Уникално интервю с оперната дива Мария Калас бе открито преди дни в архивите на Френското национално радио. Записите са от февруари 1965 година, когато журналистката Мишлeн Банзе-Лаутън разговаря в продължение на три дни с великата певица. Самата журналистка е музикант, печелила много награди от Парижката консерватория като цигуларка, както и за хармония, и контрапункт и фуга. След приключването на нейните радиоемисии, тя започва да води популярно кулинарно предаване по „Франс 3“ „Кухнята на мускетарите”, което се излъчва и до днес. Двете се срещат в Милано. И се харесват от пръв поглед. „Шегувахме се, че сме на една възраст – и двете родени през 1923 г. с няколко дни разлика – тя на 2 декември, аз на 18 ноември”, казва Мишлен. При първата им среща тя не се осмелява да кани Калас за интервю, защото знае, че дивата не обича да разказва за себе си. По-късно, когато се виждат след записа на „Кармен” през 1964 г. за „Пате-Маркони”, се осмелява да й предложи да разговарят пред микрофона на Радио „Франс“. Мария се съгласява. Уникалните интервюта, записани през 1965 г. сега излизат в уникално издание, посветено на Калас. Мишлeн Банзе-Лаутън: Трябва ли създателите на един оперен спектакъл да имат еднаква чувствителност, за да могат да работят заедно, тъй като най-добрите са търсени по цял свят едновременно? Мария Калас: Да се направи сериозна компания днес е невъзможно практически. Има много хубави гласове, има и такива режисьори – поне един, двама са добри, както и диригенти, но те всички нямат време да се опознаят. Скачат тук-там. А в нашата професия трябва да имаш много неща – физика, да играеш на сцена, добре да говориш, да уважаваш музикалния език. Но днес няма време за това. Всички искат да печелят, да изпеят високите ноти, да впечатлят публиката, да си вземат парите и да минат нататък. - Имало ли е подобни моменти в началото на кариерата ви? - Не, винаги съм имала време да мисля, защото съм такъв човек – дълго оставам сама със себе си. Обичам компаниите, но след два часа направо се изморявам и се нуждая от спокойствие. - Значи не сте светска личност! - Как не! Обичам светските събития, от време на време, не обичам да стоя дълго, може би защото кариерата ми ме е принудила да оставам дълго сама. Обичам да съм сама. Може много хора да се учудят, но обичам да гледам телевизия, хубави филми – уестърн, кримки, като всички хора, защото това ме развлича. Всеки има своята детинска страна. Професията ни е сериозна, а това ни помага. А и съм обикновен човек. Обичам да се забавлявам, да гледам различни представления – не тежки, не драматични. Но съм свикнала да съм сама, особено когато готвя роля. Трябва първо да науча музиката, а за това трябва да си сам, за да пееш и да слушаш музиката в главата си. Това е нещо, което никога не съм могла да го обясня. Това е свят в нас, в главата ни, в душата ни. Защото като виждаш Нотр Дам, ти я виждаш, тя е там. Тя вече е създадена! А ние трябва тепърва да създаваме. Виждаш музиката, знаеш думите, всичко премисляш, и то се оформя и става твое. Виждаш го, чувстваш го, а после работиш детайлите, фразите, а когато започнат репетициите, ти горе-долу си наясно какво ще бъде, без дори да си направил един жест. Ти вече си го създал, узряло е в главата, и душата ти. В тази поредица има един елемент, който може да се яви като пречка, не може да бъде избегнат – партньорът, когото може да не харесваш, дори да мразиш, но не си избираш партньорите. - Какво се случва тогава? Когато не си харесаш партньора? - Опитвам се да забравя. Забравяш за другите, забравяш какво се случва с тях. Сякаш имаш крила. Това дори е смешно! Ставаш крайно чувствителен, усещаш дори чувствата на публиката, вече не принадлежиш на себе си, чувстваш се огромен, голям колкото театъра, но тези неща остават в нас. Друг път си съвсем малък, защото се срамуваш от това, което си направил. Така че сякаш имам два мозъка. Това, което ние наричаме инстинкт – той те кара да направиш някой жест, а след това другият се обажда: „Но какво направи? Срам ме е, трябва да си отида!”… И така се тероризираме. А през това време спектакълът си тече, между тези диалози със себе си трябва да пееш, да мислиш, да създаваш. - След спектакъла, когато се приберете у вас сигурно си правите равносметка, сигурно се чувствате тъжна? - Винаги е така. Защото когато останеш сам, се включва сметачната машина и си казваш: „Направи това, а защо беше толкова тъпо?“. - Смятате ли, че в живота на големия артист остава място за приятелство? - Да, със сигурност, но ако приятелите ни не забравят, че въпреки че ние сме много близки, сме звезди, и не бихме приели съвети дадени с лош маниер. Ето например аз мога да бъда превзета с добро. Ако ме посъветват внезапно, ставам направо дива! Докато с добро можеш да получиш всичко от мен, стигам дори до глупост. Не мога да мразя, но съм стигала дотам да се питам дали някога изобщо съм познавала този човек? Затова хората, които ни казват истината, трябва да внимават, да щадят гордостта ни, не трябва да ни казват всичко, трябва да се изчака моментът. Но за нещастие ние вече знаем това, което ще ни кажат, защото ние разбираме кога нещо е било добро или лошо. И се ядосваме, когато ни го казват. Трудно е да бъдеш много известен и в един момент да се чувстваш като малък ученик. Когато ви гледа и слуша човек, разбира, че обичате живота, но гледате с ясен поглед на него и нямате илюзии. Да, на 40 години нямам илюзии. Но имам едно качество, което, разбира се, крия – малко място, в което всичко е добро, честно, красиво. Аз съм верен приятел, но за нещастие не показвам чувствата си, не поддържам контакти, не телефонирам, не виждам често приятелите си. Много добре се познавам, знам дефектите си и въпреки това приятелите ми ме обичат, приемат ме така, виждат се с мен, когато аз поискам. Сигурно често се нервират, но не го показват, така че това са дефекти на характера ми, но тъй като критикувам другите, критикувам и себе си. - Четете ли вестници, ядосвате ли се, когато прочетете нещо лошо за себе си? - За жалост аз не се опиянявам от хубавите неща, които ми се случват и винаги преценявам лошите, защото такива бяха съветите на големите личности, с които съм се срещала. Един сериозен човек никога не би приел да критикува, защото не можеш да критикуваш някого, и то само след една вечер. Подготовката за тази вечер е отнела на този човек години работа, а ти само от тази вечер го преценяваш. Защото точно в тази вечер може би този човек го е боляла главата, може би не е харесвал партньора или е имал грижи в дома си, или кой знае какво. А критикарят казва: „Ето този безумец получава толкова пари”, а хората го четат. Разбира се, говоря общо. Разбира се, има големи критици. - Връщайки се назад, мислите ли, че сте имали някакви по-специални качества, различни от качествата на другите жени? - Мъжете ни обичат такива каквито сме. А ние сме интригантки, говорим преди да помислим и аз дори не съм изключение. Но мисля, че жените имат голяма сила, която не използват достатъчно – своята женственост. Винаги съм работила като мъж. За жалост не съм използвала женствеността! - Имало ли е място за женствеността в живота ви? - Не съм я използвала, не ми се е налагало, но я нося. Сигурно затова успях да изградя всички тези образи. Много съм чувствителна. А и ние жените, ако съумеем да бъдем просто жени, светът ще бъде в краката ни. Но не, ние искаме да се обличаме като мъже, да командваме като мъже. Защото ако командваме като жени, ще получаваме повече. - Казвате, че сте водена от съдбата, имам чувство, че и добре й служите. - Аз съм фаталистка, защото в живота си видях, че съдбата ме открива, където и да съм. А съдбата е неумолима и аз се страхувам, защото тя може да ми даде много неща, но и да ми нанесе силни удари. Затова се страхувам. Не съм и в първа младост, и се плаша от малките, и големите удари. Плаши ме и славата, защото усещам тежестта й. Но трябва да продължиш. Не да се страхуваш от мислите си, а да бъдеш себе си. Вече няма велики личности. Защо? Защото се страхуват – страхуват се да не загубят позиции, да не умрат от глад, да не бъдат победени, страхуват се от всичко. А този, който се страхува, не може да стигне големи висоти. На края искам да кажа, че съм благодарна на съдбата, че ме доведе дотук и ми даде шанс да изградя всички тези образи и да ги дам на другите. Има хора, които не са имали този шанс и се чувстват неразбрани. Аз успях, успях и да стана известна. Трудно е да служиш на изкуството, но колкото по-дълго му служиш, толкова повече се убеждаваш, че е трудно и се чувстваш малък. Освен това искам да благодаря на тази публика, която ме следваше и в трудни, и в добри моменти, пишеше ми, обожаваше ме, разбираше ме. Благодарна съм на света. Подготви Светлана Димитрова