Ако има нещо вярно в това, че героят популяризира и обезсмъртява автора си, то още по-вярно е, че следсмъртното битие на Щастливеца върви диахронно с „оживяването“ на Бай Ганю.

Образите на Бай Ганю и Щастливеца са се споили в съзнанието на културния българин: два мита, които са в постоянно съжителство и противоборство. Единият е лъжеевропеецът, едновременно и лъжепатриот, другият – същинският европеец и патриот, жертва на своя „оживял“ герой. Не мога да дам пример за друг такъв феномен на българска почва.

Погледнато в литературноисторически план, Алеко Константинов е първият наш писател, който проблематизира отношението на българина към Европа, при това в хумористично-сатиричен план. Творчеството му излиза от рамките на регионалното и битовото или възрожденско-героичното, завладяло българската литература до този момент – средата на 90-те години на XIX в. Нека припомним, че до появата на „Бай Ганю“ родната изящна словесност не се представлява от роман, който да изнася сюжета си извън границите на страната ни и който да съпоставя „европейското“ с „българското“ социокултурно пространство. А. Константинов назовава произведението си „невероятни разкази за един съвременен българин“, но зад това подзаглавие прозира далеч по-широк замисъл – както и други критици са отбелязали (Св. Игов), „Бай Ганю“ всъщност е роман, модерен роман, композиран от фрагменти, наподобяващи едновременно разкази и фейлетони, но споени от общ герой, сходни сюжетни конструкции и наратив, който в първата част е „сказов“ – разказ в разказа за приключенията на героя в Европа, – а във втората е концентриран в „гласа“ на един разказвач пак като поредица от истории, посветени на политическите му попълзновения на българска почва. В плана на епичното „Бай Ганю“ има като предшественици само Вазовия роман „Под игото“ и Захари-Стояновите „Записки по българските въстания“, доколкото това произведение се родее с романовия жанр. И двете творби обаче са обърнати към близкото минало в посочения възрожденско-героически контекст. Що се отнася до трактовката на събития от съвременността в разгърнат епически план, „Бай Ганю“ (1895) отново е първи, тъй като Вазовата „Нова земя“ излиза в книга една година по-късно, без обаче да се занимава с проблеми, отвеждащи извън пределите на България. Вазов не напуска българкото пространство и в разказите и повестите си, които на места силно тежнеят към сатирата спрямо съвременното общество. В полето на белетристиката по същото време се изявяват и други автори, по-успешни и по-маргинални, като Т. Т. Влайков, Цани Гинчев, Никифор Попфилипов, Христо Максимов, Васил Кънчов. Никой от тях обаче не посяга към романовия жанр, нито отива отвъд битописателството и социалната народническа струна, която подчертано съчувства на „унижените и оскърбените“. Разказите на Михалаки Георгиев, които се появяват непосредствено след Алековия „Бай Ганю“, макар и често с остра сатирична и социално-политическа насоченост, също не очертават пълнокръвния образ на „един съвременен българин“. Донякъде повлияни от маниера на Щастливеца, те не стигат по-далеч от битово-етнографското, не извеждат героите на европейската сцена.

След като се опитах да щрихирам първопроходническата роля на Алеко Константинов в аспекта на „европейското“ битие на българина, ще припомня емблематичната начална фраза на книгата: „Помогнаха на Бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че Бай Ганю е вече цял европеец“. Тук, тъй да се каже, е зададен проблемът, към който авторът ще се насочва многократно, ще го вплита в сюжетния поток, ще го прицелва в публицистичните отклонения. Кратко казано, става дума за българина и Европа. Със свои значения проблемът БайГаню и Европа – българинът и светът присъства както в края на първата част, така и във финала на произведението, без да броим лайтмотивното му звучене в „До Чикаго и назад“, някои фейлетони и пътеписи. Контекстуално е зададен и подвъпрос: Наистина ли Бай Ганю е „вече цял европеец“.

Бай Ганю пътешества из Европа, за да продава розово масло, един от основните родни продукти, които са имали „не само потребителна и разменна, но и семиотична стойност – емблематичен знак за една страна и за един район на Източна Европа и Ориента (Никола Георгиев, „Името на розата и на тютюна“, 1992). А Цани Гинчев набляга, че за розовото масло „се внося всяка година чисто злато от западна Европа, а най-много от Франция“. Значи нашият герой не е случаен пътуващ човек, той е представител на – както бихме го определили днес – „средната класа“, печелел е немалко, щом по данни на Ц. Гинчев всеки мускал се е продавал „по 34–35 гроша, а някои по-скъпо“ („Няколко думи за гюла“, сп. „Труд“, 1887, кн. 12).

Като снове между родината си и европейските страни, търгуващият става своего рода посредник и между техните цивилизации и култури. Изнасяйки „произведението на нашата хубава Розова долина“ (А. Константинов), той пренася чрез себе си и сведения за своя народ и отечество. А връща в страната си материални и духовни продукти на Стария континент, плюс разказите си за него. С други думи, пътуващият търговец е нещо като мост между културните и социалните общности на Балканите и Европа – цивилизационна роля, която му е призната отдавна от науката.

Героят на Щастливеца никак не може да се определи като мост между две цивилизации. Бай Ганю не открива за народа си нови земи, нито цивилизова, нито се цивилизова. Не е нито културен герой, нито мисионер. Той въплъщава всичко това, само че с обратен знак. Обликът и поведението му са варварски, завоевателски; у него е силна не съзидателната, а разрушителната стихия. Бай Ганю не цели да „купи“ култура, да се изучи на нещо (както други българи, сред тях и разказвачите в книгата). Той иска да наложи себе си, прави го по най-несимпатичния начин, както би се изразил д-р Кръстев, т.е. най-просташки и безцеремонно. Хвалейки се колко свят е „изръшкал“, Бай Ганю изрежда само балкански названия: Едрене, Цариград, Влашко, Гюргево, Турну Магурели, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ… Но, излязъл извън балканския регион, героят не търси центровете на културата, а центровете на далаверата – среща се все със себеподобни, главно търговци: турци, гърци, арменци; диша смрадта на дюкяни и ханища, гони алъшвериша и келепира там, където е убеден, че ще го намери. Богдан Богданов отбелязва, че при „хомо балканикус“ още от античността плацове на общуване са бръснарницата и банята, също кръчмата и кафенето. Пътувайки, съвсем не случайно Бай Ганю търси и попада на тия топоси. Но въпросните комуникационни средища изглеждат другояче в Европа; те представляват чужда среда, особено операта, банята и бръснарницата (все пак в кръчмата и кафенето той търси и намира българи). И появил се на подобни публични места, със свойското си „домашно“ поведение, той вече изглежда анахронично, будейки у сънародниците си чувство на притеснение, унижение и срам, а у чужденците недоумение, понякога смях, понякога съчувствие…

Европа представлява образ-символ в „Бай Ганю“; тя играе ролята на герой-коректив по отношение позицията на героите, разказвачите и автора. Онова, което в „родна“ среда е допустимо, даже нормално (да миришеш на вкиснало, да си стриеш люта чушка в чорбата, да сърбаш шумно, да се поуригнеш, да си издухаш с пръсти носа, да се пощиш за „гадини“), става, от една страна, грозно, дори безобразно, но, от друга, е емблематично за героя, прави го отличителен, неповторим сред окръжаващите го непознати. Да припомним епизода от „Бай Ганю на гости“, където той, намирайки се в дома на пражанките – майка и дъщеря, поднася пред лицето на девойката, свиреща на пианото Сметана, мускала с розовото масло. Жестът предизвиква отвращение, защото не на гюл ухае десницата му, а на пот, на риба… сиреч на Бай Ганю.

Разхождайки своята карикатурна емблематичност, Бай Ганю „патриотически“ се стреми да я наложи, като упорито се предпазва от заразата на европейския стил на живот. Погледнато по-дълбоко, героят само ползва практически някои национални атрибути, извлича от тях лична облага (алъш-вериш), манипулира със сакрални понятия като „патриотизъм“, „българин“ (в епизода с Иречек „патриотизъм“ и производните му се явява десетина пъти), „народ“, „свобода“, „братя славяни“, „гостоприемство“ и пр. Бай Ганю е груб утилитарист както спрямо устойчивите национални категории и стойности, така и спрямо европеизма. Като homoludens героят представя нещата така, сякаш отколе е врял и кипял из чужбина, владее изтънко и обноските, и психологията на европееца. За да не го мислят „прост“, той казва „пърдон“ и „супа“ (чорбата е „турско ядене“), говори макаронично всякакви езици (смешението на езиците в книгата е вавилонско и е източник на неразбирателството между героя и чуждата другост), клати глава и заявява „Знам аз!“ пред историческите забележителности. Тонът му е „нетърпящ възражение“, „наставнически“, ала същевременно Бай Ганю усеща враждебността на обкръжаващото. Което го държи нащрек; той е в перманентно състояние на надхитряване с нещо и някого, чужденците за него са „немци“, „чифути“, те „скубят“, „навсякъде пари ти искат“: „Ти не ги гледай, че са такива мазни (бай Ганю искаше да каже учтиви, но тая дума е още нова за нашия лексикон, забравя се), не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват? Мигар доброто ти мислят? Айнц, цвай! гут моргин, па се гледат да докопат нещо. Ако не – бакшиш!“. Ала „капаните“ на Запада героят открива там, където те най-малко съществуват (например в любезността на чиновниците, обслужващите го и домакините му). Недоверчивостта, страхът да не бъде измамен води пак до подмяна на истинските опасности с мними – и комизмът на положенията, в които изпада, се схваща и от разказвачите, и от читателя, само героят не го схваща. Индиферентен към европейските културни емблеми, пътешественикът проявява любознателност единствено към храната: „То сега, например, да речем, у нас дойде ли пладне – сядат и обядват. У вас инак е наредено. Вий кога обядвате, например?“.

Откъде е тази патологична подозрителност у Бай Ганю, само непознатото и плашещо „чуждо“ ли я предизвиква? Произведението не дава пряк отговор, то само поставя въпроса: дали всъщност героят не прилага спрямо чужденците собствените си критерии за честност и почтеност. Даже повече, в отказа да се интегрира в Европа имаме демонстрация на игрово превъзходство пред нея; сякаш предохранителността се основава на съзнание за уж по-висок етно-нравствен статут. Бай-Ганювото презрение към европейските цивилизационни придобивки д-р Найден Шейтанов обяснява с общия у българина „дух на отрицание“, който претърпява много преображения, в това число и ересите. Той дава като пример „борбата на Ганя против Европа, с еретическото кандило от розово масло – едно интересно хрумване на чисто българска интуиция, в дъното на която дреме тъмната светоборна проблематика на Балкана“ („Духът на отрицание у българина“, сп. „Философски преглед“, 1933, кн. 2).

 

Бай Ганю в бръснарницата и банята – това го разбираме. Санким, хигиенни съображения (и плац на общуване – Б. Богданов). Но за какво му е да ходи в Пратера, във Виенската опера, у Иречек и на други престижни места. Не противоречи ли това на максимата му „Какво ще ѝ гледам на Виената, град като град…“. Не бива да мислим обаче, че заради единия смях Алеко Константинов го изпраща на тия места, където героят се излага най-много, проявявайки балканския си антиевропеизъм.

Първата спирка на Бай Ганю в европейската му обиколка е Виена. Прави впечатление, че похожденията му из австро-унгарската столица заемат голямо пространство – не като количество страници, а по-скоро като значеща география. Как тогава да не свържем граничното (и в геополитически аспект) положение на тоя град с кодираните в произведението смисли.

Ще изтъкнем на първо място средищния характер на топоса Виена – между „нашето“ и „чуждото“. Естествено, един предприемчив търговец на гюлово масло ще отчита, че такова място е отлично предмостие към големите световни тържища. И ще направи необходимото да го опознае откъм всички възможности за създаване на делови контакти. Виенската опера и Пратера са емблематични обекти на „високата“ и „масовата“ европейска цивилизация. Припомняме, че заможните хора у нас още  преди Освобождението са вземали парахода от Русчук или друго дунавско пристанище, пътешествали са няколко дни до Виена, за да гледат оперно представление. И са се връщали горди, че ще разправят за видяното. Тези воаяжи са практика при значително облекченото придвижване след Освобождението. Значи Бай-Ганювите приключения из тия европейски (но и малко нещо „домашни“/„одомашнени“) терени са съвсем правдоподобни и в унисон с неговата парвенюшка философия. Но не с познавателно-естетическа/развлекателна цел отива той там, а пак с утилитарна – за да се хвали след завръщането си пред „простаците“ от родното си обкръжение.

Пряко са назовани мотивите на Бай-Ганювото посещение у Иречек – да не си дава паричките по хотелите; също: „ако щеш, води ме по всички фабрики, аз съм съгласен; ще ми превеждаш, че не знам езика“. Ала цялата до идиотизъм небивала история (да се изтърсиш при непознат човек в чужбина, да му се натрапиш на масата, че и да го насилваш да те приеме да пренощуваш и да ти стане безплатен посредник в търговията!) не ще да е еднозначно прицелена в смеха, тя ще послужи на героя в бъдеще, разбира се, в преобърнат вид. Реалният човек Константин Иречек битува в общественото съзнание като емблематичната европейска фигура, която е играла важна роля сред строителите на нова България. По спомени на очевидци той е помагал на българи, създал си е име на благодетел, на „наш човек“… В този извънлитературен контекст Иречек е метонимичен знак-символ на „голямата цивилизована Европа“, независимо че в произведението е демитологизиран, битовизиран и превърнат в поредната жертва на Бай Ганю. И тогава едно самоизтъкване, че от софрата на „бай Иречек“ си ял, че тъкмо с него си беседвал върху българските и световните въпроси е едно голямо изкушение. Бай Ганю му се отдава и умело се възползва от него.

* * *

Разбира се, в поведението на Бай Ганю в Европа има и доза компенсаторност; той по своему избива прословутия „балкански“ комплекс за малоценност, противопоставяйки му предимствата на своята идентичност („Булгар, булгар!“), подкрепени визуално, вербално, жестово и сетивно. На моменти се улавяме, че му симпатизираме, може би поучени от собствения си горчив опит на пишман пътешественици или гастарбайтери. Склонни сме да приемем, че на места авторът също проявява снизходителност и съчувствие към него.

Но абсолютизирането на изтъкнатия балкански комплекс, както и представянето на пороците на търговеца на гюлово масло като негови добродетели, води до утвърждаване на байганювщината, до мистификационно митологизиране и издигане в лъжлив култ на образа му. Правени са немногобройни опити да се преобърне знаковостта на този герой. Най-известен е този на д-р Милко Ралчев в скандалната (според други правдива) книга „Истинският Бай Ганю“ (1943): „У него непрекъснато живее онова обидено националночестолюбие (курс. мой, А.Б.), което, спотаено дълбоко в душата му, го кара да реагира, да се бори, да се бунтува срещу оная невидима, но потискаща го голяма неправда…“. Истината според М. Ралчев е, че Бай Ганю се бори „и с чуждите, и със своите“ (борба, от която той излизал победител!); самото произведение „е едно развитие на метода за борба, която Бай Ганю прилага…“. Подобна квазиохранителна практика, изкарваща Бай Ганю „национален герой“ (пак израз на М. Ралчев), тъкмо защото надхитрява (побеждава?!) околните, се наблюдава според Ралчев и при трансгресията на образа в извънлитературно обращение.

Заслужава внимание и оценката на Борис Шивачев за Алековия герой. Тя звучи в дисонанс с космополитизма, изявен в неговото литературно творчеството, изцяло изнесено извън пределите на България. В следсмъртно публикуваната статия „Още за „Бай Ганю“ (сп. „Компас“, 1935, кн. 6) Шивачев го определя като „представител на „средния българин“ и го надарява не само с отрицателни качества: „Той е нашето национално огледало. В него ние най-добре се оглеждаме. И виждаме нашите пороци и груби добродетели. (…) Чрез него ние по-лесно възприемаме българското у българина. По-лесно разбираме родното. Защото не са калпаците и поясите, които правят българина. „Ганювщината“, взета в най-широк смисъл, тя е именно родното. (…) И на нея не трябва да гледаме с очите на чужденци. На предвзети естети.“ По-нататък Шивачев стига до заключението, че Бай Ганю „ни е показвал грешките“, водил ни е по „пътя към прогреса“ и в този смисъл ни е обединявал в „едно национално цяло“.

Между тълкувателите в позитивен план на Бай-Ганювия образ има и един чужденец – немският славист Герхард Геземан. Той му посвещава статията си „Проблематичният българин“ (Училищен преглед, 1931, кн. 6). „… тъкмо на хора от типа на Бай Ганю, тъкмо на този незасегнат от никаква по-тънка култура (…), на този винаги неумолимо весел, шумен любител на угощения, добродушен в основата си, но всякога дирещ някоя полза за себе си, именно на тоя по селски хитър българин българският народ дължи своето запазване под политическия гнет на турците и културното и стопанско ограбване чрез гърците и разни други левантинци (…). Поетът и създателят на Бай Ганю бе пръв, който извърши несправедливост над своята рожба и над типа. Бай Ганю е един важен акомодационен тип в развитието на славяно-балканските народи под чуждото им иго във всяка форма“. По-нататък: „Естествено, напорът на Бай Ганю към витално самосъхранение не развива никакви обективно симпатични черти. Но кой би бил толкова несправедлив, че да чака такива черти у раята? Който не желае да развие у себе си тия опортюнистически черти (към тях принадлежи скъперничеството, преструването на глупав, хитрото или престореното хитро използуване на по-приличните, възвишено мислещите близки; надуването, когато това нищо не ти струва; селяшки гордото тикане в очи, като превъзходство, това, че човек не е засегнат от никаква по-тънка цивилизация и т.н.), защото неговите човешки идеали лежат на една по-висока плоскост, а при все туй иска да запази себе си и своя народ, той трябва да се отдели от раята и да стане хайдутин“. И още: „Тъй както Бай Ганю е изобразен и преценен, Константинов е извършил една историческа несправедливост към него (…). Само в оня миг, когато Бай Ганю се върне от Европа дома си с „гумено палто“, т.е. поевропейчен, почва проблематиката на тоя тип в историята на българската култура. Но тъкмо там се свършва Константиновата книга“ (курс. мой, А.Б.).

Ето я съществената грешка на Геземан: той е чел половината книга, вероятно немския превод на Густав Вайганд, където „българската част“ липсва. Нея Геземан не познава, вероятно и не подозира съществуването ѝ. Още едно доказателство (курс. мой, А.Б.): „… тоя тип на българския дребен гражданин е бил на своето време и при тогавашните условия, в своята среда и мерен със своята народностна задача, един положителен тип – положителен тип, който само тогава заслужава сатира, когато стане паразитен и разрушителен, т.е. когато се вмъкне и в културни епохи, гдето той няма място: в модерната държава и в модерната национална култура. В такава изменена среда един тип като Бай Ганю би могъл да влияе пакостно, ако той се, да речем, постави против собствената си държава, както по-рано против турската…“

Малка интермедия, по-скоро пояснение. Съществуват стари издания на Алековата творба, адаптирани за деца. Първото, „Алековия Бай Ганю“ (1929), е преразказано от Николай Фол. В своя вариант писателят не следва напълно оригинала, изпаднала е цялата втора част, именно „българската“, а са останали похожденията на героя из Европа, които явно са смятани за по-близки до детскатааудитория (!). Но и тук не са включени някои глави като „Бай Ганю в Русия“, „Бай Ганю в Швейцария“. Друга детска адаптация на книгата – „Бай Ганю“ („Златна библиотека“, 1936), която е дело на Йо Данаилов, макар и по-пълна откъм „европейската“ част, отново пропуска „българската“. Мотивите са същите – да бъде книгата достъпна за децата. Оттук можем да извадим заключението, че Геземан силно е подценил А. Константинов, като е повярвал, че героят му не е представен в българска среда, където „би могъл да влияе пакостно, ако той се, да речем, постави против собствената си държава“. Автентичният „Бай Ганю“ не е писан за деца, това е социално-политическа сатира, адресирана към зряла и интелигентна публика.  

Важни обаче са наблюденията на Геземан от друга позиция – познавайки само „европейската“ част от „Бай Ганю“, можем да припознаем героя и откъм по-„симпатичната“ му страна, която да заслони отрицателните му качества и проявления. В края на тази първа част също са казани няколко оправдателни думи за героя, съветван е: „моля ти се бе, Бай Ганю, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки!“ Авторът разказвач сякаш вярва (мъчи се да вярва), че Бай Ганю ще се поправи. Ето и цитат от главата „Бай Ганю в Русия“: „Бай Ганю е деятелен, разсъдлив, възприемчив – главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганю е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила…“.

Тук са заложени моралните „опорки“ на позитивните анализатори и родолюбивите застъпници на Бай Ганю, които го възприемат като бунтар, „национален герой“, „нашето национално огледало“, „важен акомодационен тип в развитието на славяно-балканските народи“ и пр. На тях по-скоро им се иска да е така, отколкото да вярват в твърденията си и тяхната мотивация. Иска им се сякаш да измият срама от „поругаването“ (макар че поругаване няма) на сакралното понятие „народ“, от символиката, вложена в думата „българин“, „патриот“ и пр. Нека силно подчертаем, че Бай Ганю не е българинът въобще, той не олицетворява цялото, а една определена порода българи. Което е заявено в самото подзаглавие на книгата: „един съвременен българин“. Един – не всички. В случая „един“ означава „някои“ съвременни българи. Какво по-ясно от това. Защото в творбата присъстват и редица още персонажи, също българи и патриоти, но едновременно с това и европейци – което означава, че уважават демократичните ценности и цивилизационните придобивки.

* * *

Във втората част, на български терен, Бай Ганю е сякаш друг човек. Това – на пръв поглед, по-дълбоко погледнато обаче, не е така. Свикнали сме с учебникарската формулировка, че ако в Европа Бай Ганю е бил смешен, то в България той става страшен. Тя по принцип е вярна, но едва ли е приложима към цялото произведение. Не престава да бъде смешен Бай Ганю и във втората част (напр. неадекватното му поведение при вестта за падането на Стамболов), а като неописуемо страшен можем да го видим и в първата част, в епизода „Бай Ганю в Дрезден“.

Не мога да се съглася (както твърди д-р Кръстев в „Бай Ганю и Тартарен“), че между двете части на произведението липсва свързващо звено: „очерк, който би показал естественото развитие на тия качества из старите под влияние на новите условия на живота“. Съществува такова звено и не е нужно да го търсим в хронологията, в някакъв ненаписан, изгубен „очерк“, чието място в книгата стои празно. Алеко Константинов умело е имплицирал връзката – и тя отново се сплита около символичния образ-коректив на Европа и европейското. Изказвайки мнението си за учените мъже (набрали знания и цивилизованост из стария континент), героят ги нарича „страшни диванета“, удивлява се как ги търпят „на служба“ и им се заканва: „Ама чакай, ще се върне бай ти Ганю в България, па видя-щем кой е кум, кой е сват“. Намерението си за саморазправа той произнася не защото е бил подигран (на подигравките той не отдава значение), а защото е вече решен да се присламчи към властимащите и усеща (той умее да усеща!), че тия „белалии хлапета“ ще му мътят водата. Доказателство за Бай-Ганювите политически амбиции откриваме в изповедта му пред Иречек: „Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пари натрупаха, ти знаеш ли?“. И още, пребивавайки в Европа, Бай Ганю не къса връзката с родината си, а живо се интересува от политическа обстановка в нея. В „Бай Ганю в Швейцария“ той си поръчва „Юн каве, е апорт газет булгар“ и „жадно, с наслаждение поглъщаше антрефилетата, усмихваше се и със светнали очи пущаше сегиз-тогиз по едно „браво!“…“. После разбираме колко на самия него му се прави вестник, колко му се набърква в обществено-политическия театър, разбира се, на страната на печелившите.

Двете части на „Бай Ганю“ диалогизират, многократно взаимно се „цитират“. Тъкмо този диалог – с посредничеството на скрития герой Европа и метонимиите му, играе ролята на „липсващото“ свързващо звено. В контекста на цялото оптимистичният завършек на Бай-Ганювите похождения из Европа съвсем не е оптимистичен. Изказаната малко по-рано вяра, че „в него се таи голям запас от потенциална духовна енергия, която чака само морален импулс, за да се превърне в жива сила“, се оказва подвеждащ жест. Според художествената логика, която иначе проницателният д-р Кръстев в случая игнорира, тия фрази и пасажи функционират като contradictio in adiecto, въведени като коментиращ текст, за да се засили, подчертае и покаже още веднъж невъзможността Бай Ганю да претърпи положителна еволюция.

В България Бай Ганю се чувства в свои води; тук няма кой да снижава и потиска самочувствието му. Докато в Европа героят е повече сам, пък и българите там не са от неговата порода, у нас той се мултиплицира, намерил си е компания по свой образ и подобие. Това мултиплициране също е подчинено на художествената логика – то става постепенно, започвайки пак от Европа, където въпреки изолираността си, въпреки обкръжението от културни сънародници той преобладава над всичко и всички и с безбройните си превъплъщения налага усещането за мнозинство. Показателно е, че един Бай Ганю „щафетно“ се препредава от разказвач на разказвач, всеки от които коментиращо участва в патилата му. И още – черти от неговия психологически портрет са вложени в персонажи като Бодков, Асланов, Димитров, „отвореното момче“ и пр.

В Европа Бай Ганю и подобните му се идентифицират с байганювщината (т.е. простотията, парвенющината, тарикатлъка); но тя още не е организирана, социално застрашаваща. Докато силата и заплахата, която героят излъчва по-сетне, идват от организираната многочисленост на войнството, чийто пълководец той е. В България европеецът (?!) Бай Ганю става вожд-идеолог на една лумпенизирана ганюидна тълпа, окупираща възлови позиции в политиката, упражняваща влияние върху управлението, парламента, полицията, печата. Той се самоупълномощава да управлява, да „поевропейчва“ и „цивилизова“ според собствените си мерки за европеизъм. Но без да се е „учил“ от Европа, героят едва ли би посмял да се обяви за вездесъщ, да твори ред и законност по байганювски, т.е. да прилага прийомите на силните на деня в най-просташкия им и дегенерирал вариант.

Бай Ганю пътува не само по търговия, а и за да гради биография (автомитологизирана), да си изгради „имидж“, който ще работи за него. Европа е индулгенцията, с която героят ще оправдава греховете и маскарлъците си, извършвани в родното социално пространство. Тук Бай Ганю също странства, само че не в операта и банята, а из коридорите на политиката и властта, макар и не сред първите, той неизменно е в центъра на събитията. Още с появата си героят уж е същият, „с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това, сега има импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжаващите“. И друг авторов коментар: „Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз… като нищо.“ Фразата представлява предупредителен сигнал, че образът на Европа няма да е вече същият, а ще бъде „нещо… като нищо“, т.е. ще се явява в гротесково преобърнат вид. Като коректив в поведението на героя тази „Европа“ ще действа с обратен знак. Ще се окаже, че колкото и да е ръшкал, Бай Ганю не е взел нищо положително от Европа освен грамадно самочувствие. С европерченетоси той ще създава впечатлението, че ползва някакъв важен опит, натрупан в голямата чужда цивилизация. В началото на втората част той се отнася високомерно към българите, има ги за нещо второкачествено (в първата част е обратното!). Да припомним репликата му: „Ех, Пратер, Пратер!… Минавало ли ви е през ума какво нещо е туй Пратера! (…) А да зема да ви разправям – не можете го разбра“. Или кипването на Бай Ганю пред Гуню, при което, наричайки го „келеш“, „дърво“, той отстоява изучените из европейските градове дипломатически тънкости и международния си авторитет, т.е. оправдава и узаконява политическото хамелеонство, което би му осигурило келепир и добруване при всички режими.

В родината си Бай Ганю (без да има грам понятие за професията „имиджмейкър“) се е преправил на европеец, автомитологизирал се е, подменил е същинските обстоятелства и цели на пребиваването си там с мними, представяйки своя, абсолютно съчинена трактовка на събитията и отношението на чужденците към личността му. Уличен в измама, той умее да се измъкне майсторски: „Абе, ахмако, че аз един Иречек ако не метна, кого ще метна?“ Тук сме свидетели на обрат във взаимоотношенията на героя с Европа – от враждебна и чужда, когато се намира в самия ѝ център, тя му става домашно близка, нейният образ-коректив се явява гротесково преобърнат, травестиран от самия герой (в първата част травестирани бяха българските национални атрибути). Този образ става послушен и пригоден за Бай-Ганювите политико-журналистически манипулации; същинският, олицетворяван от другите европеизъм се обръща в ганювистичен европеизъм. Бай Ганю сам извършва подмяната на своя комично-карикатурен образ с друг, още по-лош. Приет от съмишлениците си на доверие за европеец, героят става водач (днес казваме „лидер“), зъл гений на българския обществено-политически живот. Ако останеше само при самохвалното си европерчене, той отново би бил повече смешен. Ала с европеизма си Бай Ганю се изхвалва ей тъй, за себепоказ, само веднъж – в прословутата си реплика за Пратера. Нататък той няма да си хаби хвалбите, те винаги ще са дозирани, ще са в пряка връзка и отношение със собствената му „народополезна“ деятелност.

Особено важна, символична, е сцената при избирателните урни (курс. мой, А.Б.): „Дивата орда от пияни изверги нахлу в двора на училището. Боже! Колко грубост, колко арогантност, колко тъпа свирепост в тези изпъкнали кръвясали очи, в тези бабаитски движения, в тези провокаторски погледи!… Бай Ганю, съпровождан от свитата си, която грубо му отваряше път, възлезе по стълбите и се вмъкна в училищния салон, при бюрото. Зачу се през прозорците един шум, едно глухо ръмжене и изтласкан от нахлулата тълпа, на стълбите се появи Никола Търновалията. Веднага към него се устреми като хищна птица Данковото внуче и като го сграбчи за яката, почна с пресипнал глас да си дере гърлото: „Дръжте го, той псува княза, княза попържа, дръжте го!“ Петреску и Данко Харсъзина не закъсняха. Двамата като вълци го сдавиха, емнаха го на ръце и го смъкнаха по стълбата. Бай Ганю се вмъкна в салона, взе от председателя на бюрото някаква записка, подаде я на Данковото внуче, което се промуши между тълпата, вмъкна се в съседния двор и след една минута, когато в двора нахълтаха пеши и конни жандарми, те завариха Бай-Ганювата армия притисната в едно кюше от възмутените избиратели, които бяха останали в двора. Петреску с разкървавени гърди, със зацапани с кръв ръце и лице, ревеше като най-наивен младенец. Той беше ръгнал вече двама-трима избиратели и овреме успя да изпълни програмата – да се разкървави, да се покачи на един куп камъни и колкото му държи глас да вика за помощ: „Убиха ме, господин началник, щяха да ме убият, аз викам да живей княза (курс. А. Конст.), а те ме ръгат с ножове!“. (…) И Граматиков, увлечен от течението на масата, намери се на улицата. Той беше като поразен от мълния! В ушите му звънтяха думите на Бай Ганя, който от върха на стълбите викаше: „И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил…“

Тази сцена съдържа реминисценции към митологично-библейски текстове, но с преобърната символика. Между другото, още И. Мешеков в книгата си за А. Константинов казва, че „избирателната шайка на Бай Ганю ни е внушена (…) и като войнство на Сатаната“ и определя сборището в кръчмата като „българска преизподня“. Н. Шейтанов нарича Бай Ганю „българин на злото“, напомняйки, че с кръстенето си на масата у Иречек той сякаш иска да рече „С дявола сме добре…“. В същия дух можем да продължим, че Бай Ганю като древен пророк, всъщност сатана, възлиза по стълбата (стълбата на властта!), сваля законния владетел от престола му и го узурпира. Пак като древен пророк-сатана, въздал „законност“ и „справедливост“ не с мир, а с война, той се провиква от върха на стълбата-светилище, изричайки сакралнислова: „И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил…“ Въпросът е: защо точно Белгия дава за пример. В Белгия Бай Ганю не е бил, в пространството на произведението това липсва. Да не забравяме обаче, че „Бай-Ганювите истории нямат свършване“, значи може и да е бил. Тогава не е трудно да открием скрития цитат, диалогизиращ с началото на книгата (белгийска мантия–агарянски ямурлук). Защото именно Белгийската конституция, образец за демокрация и законност, става първообраз-образец за българската Търновска конституция.

Диалогът между двете части изпъква още по-ясно, ако припомним как единият от разказвачите („Бай Ганю в банята“) четеше в български вестник „една много интересна статия, в която се разправяше начинът, по който конституцията може хепидже да се покътне, даже съвсем да се разглоби и пак да си бъде непокътната“ (курс. А. Константинов). Свързвайки този откъс с цитираната по-горе сцена, вече можем да разгадаем символиката. На Бай Ганю му е нужна теория, „европейска“ теория, за да облече в нея една гнусна практика, възприета като ръководна от тогавашните (пък и по-сетнешните, и по-по-сетнешните!) властници. Чрез тази порочна теория насилието и беззаконието се утвърждават като „конституционни“, като ред и законност; несвободата става свобода, лъжата – истина (сякаш изпреварващо четем Оруел). „Учейки“ се от европейската демокрация, Бай Ганю демонстрира на света нейното „опако“, всичко онова, което тя не е… Следва да добавим, че А. Константинов, който от опит знае как се правят „свободни“ избори („Гасете свещите“, „По изборите в Свищов“), тук облича в „белгийската мантия“ поевропейчения свой герой и пресъздава ганювистичния механизъм, по който „конституцията може хепидже да се покътне… и пак да си бъде непокътната“.

Въпросът „Европеец ли е Бай Ганю?“ получава два взаимноизключващи се отговора, спорещи във и извън художествения текст. Единият дава самият герой и обкръжението му. На фона на Гуню, Дочоолу, Гочоолу, Бочоолу, Данко Харсъзина, Петреску и компания, на фона на цялата декласирана сган от „тъмни герои“ той е (изглежда) европеец. Не само защото се е самообявил за европеец, но и поради неоспоримия факт, че притежава качества да организира и ръководи, уж придобити в Европа. Още една съпоставка: докато в групата на разказвачите атмосферата е ведра, сърдечна, цари разномислие и свобода на мненията; докато тя е своеобразен „микро“-парламент, то в Бай-Ганювата банда властва една фигура – собствената му, решаващ е един глас – неговият. На мракобесниците е нужен тъкмо такъв водач, такъв европеец. А другата, демитологизиращата гледна точка се налага от автора/разказвачите и от коментара им, най-силен във финала на книгата: „Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш: „Европейци сме ний, ама все не сме дотам!“.

* * *

В „Бай Ганю“ литературността и реалността, фикцията и фактът взаимно преливат. Например в първата част действителният и известен по онова време човек К. Иречек влиза в повествованието като герой. Лесно се разпознава и „Иваницовият син“ (Алеко Иваницов Константинов), който е сред пътниците за Прага. Във втората част Иваница Граматиков е прозрачен „псевдоним“ на истинския Алеко Иваницов. Исторически лица, вплетени в разказа, са Фердинанд, Ст. Стамболов, митрополит Климент (В. Друмев), д-р К. Стоилов, Фазлъ паша, К. Величков, отново Иречек… Да не говорим за действителните събития, за цитираните заглавия на вестници и публикации в тях, за културемите Виенска опера и Пратер. Произведението фикционализира факта, надгражда измислено върху реално и обратното. Това смешение на реално и фикционално налага усещането, че и героят БайГанюби могъл да бъде жив, физически съществуващ субект.

В есето си „Бай Ганю уби Алеко“ Илия Бешков казва, че „Бай Ганю излиза из страниците на книгата“. Наистина героят разрушава стените на на литературата, втурва се в действителността, превръща се в четец и коментатор на „Бай Ганю“. Но по думите на Боян Пенев „вместо да се поправи… влюбва се в себе си, счита за добродетел онова, което авторът е искал да изтъкне като необикновен порок“. Още д-р Кръстев забелязва, че, взет от живота, Бай Ганю се връща в живота „и смаян гледа авторът как той от анекдотичен смешльо се превръща в жестока действителност“. Бешков казва: „в никое друго наше литературно произведение няма такава съдбовна връзка между автор и герой“. Иван Шишманов пък пръв отбелязва: „вземете опакото на Бай Ганя и ще имате Алека“, постановка, доразвита от Мешеков и обобщена от Бешков: „Един безпощаден двубой, в който автор и герой си отричат всичко – и правото на живот дори“.

Така, следсмъртно, се формира опозицията Бай Ганю – Алеко Константинов, или автор vs. герой (убиец на създателя си). Но позволявам си да споделя разкритието, че фразата е витаела още в деня след убийството на писателя. Свидетелството намираме в един спомен на Христо Венковски (Христо Пунев), според когото досущ същите думи са изречени на траурния митинг в Пазарджик от един „млад писател“ (самият Пунев) и гласят така: „Бай Ганю за пет лева уби своя кръстник!“ („Голгота. Алеко и Такев“, 1934). Словото на Пунев предизвиква аплодисменти дори у полицаите, изпратени да разпръснат митинга.

Следва „Процесът по убийството на Алеко Константинов“ (1897), книга, съдържаща съдебните протоколи и речта на прокурора от Пазарджишкия съд Хинек Майер. Ако бяхме малко по-трудолюбиви във фактологичните си издирвания, нямаше да изпуснем от очи неговия блестящ анализ: „Днешното съчинение аз смятам да нарека „Бай Ганю побеснял“. Покойния Алека, мъжа с доброто сърце, никога нямаше да напише това, което написах аз. Неговият „Бай Ганю“ беше му родното дете, дете похвалено с недостатъци, които му е завещала злата съдба, вековното робство. Но все таки това дете беше му любимо. Той го съветваше чрез бащински, приятелски, хубави съвети, да очисти своето дете. И аз не намирам, г-да съдии и г-да съдебни заседатели, че този „Бай Ганю“ е вече толкоз изкривил в своята душа, щото да е непоправим; и аз намирам, г-да съдии, че нашият „Бай Ганю“ е хванат днес само от една от болестите, че тая болест е изкоренима. Цярът ще дадете Вий, Вий сте критици върху мойто писание, но същевременно и лекари. Аз пиша съчинението с перо, Вий ще произнесете своята присъда във вид на критика. Тая критика ще бъде същевременно и цяр за бяса, в който е попаднал „Бай Ганю“…“. Забележете как тук вещо се разграничава литература отреалност, как се изключва възможността писателят да сътвори собствения си герой-убиец, защото „все таки това дете беше му любимо“. Прокурорът нарича убиец не литературния, а „живия“, измъкналия се от опеката на автора си герой. И желае от съдиите критика, във формата на справедливо възмездие за „побеснелия“ Бай Ганю.

Десетилетие след смъртта на писателя тезата „Бай Ганю убиец на създателя си“ се възражда. Проблематизирайки А.-Константиновия политически неуспех, „когато в изборите през 1894 г. трябваше да дели мегдан с Бай Ганя“, П. Ю. Тодоров пише: „Докато по-преди Бай Ганю се правеше на ахмак пред своя изобличител (…), сега неговите чада зашушукаха със своя достоен отец и той подигна кримката си из засада срещу него…“ („Аристократизма – основна черта на Алеко“, сп. „Мисъл“, 1907, кн. 3).

През 1947 г. Тодор Боров пише, че „единствени стиховете на Ботев могат да съперничат днес с „Бай Ганю“ по своя общ тираж“. Но „бум“-ът в издаването на книгата започва едва през 1917 г., когато се явява новото ѝ самостоятелно издание. Дотогава автентичният литературен герой е заместен с негови съименници: „живия“, фолклоризирания, митологизирания, вторично олитературения. Дори когато започва масовото преиздаване на творбата, „дописванията“ ѝ продължават. И в тях Бай Ганю олицетворява, от една страна, някои комично-симпатични и добродетелни страни на българина, а от друга – става етикет на злия гений в българския обществено-политически живот. Оттук и „байганювщината“ се превръща в амбивалентно понятие, хем удобно за мистификаторите, които досъчиняват Бай-Ганювите истории, хем емблематично за сериозни автори: писатели, критици, публицисти, художници, учени.    

Още през 1897 г. Георги Хаджибонев издава повестта „Братът на Бай Ганю Балкански“. Година по-късно излиза „Въздишките на Бай-Ганюва син“ от Никола Балабанов, съчинение с мистифициран предговор „от Алеко Константинов“ (вече покойник). Следват „Дъщерята на Бай Ганю и нейните кандидати“ (1921) от Сава Злъчкин, „В царството на пиршеството или Феята на бай Ганю“ от Иван Бунарджиев (1921), „Бай Ганю в родината си“ (1928), „Внуците на Бай Ганю“ (1946) от Георги Савчев. Има и анонимни „дописвания“ като „Бай Ганю Кюстендилски“ (1896), „Бай Ганю. Хуморески. По чист шопски говор от веселия хуморист Бай Пижо“ (1905), „Бай Ганю. Пиеска“ (1926). Постепенно и българският политико-книжовно-вестникарски живот се насища с мултипликации на същия герой, интерпретиран в услуга на разноцветни политически позиции и в повечето случаи изобличаващ партийния противник. След 9 септември 1944 г. в своите „Ситни дребни като камилчета“ (1946) Трифон Кунев включва фейлетоните „Челядта на Бай Ганя Балкански“ и „Внукът на Бай Ганя тържествува“, които опозиционерът адресира срещу службогонството, изборните машинации и полицейщината в управлението на ОФ. Последните също се възползват от славата на героя, за да се разправят с опозицията („Бай Ганю Петконски“, 1947). След 10 ноември 1989 г. историята се повтаря: „Внуците на Бай Ганю“ (1991) на Спас Гърневски, „Червеният Бай Ганю“ (1995) от Асен Цанков, „Бай Ганю се завръща“ (1996) от Й. Попов, Кр. Кръстев и М. Вешим, „Приключенията на внуците на бай Ганю Балкански“ (1993) от В. Калчев, „Бай Ганю – изпълнителен директор на епохата“ (1999) от Л. Кънчев и др. Не са пощадени и политици (Жорж Ганчев, Бойко Борисов).

Другата посока на митологизацията определя Бай Ганю като емблема на „българина въобще“ – комичен, но надарен със симпатични черти. Така през време на Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световна война в множество публицистични и журналистически писания, фейлетони, вицове, карикатури, куплети, скечове Бай Ганю покрай другото се явява съобразителен, изобретателен, практичен и, разбира се, голям патриот и храбрец, който надхитря и побеждава враговете, служейки на националната кауза. Подобни черти има шаржовият му образ в хумористичния лист на С. Злъчкин „Балкански папагал“ (1915–1927), един „стенвестник“, окачван в кафенета, кръчми, бръснарници, коментиращ в карикатури събитията от България и света. Тук Бай Ганю е румен, пълен и засмян, със засукани мустаци, калпак и дебел чепат бастун, остроумен и добродушен тарикат… Популярност по време на войните добива пиесата на Борис Руменов (Борю Зевзека) „Балканската комедия“ (играна и на фронта, издадена и като книга), политически фарс, насочен срещу „съюзниците разбойници“. В нея комедийният конфликт противопоставя Ганю Балкански на Хасан Ага, Кир Яне, Газда Джуро, Йово Црногорец и Домну Мамалигареску.

За да доокръглим облика на митологемата, ще добавим още любопитна фактология. През 1909 г. се появява сп. „Въртокъщник“, преименувано по-късно на „Бай Ганю“. Редакторът на в. „Щурец“ Райко Алексиев кръщава популярния си герой (досущ „байганювец“) със звуконаподобителното на Ганю име Гуню Гъсков, което е идентично с името на друг герой от „Бай Ганю“ – Гуню Адвокатина. В сатиричната си поема „В страната на розите“ (1939) Емануил Попдимитров въвежда друг двойник на Бай Ганю – Генко Гинин, като аналогията е разпознаваема  още в заглавието.

Прескачайки в годините, когато у нас вицовете останаха кажи-речи единствената и не съвсем безопасна форма на критика срещу тоталитарния режим, измежду основните им персонажи се откроява пак Бай Ганю („инженер Ганев“, „Ганчо“, „Ганю“ и пр.). Вторично фолклоризираният герой е носител на амбивалентни, но все характерни за „социалистическия българин“ качества. Повечето от тия вицове започват с „Бай Ганю, Американеца, Англичанина и Французина“, т.е. те повтарят А.-Константиновия модел на сюжетно ситуиране между „чуждостта“ и „родността“. Това, разбира се, е нова/стара фолклорна форма за комично проблематизиране на специфичната балканска характерология. Но по-важното, това е масовата защитна реакция срещу насилствено наложената изолация от свободния западен свят. Модерни, социалистически порождения на митологемата „Бай Ганю“ са героите на Атанас Мандаджиев „Башмайстора“, и на Цветан Стоянов – Буди Будев („Изключителната биография на Буди Будев“, 1969). „Родственици“ на Бай Ганю са и персонажите на Емил Манов от книгата „Внуците. Писма до Алеко“ (1977). А що се отнася до опозицията автор–герой, сякаш най-адекватно на нея реагира драматургията – пиесите „Щастливецът иде“ на Руси Божанов и „Господин Балкански“ на Георги Данаилов… Днешното постмодерно литературно съзнание също се възползва от благодатния за интелектуални приключения във времето и пространството образ. В „Сантиментална география“ (2000) Пламен Антов има няколко „сюжетни“ стихотворения с герой Бай Ганю. Той ту се явява в опозиция на митологемата „Европа“, ту „чете“ творбата на създателя си като „модерна“, ту „(само)убива своя автор“, ту гостува в неговия музей…

* * *

Второто битие на „Бай Ганю“ е безпрецедентен случай в българската културно-историческа практика. Перифразирайки Боян Пенев, това протичащо повече от век „влюбване в (не)себе си“ бихме нарекли национален ганювистичен нарцисизъм. Извършва се едно небивало взаимопроникване между произведение, герой, авторова личност и всякакъв вид публичност. Сякаш постепенно самовъзникващият митологичен, вторично фолклоризиран и вторично олитературен текст иска да добави още и още истории към несвършващия поток на Бай-Ганювите приключения. И нещо по-важно – сякаш този текст се стреми да напълни отворените пространства, които произведението е продуцирало в битието и социума. Литературният образ на странстващия по Европа търговец и „поевропейчващия“ родината си „зъл гений на свободна България“ (д-р Кръстев) нахлува в действителността. Ако в едното си – маргинално – превъплъщение Бай Ганю си остава „анекдотичен смешльо“, носител на „груби добродетели“, то в другото, основното, той шета като зловещ призрак, като някакъв върколак, Азазел. Подобно на митичния Голем той се явява навсякъде, страшен и огромен, отравящ социалния климат, убиващ всичко светло и порядъчно, убиващ дори и създателя си. Героят заживява като митологема и е нужен също толкова силен мит, който да го неутрализира. Образ, достоен за тази длъжност, произведението не притежава. Други творби на изящната ни словесност също не предлагат подобни, защото не са възможни толкова жизнени и художествено пълноценни положителни герои. Изходът е да се „възкреси“ този, който е сътворил Бай Ганю. Алеко бе вълшебникът, способен (подобно легендата за Голем) да изтръгне от устата на чудовището „магическата формула“, с която му е вдъхнал живот…

Да видим фактическите основания на това контрастно съпоставяне. Първо, възрастта. Героят не може да бъде мислен стар, веднъж разказвачът го определя „да има, да има най-много тридесет години“, другаде Бай Ганю казва „не ме гледайте, че съм млад“, на трето място твърди, че е „на четирийсет лазарника“. Прозвището „бай“, сраснало се с името му, създава илюзията за почтена възраст, носи различна смисловост: малко ирония, малко традиционна уважителност и умалителност (вторият „бай“ в повествованието е Иречек, който през 1894 г. е на четиресет години). Всъщност Бай Ганю и А. Константинов (тогава 32-годишен) са от едно поколение, те са почти връстници – мъже в разцвета на силите си. Ала това се оказва като че ли единствената им обща черта. Успоредяването сякаш иска да внуши, че това е поколението, което е призвано да твори съдбините на нацията и държавата.

Сега контрастите. Външният вид и обноските са без коментар. Двамата се „срещат“ на път, ала каква огромна разлика в мотивираността на единия и на другия: за А. Константинов пътешестването е празник за душата и отдушник от катадневните тукашни тровила, докато търговецът бъдещ политик странства заради изгодата, била тя от розовото масло, била от „имиджа“, който Европата ще му изгради. На пътя всъщност се срещат два противоположни свята. На Бай-Ганювото плебейство, невежествена простащина съответства Алековия аристократизъм (към митологизацията трябва да добавим и статията на П. Ю. Тодоров „Аристократизма – основна черта на Алеко“), но разбиран и в социокултурния, и в нравствено-психологическия смисъл. Противопоставят се рязко безродовост и родовидост, неграмотност и ученост, скъперничество и щедрост, богатство и безпаричие. От друга страна – безцеремонност, арогантност, цинизъм, политическо хамелеонство, келепирджилък срещу деликатност, алтруизъм, честно служене на светли политически идеали, материално безкористие… Бай Ганю ненавижда учените, докато Алеко е измежду най-образованите хора за времето си: завършил юридически науки, владее няколко езика. С други думи Щастливецът (а Бай Ганю все е страдалец, все се жалва) е истински европейски тип интелигент, писател, преводач, учен (подготвя дисертация по право), публицист-журналист. С игрива лекота му се удава писането, свиренето, рисуването. Този универсализъм на талантите и изявите го нарежда сред най-културните българи. И. Мешеков пише, че Алеко „се чувства гражданин на културна Европа, на Стария и Новия свят, и затова е и доблестен български (курс. И. М.) гражданин“. Под тая фраза можем да се подпишем и днес, наблюдавайки напъните да бъдат противопоставени „българщината“ и „глобализацията“, „патриотизмът“ и „безродничеството“. Но първенецът на интелигенцията не е между високостоящите в социалната стълбица, там стои лъжеевропеецът, политиканстващият имитатор Бай Ганю, докато създателят му, европеец в най-точния смисъл на думата, е низвергнат в низините. Накрая е убит (от героя си), превръща се в мъченик, за да може да бъде „възкресен“ и отново изправен срещу своя неунищожим антипод. И кръговратът се възобновява. Колкото и да звучи страшно, митологизирането на личността Алеко Константинов, а до голяма степен и на Бай Ганю, дължим на грозното убийство на Щастиливеца. Не смея да обобщавам в световен мащаб, но в нашата си история от политическото убийство до митологизацията има само една крачка.

Алберт Бенбасат (1950) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада” (1997), „Литературни приключения” (2000), „Книгата като тяло и като дух” (2004), „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца” (2005), „Печатни пространства и бели полета” (2010), „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване” (2011), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век” (2013), „Лъженауката за книгата” (2014). Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, редактор и съставител на множество книги.

Митологизирането на Алеко Константинов започва непосредствено след убийството му, когато пътуващият с него във файтона Михаил Такев се провиква: „Олеле, майчице, бащице мой, убиха Алеко. Как ще отговарям пред българския народ“ (курс. мой – А.Б.). Първия етап бележат демонстрациите на студентите, вълненията на учителите, некрологът, статиите и стиховете на д-р Кръстю Кръстев, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Ив. Ст. Андрейчин в траурния брой на сп. „Мисъл“; статията на Димитър Благоев за политическите убийства, съдебният процес в Пазарджик, учредяването на комитет за увековечаване паметта на Алеко Константинов. Следва сложен развой на отношението към Щастливеца и героя му, който е и развой на митологизацията. В нея важна роля играят спомените на съвременниците (приживе д-р Кръстев и Пенчо Славейков неуморно събират свидетелства за канонизирането му), също идеологическите и естетическите пристрастия, понякога взаимноотричащи се (Б. Пенев – И. Мешеков), позитивистко-националистическите манипулации (д-р М. Ралчев, Герхард Геземан и др.). Ако има нещо вярно в това, че героят популяризира и обезсмъртява автора си (д-р М. Ралчев), то още по-вярно е, че следсмъртното битие на Щастливеца върви диахронно – но с обратни знаково-смислови координати! – с „оживяването“ на Бай Ганю. В по-ново време Тончо Жечев достигна до висок синтез в характерологичното отграничаване на двата субекта. „Одисеята на Щастливеца и Бай Ганю“ (1980) разнищва механизма на темпорално-пространственото възникване и натрупване на полюсните, отблъскващо-привличащи се елементи, които пораждат и обуславят тази национална митология. Същите и подобни проблеми задълбочено изследват съвременните литературоведи Инна Пелева, Стефан Шивачев, Митко Новков, Пламен Антов.