Известната наша художничка Радка Жекова откри снощи своята 17-а поред самостоятелна изложба. Тя е озаглавена „Фантазия сега и завинаги“ и е подредена на 4-тия етаж на „Шипка“ 6. През далечната 1989 г. xудожничката прави първата си самостоятелна живописна изложба. Артистичната кариера на Радка Жекова започва със завършването на Художествената академия в класа на проф. Марин Върбанов. С монументалния си текстил тя днес присъства в галерии и музеи по света и у нас. Известни нейни произведения са стенните килими "България - 1300 " в Музея за приложно декоративно изкуство - София, "Велика България" - в галерия "Люси Максим" - Ню Йорк, "Родопски мотив" - в Кьолн, "Музикален акорд" – в Токио, "Пролетна импресия" - в Аржентина, "Фантазен етюд" и "Трансмисия" - в частни колекции в България. От 1970 г. Радка Жекова се посвещава на киното като художник-постановчик на костюми в Студията за игрални филми "Бояна". В творческата й биография са повече от 20 игрални филма, между които "Последният ерген", "При никого", "Романтична история", "Съдията". Изследователският й труд за създаването на българския и византийския текстил от IX и X век за продукцията "Златният век" е нейният огромен принос за българското кино. Днес част от този исторически текстил се съхранява в Националния исторически музей.

- Честита изложба, г-жо Жекова! Темата на новата експозиция е фантастиката?
- Да, напоследък фантастиката ми подсказва темите. Всекидневният живот стана много, много труден, отвсякъде ни натиснаха проблеми, затова все по-често се обръщам към литературата. И фантастиката ми изигра лоша шега – все повече и повече от сюжетите, които пресъздавам, идват от нея. Показвам творбите, които съм изработила през последните десет години, време, през което ме увлича живописта. Това е изкуство, което човек може да прави сам – и на тихо, и на шумно, но сам.

- Вие работите 23 години като художник в киното. Имате ли любими чеда сред вашите собствени филми?
- Изпитвам дълбока привързаност към „Романтична история“ и „Съдията“. И, разбира се, към „Златният век“, защото този филм се роди с голяма борба. Не само от моя страна, но и от страна на целия екип. Трябваше да се борим, за да заснемем филма. Първо, за да отпаднат някои сцени, които по мнението на екипа не бяха нужни. Борихме се за диалога, за да отпаднат някои от сцените, които ние, създателите на филма, смятахме, че са ненужни, а не ни разрешаваха да ги отрежем. Второ, борихме се много и за автентичността на облеклата Ужасно трудно беше с полиестер да бъдат изработени костюми, типични за IX–X век. Тогава, през 70-те години, материалите, които се продаваха на българския пазар, далеч не бяха така разнообразни както днес. С брокати и камъни все пак успяхме да постигнем нещо, спомням си, че дори режехме фигури от жакардови покривки, за да имитираме мотивите по старите тъкани и нашите костюми да приличат на тъкани. Изобщо художникът в киното трябва да е много изобретателен, да е жив дявол, за да постигне, каквото е замислил.

- Тъканите, които изработихте за „Златният век“, днес се пазят в Националния исторически музей.
- Щастлива съм, че оцеляха. От „Златният век“ тръгват и други мои творби, които оцеляха. Тогава изработих килима "България - 1300 ", който е показван в много изложби. Една американска арткритичка, като го видя, ми поръча втори килим – той се казва „Велика България“ и се намира в галерията „Люси Максим“ в Ню Йорк. Близо пет квадрата, с моменти от българската история. Много от нещата, които изработих за филма „Златният век“, все още стоят вкъщи, в една огромна папка, може би някой ден ще им дойде времето да бъдат показани. Убедена съм, че когато излезе от ръцете на художника, всяко произведение заживява свой собствен живот, не е важно къде отива.

- Сигурно следите новите български заглавия в киното. Ще споделите ли какво ви харесва и какво – не?
- Естествено, имам мнение. Няма да назова филми, които не ми харесват, защото не искам да обидя никого. Времената са други, критериите – също. Но не мога да приема липсата на естетика, присъствието на груб и вулгарен български език, който звучи в много филми. Във филмите, които правехме с творците от моето поколение, преследвахме естетически критерии, търсехме възпитателния момент. Дори диалектът, когато бе използван в киното, преследваше някакви художествени внушения, свързани със сюжета. Убедена съм, че филмът има стойност, когато отговаря на определени естетически критерии, притежава естетически качества.
Разбира се, има съвременни български филми, които много ми харесват. Да кажем, Love.net e направен много професионално. А „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ е чудесно разказана, емоционална и много трогателна история, която заслужава да бъде гледана. Такива филми остават.

- По-труден ли стана животът на художника през последните години, когато светът е обхванат в тотална икономическа криза?
- Животът изобщо стана по-труден. Не само за художника, но и за всички хора. Сега младите хора просто не се интересуват от изкуство освен онези от тях, които го създават. Младите изгубиха навика да ходят по изложби, което е много жалко. Просто изобразителното изкуство стана по-малко популярно за разлика от киното, което си е все така популярно.