С поета Венко Евтимов се срещаме ден след премиерата на стихосбирката му „Молекула любов“. Какви са неговите очаквания за бъдещето на поезията и кое го прави по-щастлив – писането на книги или бизнесът. От тия отправни точки започна нашият разговор за живота в България през погледа на един от най-успелите ни литератори. Венко Евтимов е син на големия български поет Евтим Евтимов, чиято любовна лирика е актуална за всички времена. - Господин Евтимов, какво очаквате от хората, които ще прочетат „Молекула любов“? - Тази книга е първата от избрани мои стихове. Подготвих изданието за юбилея си, но не намерих време да го пусна за печат до рождения си ден. Стана година по-късно, защото денонощно съм зает със сметки, сделки, все неща различни от поезията. Накрая баща ми като видя, че книгата много се бави, стана съставител и редактор на стихосбирката. И под известен натиск от страна на приятеля ми Иван Гранитски тя най-после видя бял свят. Писането на стихове обаче се превърна в елитарно занимание. И ако не се използва някой от вестниците като ракетоносител, няма как да стигне до читателите. Според мен в „Молекула любов“ всеки ще намери нещо за себе си. - Вие се занимавате с издателски бизнес – книги и седмичника „Пулс“. Бизнесът не ви ли пречи на творчеството? - Ръководя колектив от 50 човека, печатам 4 всекидневника и повече от 50 седмични издания. Производството изстисква максимално силите, концентрацията, волята. Затова нямам време за поезия. Понякога стиховете идват спонтанно, друг път пък отделен мотив те мъчи така,както песъчинката мъчи мидата и накрая тя създава бисера. Убеден съм, че с моя бизнес успявам да помогна с нещо на икономиката на България. Разбира се,нашата дейност е една малка прашинка на общия фон, но се чувствам полезен. - Романтиката в днешни дни е на изчезване, а това едва ли се отразява положително на поезията? - Борбата за оцеляване в наши дни стопира романтиката, нея просто я няма вече във всекидневието. Джиесемите нарушават душевния мир, отвсякъде те залива негативна информация. Не съм съгласен да се дава предимство само на лошата новина, защото е по-скандална и сензационна. Да не забравяме, че в живота се случват и хубави неща. - В днешно време чете ли се поезия, кои хора, според вас, се интересуват от мерената реч? - Компютрите навлязоха във всекидневието на българина и допира до книгите се губи. Днешните младежи вече пишат „ч“с цифра. Прекарват почти цялото си свободно време пред монитора, не им остава време да разлистят и една книга. Наистина могат да намерят поезия и в интернет, но нищо друго не може да замени усещането от разлистването на страниците. Досегът до хартията е друго, текстът от книгата минава по-дълбоко през съзнанието. Същото е и за творчеството. Убеден съм, че стихове не могат да се пишат на компютър. Аз лично използвам белия лист и молив. Но, разбира се, не отричам всички оригинални начини за поднасяне на любовни послания. Например много модна стана SMS - поезията да се изпращат кратки стихчета а ла хайку. Питате кой чете все още поезия? Имам впечатления, че верни на романтиката си останаха хората от моето поколение и нагоре - тоест по-възрастните. В известна степен от любовна лирика се интересуват и тийнейджърите. И това е естествено - те са в годините на първите любовни трепети. - Но в интернет, сиреч в компютъра, можеш да намериш всеки поет, който те интересува и да прочетеш най-значимото от творчеството му. Не е ли все пак и това начин да не се забравя поезията? - Всички варианти, които помагат на човек да се докосне до лириката, ги приветствам. Истинско удоволствие за мен е в менюто на някое заведение да прочета някое стихче или пък да попадна на римувано късметче, поднесено ми с кафето. - Какво е да си дете на известен поет? Славата на баща ви пречеше ли ви или ви помагаше? - Човек не може да избира родителите си. Височините и силата на поезията му са ме карали да стигна поне няколко стъпала от неговото равнище. Това, в което съм успял е, че най-малкото съм различен от баща си, имам собствен почерк. - Във вашия случай витална ли е връзката между баща и син? - В много отношения да. А в момента е и материална. Аз издавам в. „Пулс“, а баща ми е главен редактор. - Защо решихте да възродите това издание? - Вестник „Пулс“ ми е стар сантимент. Предложих на стари колеги да го издаваме отново и то безплатно, на пълна загуба, но те не се съгласиха. Тогава се обърнах към най-близкия ми човек, баща ми, сформирах екип и вече 6 години „Пулс“ е на пазара. Все така на загуба. Чрез „Пулс“ давам шанс на много млади хора да получат поле на изява. Всяка година издаваме по една стихосбирка на един от авторите, публикувал свои неща в изданието. - А как решавате точно кой да бъде печелившият поет? - Жури от редакцията определя победителя. Първата издадена стихосбирка беше на Иван Брегов от Бургас. Тогава момчето беше на 19 години. Година по-късно той стана и член на съюза на писателите. Това доказва, че изборът ни е бил правилен. - Генетично закодирана ли е поезията във вашия род? - Едно време се робуваше на тезата – „Миньор е моят татко, миньор ще съм и аз“. Разбира се, при всички случаи има връзка. Чудесен пример в нашата литература са Пенчо и Петко Славейкови. Тези двама писатели са от висока класа, недостижима до този момент. Също Богомил и Николай Райнови, двама изключителни писатели. Но това детето да носи таланта на родителите си, не се случва често в природата. Що се отнася до мен, мога да кажа, че баща ми никога не ме е подтиквал да пиша поезия. - Имате син и дъщеря, те интересуват ли се от лирика? - Синът ми имаше известни увлечения преди години, но поезията никога не му е била приоритет. И двете ми деца се увличат от екстремни спортове. Разбира се, всеки намира романтиката на различни места. - Ще ви върна години назад – големия скандал с публикувано в „Пулс“ стихотворение с акростих „Долу Тодор Живков“. То беше подписано с името на Маргарита Петкова. По-късно се заговори, че негова авторка е Антония Огоста, след това се спрягаше името на Георги Тахов. Най-после ще се разбере ли истината – кой написа акростиха? - Досега наистина цялата истина не е излязла наяве. В действителност Тахов е истинският автор на стиха. Но по-интересното е, че поръчителите бяха хора от тайните служби. Целта им беше да се удари плесник на интелигенцията, която се радваше на перестройката. Не случайно беше използвано името на Маргарита Петкова. Тя беше много удобна, защото живееше в Плевен. Тогава нямаше мобилни телефони и интернет и стиховете се изпращаха по пощата. В „Пулс“ нямаше случайни автори, затова е използвано точно нейното име. Тайните служби искаха да предизвикат скандал, че сме допуснали голям гаф. Това беше едно „от активните им мероприятия“. Спрели са се на Тахов, защото месец преди това беше уволнен от редакцията. Вероятно огорчението му го е стимулирало да направи това. Но, да не ровим повече, Тахов вече е покойник. А за мъртвите – или хубаво, или нищо! - В днешно време като че ли всеки втори българин издава книга. Как да отсеем качественото от плявата? - Наистина сега всеки може да издава всичко, няма цензура, няма и критика, която да отдели зърното от плявата. През тези 20 години не съм убеден, че се създават стойностни произведения, много талантливи писатели бяха притиснати от хляба – на гладен корем трудно се пишат любовни стихове. Както се казва стомахът е определящ. А що се отнася до стойностната литература, само времето може да бъде най-големият цензор на написаното. Ако едно произведение е останало след десетилетия, значи наистина е добро. Следвам старата максима, че стиховете са като виното, с времето стават или по-стойностни или на оцет. - Законите на пазара действат ли у нас нормално? - Пазарната икономика у нас доби названието позорна икономика. По отношение на културата, в частност книгоиздаването не бива да се подхожда на пазарен принцип, защото ако третираме книгата като стока би трябвало да издаваме само розови романи и трилъри. За съжаление опитите на много интелектуалци книгата да бъде освободена от ДДС завършиха без резултат. Така тя не успя да стане по-евтина и по-достъпна за читателя и си остана лукс за много българи. Преди дни загубих търг за печат на държавна документация. Бях класиран на трета позиция, независимо, че моята оферта беше най-изгодна, с най-ниска цена. Не получих и никакво обяснение. Ясно ми е, че колкото по-голяма е цената, по-голяма е комисионната. Може би и това е било определящо при избора на изпълнителя. Не е тайна, че размерите на корупцията у нас са толкова големи, че могат да ни лишат от държавност.. - Ние българите криво ли разбрахме демокрацията? - Побългарихме я. Обърнахме свободата в свободия и същевременно допуснахме такава балканска престъпност, каквато не е имало и по време на Бай Ганьо. Не придобихме евроценностите, а загубихме нашите ценности. - Имате ли рецепта за промяна? - Моята рецепта е в избора на тези, които ще ни управляват. Хората, за които ще пускаме бюлетина, трябва да отговарят на три строги критерии. Първо – чисто съдебно минало, второ - имотен ценз и доказване, че са ръководили през живота си поне една малка фирма и трето – задължително да има семейство със сексуален приоритет на мнозинството. - Едва ли ще се случи така на предстоящите избори? - За тези избори е невъзможно, но за следващите има шанс. Политическата класа не може да се смени изведнъж. Тя трябва да израсне тук, но това ще стане когато се създаде средната бизнес класа в България. - И накрая един тривиален въпрос - какви са творческите ви планове? - Може би за 60-тата си годишнина ще събера още някоя книга. Всуе ще успея, като си преценявам темпа на писане – по две стихотворения на година... Интервюто взе Долорес Витанова