Майка и дъщеря пътуват до село всяка събота и неделя, където се е изолирал от шума на света бившият романтик, днес скептик – бащата („Скептиците са едни дълбоко разочаровани от живота романтици.“, стр. 240). Всяка глава в новия роман на Людмил Тодоров „Смяна на оптиката“ започва с това как двете жени пътуват към селото. Действието се разказва през погледа на дъщерята. Самите пътувания се оказват по-скоро пътувания към разбиране и осмисляне на семейните отношение. Защо бащата (художник на детски книги) е разочарован от света и се е изолирал на село, без да иска да вижда никого? Защо е толкова мрачен и мълчалив?

Защо майката – точно обратното – вижда винаги положителното във всичко? Защо той се е превърнал в отшелник, а тя „е до гуша потънала в делника“? Тези въпроси си задава дъщерята, която е раздвоена между двата характера и двата подхода към живота. Самата тя е с различни очи, дясното ѝ око е синьо – като очите на баща ѝ, а лявото е светлокафяво – като очите на майка ѝ. Това ѝ позволява да може да „смени оптиката“. Част от семейните отношения и неразбирателства е и братът, който е студен и практичен юрист, критикуван от баща си, че работи като „адвокат на мафията“.

Всъщност като се вгледаме по-внимателно, ще видим, че основното свързващо звено в семейството е майката. Тя е тази, която се опитва да върне бащата отшелник към живота, организира празник за 60-годишния му юбилей, кани го на социални събития, на които той отказва да отиде. Всяка събота и неделя тя ходи на село при него, за да му сготви храна и да го види дали е добре, въпреки че той отказва да говори дори с нея и се затваря в кабинета си да рисува. Въпреки всичко майката чувства „емоционално задължение“ към него. Тя поддържа връзка и със сина и винаги го кани на семейните сбирки, въпреки че той не е в добри отношения с баща си. В крайна сметка никой не разбира защо майката прави всичко това и защо е толкова позитивна към живота. А може би дълбоко в себе си не е такава, опитва се да бъде позитивна и да обича всички, защото това е начинът да задържи семейството цяло.

Объркана от различните характери на родителите си, отношенията в семейството и собственото си лутане в живота, главната героиня намира успокоение, като седи сама на чардака на къщата и гледа към Големия хълм и Малкия хълм, които метафорично нарича Онова отсреща. Онова отсреща веднага напомня на Естеството от „Шлеп в пустинята“ (2012 г.), друг роман на Людмил Тодоров. За Естеството той говори още в разказа „Добри Михов слезе в Дъбово“ от сборника „Да изгубиш Мечо Пух“ (1988 г.)[1]. Естеството и Онова отсреща са метафори, които сякаш дават решение и смисъл на обърканите герои. Това най-често е природата, в която като се взрем, виждаме себе си и смисъла на съществуването си.

Освен тази връзка между романите „Шлеп в пустинята“ и „Смяна на оптиката“ може да се види и друг паралел – и в двете книги се засяга темата за семейните взаимоотношения, за изпарилата се любов между двама съпрузи, която остава неизказана, затънала в битовизма на делника. „Как бих искала да усещам майка си и баща си по начина, по който ги усещам в момента, а не в задушаващите рамки на делника!“, казва главната героиня в „Смяна на оптиката“. А темата за скептицизма към живота на бащата веднага можем да свържем с едноименния роман на писателя „Скептици“ (2013 г.), както и с романа: „Разглобено лято“ (2014 г.).

Правейки тази връзка с предишните книги на Людмил Тодоров, можем да проследим някои основни теми, които го вълнуват. Интересното е, че и в „Смяна на оптиката“, и в „Шлеп в пустинята“ сложните отношения между майката и бащата завършват с раздяла. Раздялата в „Смяна на оптиката“ се случва някак изненадващо. Един ден отново на път за село майката просто казва на дъщеря си, че иска да се раздели с баща ѝ. Дъщерята не може да повярва и трудно преживява този факт. „Онзи, който е готов да се изненада от очевидното, е роден философ“, размишлява дъщерята. Странното е, че макар родителите да се разделят, майката продължава да ходи на село, да готви и да се грижи за бащата. Всичко продължава по старому. Единственото, което се е променило, по думите ѝ е, че няма вече „емоционални задължения към него“. Тази формална раздяла, предизвикана от майката, всъщност представлява особено продължение на любовта и грижата към съпруга ѝ.

Дъщерята – като плод на любовта между двамата, като наследила характерите и особеностите им, разсъждава през целия роман върху отношенията им: И двамата обичат различността на другия, дори когато тя им вреди. Ако татко беше склонен на компромиси, като повечето нормални мъже, мама едва ли щеше да го обича толкова силно, и обратно – ако тя можеше да отсява триците от брашното, той нямаше да се обвърже с нея завинаги. Хората се прехласват от невижданото, от непознатото. Дали татко е станал прекалено познат на мама? На какво иначе да отдадем нейното отчуждение?

Важно е да отбележим, че освен писател Людмил Тодоров е утвърден сценарист и режисьор. Това веднага може да се усети в естествените и динамични диалози в „Смяна на оптиката“. Някои от филмите, чиито създател е той, са: „Миграцията на паламуда“, „Шивачки“, „Емигранти“, „Любовното лято на един льохман“, „Бягащи кучета“ и др.

В заключение, можем да кажем, че романът „Смяна на оптиката“ ни казва колко е важно да можем да погледнем през очите на другия и да можем да „сменим оптиката“, за да го разберем по-добре. А, ако не можем да го разберем, можем просто да го обичаме, докато гледаме към Онова отсреща и се зареждаме със смисъл.

[1] „Шлеп в пустинята“ – рецензия на Деян Енев, „Портал Култура“, 29.05.2013 г., https://tinyurl.com/5n6p75ym

Бистра Величкова