В Ню Йорк нарекоха Павел Койчев художник на Милениума. Някои го определят като единствения след Кристо (Христо Явашев) концептуален автор от световна величина. А той няма такова самочувствие. Казва само, че там, където вървят всички, ти не трябва да вървиш. Роден е на 30 май 1939 г. в София. Има две дъщери, Еличка и Неда и четирима внука – Виктория, Алекс, Мария и Енна. При него идват от цял свят галеристи, дори от музеите „Гугенхайм“ и „Метрополитън“. Павел Койчев е знаков скулптор, чиито изложби задължително се превръщат в запомнящи се артистични събития с национален и международен отзвук. Едни от тях са „Стадото” – 2000 г., „Обиталището” – 2001 г., „Складът” – 2002 г., „Градът” – 2004 г., „Къщите, лятото, морето” – 2005 г., „Скулптури от оникс” – 2006 г., „Високомерна разходка” – 2006 г., „Преносителят” – 2007 г. А сега – „Градежът”, която се откри неотдавна. - Защо определяте „Градежът” като пластика, която се обитава ? - Защото обичам когато нещо се гради. Много държа на тази формулировка, иначе бих влязъл в дебат с архитектите, ако я нарека „Къщата”. Искам да бъде скулптура, която да се възприема и отвън, и отвътре. От доста години усетих интерес и към материала, и към възможността да направя нещо по-голямо. А в последните десет-двайсет години има голямо влечение у архитектите да правят архитектуроскулптура. Не мисля, че го постигат много успешно всички. Но с тази технология плетеш дървена конструкция и с кал я измазваш, което е хилядолетна традиция. Могат да се направят фантастични неща ! За тази възможност хрумката ми дойде още преди 13-14 години. Така усещам XXI век – и с формите, и с измерението. А благодарение на материала къщата е и екологично издържана.. В „Градежът” всичко е камък, дърво, вар. - Може ли да се каже, че с това триизмерно изкуство всеки път правите една крачка напред в бъдещето ? - Не зная, но имах куража с кал и плет да направя една модерна скулптурокъща. Например, преди години имах една изложба в галерията на СиБанк – „Къщите, лятото, морето”, една идея за ваканционно селище – беше с 16 къщи. Но аз не правя къщи ала българските, а моите си къщи! - Как непрекъснато успявате да провокирате стандартните възприятия на публиката, дори и на е ценителите, които усърдно ви следят ? - Не обичам провокацията. Духът няма нужда от провокация, той си е достатъчен. Не подлежи нито на развитие, нито на натрупване, той е една постоянна величина. А ако има някаква изненада за другия, за зрителя, то това би могло да се приеме за провокация. Аз поне, обаче, никога не се стремя към провокация. Вървя си по моето вътрешно усещане и моето развитие, по собствения си път. И става. Не ми е интересно да правя неща, които за себе си съм ги изчерпал като интелектуална енергия. Карам нататък. Не обичам провокациите и в изкуството. Защото особено в днешния полудял свят, в който сме се побъркали от провокации от къде ли не, дошло е време на нещо по-стабилно и хармонично. - Какво е посланието ви към хората ? - Страх ме е от послания. Това е претенциозна дума. И все пак, за да ти отговоря, ще кажа, че това е тоталният ми възглед за всичко, за света въобще. Да не разрушаваме, а да градим. Защото след атомната бомба стана много лесно да се разрушава. Друг стана човекът, ще-не ще, по-внимателен. Това е една психоза, която удря човечеството подсъзнателно. Не става дума да се самозалъгваме и да се правим, че не виждаме проблемите. Но изкуството има друга мисия. Поне за мен. - Какво предизвиква у вас гняв, тревога или разочарование ? - Тези деветнадесет години от така наречената промяна показват истината за човека. Лъснахме като тиган на месечина.Това представляваме ние. Докато предишното време принуждаваше да се маскира същността на хората. На кого да се сърдим ? С това, което правя, отговарям на всички въпроси. Коментирам какво става. - Разкрепостен творец сте. И все пак, на какво залагате освен на свободата си ? Имате ли поръчки ? - Да, преди 1989 година. Тогава не можеше да се живее без поръчки. Така беше организирано всичко. Нямаше частен пазар. Изложби имаше, но търсените автори бяха с държавни откупки. Но съм правил много малко поръчкови неща, само от голяма нужда. А след 1989-а направих само едно – и то защото един приятел архитект ме помоли и не можах да му откажа. Една фигура в хотел „Перун” в Банско. И това е всичко. - Има ваши произведения по света ? - Да, по разни галерии и в частни лица. Имам много работи у Юго Вутен. Имам и в САЩ... Имам тук-таме. - Работите с много нетипичен материал за един скулптор. Освен в бронз, с глина, дърво, конци, клечки, пръчки, кал, тор ... Как намирате връзката между тези наглед еклектично простички неща, за да се получи една монументална творба. Има ли рецепта ? - Няма рецепта. Чувството за монументалност не се учи, то е даденост. Вървиш по своята пътека. Дарба е. Някои са екзактни в миниатюрите, в малките пластики. Други в по-големите неща. Но няма малка и голяма скулптура, има хубава и лоша. - Интуицията или опита е по-важен за един творец ? - Категоричен съм – интуицията. Но и двете са от значение. Опитът е червив с рутина. Опитът показва какво и как не трябва да правиш нещо, тогава рутината се избягва. Със самото подготвяне на една работа ти живееш и натрупваш опит подсъзнателно. Ала в определен момент трябва да оставиш да заговори интуицията. Да забравиш всичко дотогава. Да се оставиш на чистия напън. Така ми е близко на мене.Но е много трудно да останеш чист и невинен като дете, когато имаш такъв богат житейски и професионален опит. - Съотношението труд - талант, какво е за вас ? - Не го мисля. Бачкане трябва много. Аз поне не съм този тип гениален, виртуозен художник, който с едно щракване може да отпердаши нещата. Отработвал съм си нещата винаги . Но без талант не може в изкуството. Задължително. В този смисъл това е всичко. Но Господ е казал – „Добре, но пусни фиша!...” - Има ли меценатство у нас в изкуството ? - Меценатството, за да го има, трябват натрупвания, определени качества да съществуват в обществото. Като кажеш меценат, трябва да го отделиш все пак от колекционера, търговеца, любителя. Необходимо е да бъде безкористно, като с идеална цел. Не се замислям какво означава думата в речника. Тя идва още от римско време. Трябва да има натрупан определен потенциал в обществото, за да излъчи то такива хора. Това иска и култура, и ниво на развитие на обществото, материално и интелектуално натрупване. Нямам контакти с богати хора и ми е трудно да кажа, има ли ги меценатите у нас или не. Но е задължително да ги има. Особено когато държавата вече не е меценат. - Учихте ли се от някого в изкуството ? - От всички и от всичко. И имам самочувствието да казвам, че не съм се научил. Защото в мига, в който си се научил на нещо, трябва да оставиш и да преминеш на друго. Защото изкуството е търсене на истината. Недостижима, но търсена. И тъй като е непознаваема и непостижима истината, не мога да се похваля – знам и мога всичко. Това е непрекъснат процес. - Мислите ли върху нещо ново или е твърде рано след „Градежът”? - Твърде рано е. Пред всеки проект усещаш „този неясен обект на желание”, едно смущение, една тръпка...Без нещо конкретно. Необяснимо е. Но си казвам направо, вече една година съм без ателие и тази мисъл ме подлудява. Всичко е настройка на мислите и чувствата. Въртят ми се в главата седем-осем работи, но засега се въздържам да ги определя точно. - Без да задавам въпрос, какво бихте казали за край на разговора ни? - Да ти се работи, да ти се ще да правиш нещо непрекъснато. Тоест да продължава животът. Интервюто взе Лилия Динова