., вторник

Последните седмици в София бяха напрегнати: изпити, приготовления, четене на ръкописи, срещи. Над всичко обаче тегнеше впечатлението от трагичното самоубийство на Минко Николов. Още първия опит за самоубийство предизвика голяма вълнение, много разговори и истинско съчувствие към съдбата на тоя млад и извънредно талантлив човек. След това дойде вторият опит – уви, сполучлив – на 31 декември, след обяд в Банкя. Камен ми съобщи за него на самата Нова година. Всички бяха потресени. Отдавна не е имало толкова тъжно и развълнувано погребение (в понеделник направо на гробищата). Хората просто плакаха – не само близките и жените, но и възрастни мъже.

Една смърт, породена от причини, които биха могли да се преодолеят; свадите между майка и син са почти банално явление в нашия живот. Но тук е имало вече една нестабилна, болна нервна система – вторият опит е изключително жесток. Зад пълната външна уравновесеност на Минко, зад блестящия му ум, зад смелата му и справедлива мисъл, зад младежката му стойка и жизненост, се е криела вече една болна душа.

Да се разказват спомени за него е излишно. Младият човек няма минало, а само настояще и бъдеще. И все пак не мога да забравя оная твърде далечна вече есен, когато Минко, току-що приет за студент по българска филология, дойде при мене (аз знаех отдавна за баща му и майка му – учители в Троян) и ми донесе малък свитък на пишеща машина – негови литературни статии, оформени като отделна книжка. Оттогава започна неговият път – като студент, като аспирант, като литературен критик. Бях рецензент на кандидатската му дисертация за Смирненски, познавах всичките му работи – и се радвах на блестящия му възход. Още помня колко ми хареса – с яснотата на мисълта и праволинейността на позицията – една от последните му статии в „Септември“ в дискусията за критиката. Калчев ми разказа подробности от личния му живот; всъщност нищо няма значение пред свършения факт на смъртта.

Мястото на Минко беше в университета; той сам желаеше това. Никога не разбрах защо Цанев не го задържа за асистент – по-добър заместник не можеше да има.“

На 30 юни 1967 г. се навършват 6 месеца от трагичната смърт на Минко Николов. Родителите му помолили проф. Динеков да каже няколко думи. Ето словото му, което той е записал в тетрадките си:

„1 юли 1967 г., събота

И след шест месеца се изправяме смутени пред тъжния гроб на Минко Николов. Все още не можем да се примирим с действителността – че една от най-големите надежди на съвременната българска литература, на българската критика угасна внезапно, в пълна изненада за всички ни, в една мълниеносна и загадъчна вихрушка.

Ние сме смутени от трагизма на смъртта, от абсурдното превръщане на един млад и пълнокръвен, богат творчески живот в небитие. Ние сме смутени от безвъзвратното отсъствие на един приятел, на един другар, на един съвременник, когото обичахме да слушаме, когото бяхме свикнали да виждаме всеки ден между нас, на всяко събрание, където се решаваха трудните въпроси на литературата, във всяка дискусия, в която се поставяха на изпитание и умът, и културата, и нравствената сила на писателя.

И ето сега говорим за Минко Николов като за човек, който е останал отвъд прага на днешния ден и се е превърнал в минало и история. Има какво да ни възхити и изпълни с уважение – и да направи нашата болка по-силна! – в жизнения път и творческото дела на Минко Николов.

Природата бе изляла щедро даровете си върху него! Една грижлива и високоинтелигентна семейна среда бе огряла отрано пътя му и бе му дала всичките си насърчения. Енергична воля за труд и безгранична любов към литературата бяха довели до бързо развитие на способностите му, до ярко разцъфтяване на таланта, до рядко богатство на културата. Нашата общественост оцени още първите стъпки на Минко Николов, първите му успехи и му даде своята подкрепа. В резултат – за малкото години, които живя, тоя млад човек създаде едно значително, ако щете дори – блестящо литературно дело.

Мнозина ще кажат: щастлив път. Колко малко подхожда тая дума пред тоя ранен гроб! Аз бих казал: труден път. Защото Минко Николов беше човек, който търсеше, който изстрадваше литературата, за когото призванието на критика и литературоведа бе проблем на дълбока вътрешна честност. Принадлежащ към едно поколение, което израсна и се оформи непосредно след 9 септември (социалистическата революция свари това поколение на границата между детството и юношеството), Минко Николов носеше възторга на онези незабравими години. Светът се разкриваше за него с вярата на Вапцаров, във вълната на общия народен подем. И тая вяра не го остави до края на живота му, защото то беше вяра в силата на комунистическите идеи.

Но с течение на годините Минко Николов и хората от неговото поколение все по-ясно виждаха, че пътят към комунистическото бъдеще съвсем не е лек. Не е лек и пътят на литературния критик и литературоведа – трябва да преодолява грамада от заблуди, да превъзмогва неподозирани пречки. Минко Николов се изправи пред стената на догматизма – и в тоя силен сблъсък той постави на изпитание твърдостта на убежденията си, широтата на погледа си, здравината на културата си. Тоя сблъсък се превърна в основна същност на неговата литературна работа и осмисли целия му по-нататъшен път на литературен критик. Минко Николов прие тоя сблъсък като своя лична съдба и като съдба на цялата ни социалистическа култура. Трудният път, по който вървеше, изискваше, от една страна, нравствена сила, а от друга, постоянно, непрекъснато, все по-дълбоко вникване в сложните проблеми на изкуството изобщо и на социалистическото изкуство специално.

Не познавам друг критик от младото поколение, който с такава последователност и дълбока вътрешна убеденост да следваше избраната цел – разчупване на догмите, и същевременно с това така системно и с такава голяма сериозност да разширяваше своя кръг на интереси и знания и все по-уверено да обхващаше един голям обсег от явления в развитието на европейската литература. Това разширяване на кръга Минко Николов чувстваше като необходимост – не като някакво общо, повърхностно, самоцелно натрупване на „култура“, не като някакъв външен показ на „ерудиция“, но като абсолютно необходимо условие за правилното решаване на проблемите на литературата, за отделяне на къклицата от зърното, за разобличаване на фалшивия свят на упадъчното и безперспективното в изкуството на Запада, за разчистване пътя на социалистическото изкуство, за неговото обогатяване с всички придобивки на човешкия прогрес.

Вгледаме ли се в онова, което Минко Николов ни остави: литературнокритически статии, по-големи студии и отделни книги, не можем да не признаем, че той търсеше трудните проблеми и сложните автори: Антон Страшимиров (какъв костелив орех!), модерния западен роман, Брехт. Дори и Смирненски, на когото посвети кандидатската си дисертация и обширен литературен очерк (всъщност най-доброто монографично изследване за Смирненски досега у нас), съвсем не е лек автор – неговото творчество е свързано с множество сложни проблеми.

Не бих искал тука нито да разглеждам критическите статии на Минко Николов, нито да преценявам неговите по-големи изследвания и книги. Не бих могъл да кажа и какво от своето творческо дело самият той е поставял най-високо. Искам само да посоча, че в блестящо написаната книга за Брехт[3], като че ли търсенията на Минко Николов, поривите му да счупи рамките на догмите, да открие път към едно широко разкриване на литературата, са намерили най-ярък израз. В тая книга, която прави чест на нашата литературна и научна мисъл, има страници, в които се чувства целият духовен устрем на Минко Николов, цялата горещина на вътрешните му убеждения, цялата му писателска честност и цялата му мъдрост. Аз тук няма да говоря за неговата способност да анализира тънко и всестранно едно такова сложно творчество като драматургията и поезията на Брехт – тая способност е забележителна. Искам само да изтъкна, че в книгата за Брехт има такава гореща апология на разума, на знанието, на науката, такава вяра в силата на човешкия ум, каквато нашата съвременна критическа проза не познава.

Минко Николов повтаря думите на Галилей в пиесата на Брехт: „Истината е рожба на времето, а не на авторитета“, и мисълта на Гоя: „Чудовищата излизат, когато разумът заспи“. Той завършва една от главите на книгата си така: „Трябва да живеем без залъгалки и илюзии и това да ни прави по-силни, вместо беззащитни. Някога една от най-високопоставените читателки на Волтер бе възкликнала: „Волтер ли? О, аз няма да му простя никога, задето ме направи способна да разбирам неща, които никога нямаше да разбера“. Брехтовци и Волтеровци отнемат красивите илюзии, отварят очите и в известен смисъл правят хората нещастни. Брехт разбира колко тежък е товарът на знанието. Колкото е по-дълбок умът, толкова е по-голямо неудовлетворението. Блаженото неведение, напротив, означава щастливо самодоволство. „О, каква мека и сладка възглавница е неведението за уморената глава“, казва Монтен.

Горчивината на познанието изисква вътрешна сила. Но за Минко Николов то е познание само ако човек се бори за него, само ако упорито му се проправя път. И той вършеше това със своите статии и студии. Неслучайно като мото на книгата за Брехт постави следния диалог от драмата „Животът на Галилей“: „Малкият монах: Не мислите ли, че истината, ако тя е истина, ще си пробие път без нас. Галилей: Не, не и не. Само толкова истина може да се промъкне, колкото прокараме ние. Победата на разума може да бъде само победа на разумните“.

Такъв е пътят според Минко Николов на голямото, вълнуващото, силното социалистическо изкуство, на дълбокото обновление на света, на превъзмогването на оная загнилост на мислите, която пречи на човешкия прогрес, на победата на човешкия ум, на тържеството на комунистическия разум. Трябва „да се върне на човека неговото високо призвание и на творчеството – неговото благородно предназначение“. Неговият идеал е: „вечната борба за усъвършенстване на човешкия дух по незримите пътеки на красотата“ – както пише в книгата си за кризата в модерния западен роман.

Минко Николов вътрешно изгоря в името на един устрем, на една човешка и писателска честност, в името на една мечта.

Бих искал да завърша с думите, с които Боян Пенев завършва своята книга за Бетовен: „Наистина огромно богатство трябва да е таил в себе си Бетовен, за да каже към края на своя живот: „Струва ми се, че само няколко ноти съм написал“. Но какво повече от това би могъл да създаде той през светлите и тъмни дни на своя живот? Няколко ноти само, а в тяхната мистерия, в тяхната жива безпределност се съдържа цялото негово безсмъртно битие, всичко онова, което е създал и което не е смогнал да създаде – в тях звучи молитвата ни, за която няма думи, и възкръсва забравената ни религия. „Тежкó ни“, казва Карлайл, „ако в нас се таи само това, което можем да изразим и покажем“.

В своя кратък живот Минко Николов успя да разкрие само малка част от онова, което може да се изрази и покаже, но и то свидетелства какво голямо богатство се е таило в неговата душа. Това прави още по-мъчителна тая минута, когато стоим скръбни пред неговия гроб. Имаме само една утеха – че той вгради в нашата култура един светъл порив – и тоя порив ще бъде плодороден.“

Евелина Белчева е доктор по литературознание, занимава се с литературна история, текстология, архиви. Автор е на три книги, разкриващи живота и личността на Владимир Василев, известния редактор на сп. „Златорог“: „Самотен в своето време. Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух“; „Златорожката връзка. Петър Динеков – Владимир Василев, два портрета в 74 неизвестни писма”; „Златорожката тайна. Владимир Василев в театъра на живота си”. Съставител на две книги по дневниците на Петър Динеков „Записки от „прехода“ (2020). Работата ѝ основно e съсредоточена върху живота и творчеството на Блага Димитрова. Редактор на мемоарната книга „Блага – така я помним”. Изследва архивите на академик Петър Динеков, Владимир Василев, Блага Димитрова, П. К. Яворов, Михаил Кремен и др.

На главната страница: Петър Хаджиев, Портрет на Минко Николов

––––––––––––––––

[1] Огромна благодарност на Марияна Фъркова за споделените неизвестни записки на Борис Делчев.
[2] „Строго охранявани влакове“ (на чешки: Ostře sledované vlaky) е чешки трагикомичен филм от 1966 година на режисьора Иржи Менцел по негов собствен сценарий, базиран на едноименния роман на Бохумил Храбал. Филмът е сочен за един от образците на Чехословашката нова вълна. Това е благоприятно време за чешкото кино, защото като цяло започва да се усеща разведряване от догмите на комунистическия режим и чехите стават модерни и интересни за Запада.
Действието се развива на малка провинциална гара по време на германската окупация на Чехословакия през Втората световна война. Представен като антигерой, Милош е нежен мечтател, а възвишената му непохватност напомня тази на Бъстър Кийтън. Героят прави опит за самоубийство във ваната на една хотелска стая, като нарязва с бръснарско ножче вените си.

Евелина Белчева