Жан-Кристоф Рюфен е неординарна личност – лекар, пътешественик, активист на хуманитарни движения, писател и дипломат. Роден е през 1952 г. Завършва медицина и работи като лекар във Франция и Тунис. Става един от пионерите на движението „Лекари без граница”, за което осъществява многобройни хуманитарни мисии в Източна Африка и Латинска Америка. Между 2002 г. и 2006 г. е президент на организацията „Действие срещу глада”, след което се посвещава основно на литературното творчество. Все пак от 2007 г. е посланик в Сенегал. През лятото на 2008 г. става член на Френската академия. Автор е на няколко романа и редица политически изследвания. През 2001 г. излиза романът му „Бразилско червено”, който получава наградата „Гонкур”. „Бразилско червено” е цветът на багрилото, добивано в бразилските джунгли, но и цветът на земята, на която през XVI в. стъпва експедицията на малтийския рицар Вилганьон. Книгата описва приключенията на френските конквистадори от експедицията на рицаря Вилганьон сред опияняващата красота на океана и дивата природа. Неочаквано на влизане Жюст нададе вик. Коломб се обърна и го видя да се боричка с някакво същество, което забиваше дългите си нокти в ризата му. Тя се втурна към него, протегна ръце и сграбчвайки косматия нападател, който така бе изплашил младия рицар, изтръгна от раменете му животно с големината на маймуна. – Я! Ленивецът много те харесва – разсмя се тя. – Ленивец? – учуди се Жюст, разтривайки одрасканата си от животното шия. Животното, което Коломб държеше за лапите, в същия миг издаде дълбока сърцераздирателна въздишка. – Не си ли виждал ленивец? – удиви се Коломб. – Този живее в къщата от години. Тя го остави върху един шкаф. С четирите си еднакво дълги лапи, с меланхоличната си муцуна и дългите нокти животното не напомняше на Жюст на нищо познато. То бавно се вкопчи в един ъгъл на шкафа и сякаш заспа. – Индианците го наричат животното, което се храни с вятър – каза Коломб. – Никога не го виждат да пие или яде. Пей-Ло казваше, че е богът на мързела. Те се разсмяха, а случката, ангажирала вниманието им, напълно разсея смущението, което изпитваха. Те отидоха да се настанят в края на голямата маса, осветена от свещници. – Как е раната ти? – попита Коломб. Жюст беше развълнуван от факта, че тя знаеше за нея, а споменът за обстоятелствата, при които я беше получил, го накара да се изчерви. – Добре – каза той, – вече не я усещам. Припомняйки му това премеждие и Од, която го бе причинила, Коломб върна мисълта му към намерението му да се извини. Но сред тази прекрасна обстановка, при вида на грейналата от щастие девойка, той изведнъж реши, че тази тема не е уместна и че всъщност те няма какво повече да си кажат по нея. Коломб приближи една голяма калаена салатиера, в която беше наредила да поднесат ямбс1. Масата беше отрупана с месни ястия със сос и плодове. – Предполагам, че си гладен? Но гърлото на Жюст още беше свито от първоначалното вълнение. Той само отпи още една дълга глътка и отказа да вземе нещо друго. – Пратеникът ми каза, че си искала да ме видиш много спешно – каза Коломб. Погледът й не се откъсваше от Жюст. Той не можеше да реши дали очите й криеха ирония, гняв или просто онази непоколебимост, от която преди не можеше да се скрие. Той дълбоко пое въздух за кураж и колкото и да се страхуваше от нейния отговор, почувства успокоение, докато произнасяше кратката реч, която бе подготвил наум. – Португалците пристигат, Коломб. Ще бъдат тук след три или четири дни, с цяла ескадра. След заминаването на Вилганьон аз поех управлението на острова. През последните седмици треска покоси хората ми. Не сме в състояние да окажем съпротива. Тя го слушаше без да помръдне. – Дойдох да те помоля да ни спасиш. – Да ви спася! И как? Тя го гледаше със загадъчна усмивка. – Познаваш много индианци. Можеш да ги накараш да се сражават на наша страна. Тъй като тя оставаше безмълвна, Жюст добави с по-настойчив тон: – Зная, че не се отнесохме добре с теб. Но сега съм сам. И наистина бих искал да се върнеш. Дали Жюст все още имаше предвид заплахата от португалците, или този последен зов криеше друг смисъл? Коломб забави отговора си достатъчно дълго, за да може той сам да си зададе този въпрос. – Да ви спася… - каза тя замислено. Тя отклони поглед към проблясващия на масата кристал. – Да спася какво, Жюст? Антарктическа Франция? Тя произнесе последните думи с усилие, като човек, който неумело си служи с взето назаем сечиво. – Слушай, Коломб – продължи той, – добре прецених положението през последните дни. Накъдето и да се обърна, виждам само смърт. В Европа фанатизмът се развихря, религиозни партии се разкъсват заради своя Бог. А тук, тук е светът на канибалите, с неговите ужаси. Фините ръце на Коломб се плъзгаха по ръба на покривката. – Не зная – каза тя тихо. – Може би всичко, което казваш, да е истина, но нямам мнение за тези абстрактни неща. Зная само, че тук ми е добре, и искам да остана.