Ф.С.: Какво впечатление предизвика у вас прочитът на „Божествена комедия“?
Х.Л.Б.: Зная, че има хора, които инстинктивно забавят прочита на „Божествена комедия“, защото чувстват, че има нещо истинско фалшиво в произведението. Един голям френски поет, Пол Клодел, казва, че зрелищата, които ни очакват от другата страна на смъртта, би трябвало да приличат на Ада, Чистилището и Рая, сънувани от Данте. И че той си представя Ада нещо по-скоро като изумителен лунапарк. Сега обаче мисля, че на това възражение му липсва всякаква стойност. Не смятам, че Данте е вярвал, че Адът отговаря на девет кръга, Чистилището на нещо като изкуствена планина, направена на тераси, а небето на неопределено и сияйно място, в което се водят разговори със светците. Не - самият Данте в развитието на творбата казва, че никой не може да изпревари решенията на Бог, че никой не може да каже, че „А” ще бъде осъден и че „Б” ще бъде спасен. И въпреки това в „Божествена комедия“ виждаме прокълнати, изкупители на греховете си и блажени, чиито имена не се дават точно. Как да си обясним това? Мисля, че Данте е измислил тази структура, тази топография – или по-точно тази география – за трите царства, с литературни цели. И един много малък факт би бил достатъчен, за да оправдае тази моя теза: докато човек чете „Божествена комедия“, би си казал, че отвъдният свят е населен изключително с библейски персонажи, класически персонажи и най-вече с италианци. Тази аномалия би трябвало да е била почувствана от Данте. Работата е там, че Данте избира за всеки един от греховете, от степените на покаяние или на добродетелите, един типичен герой, вече познат от читателите, един герой, който ще бъде лесно приет от въображението на читателите. И един от коментаторите на Данте – мисля, че беше собственият му син, каза, че това, което Данте си е поставил за цел, е да представи положението на праведните с метафората на небето, положението на тези, които се покайват, с метафората на Чистилището и положението на грешниците с метафората на Ада. С други думи самата живост, самата несравнима живост на „Божествена комедия“ ни кара да я четем, все едно е книга по въображаема география. И това, което в началото беше в нейна полза, сега се обръща срещу нея. Но мисля, че е достатъчно да си дадем сметка за този обикновен факт – фактът, че когато умира, Данте не е очаквал да се озове на нито едно от трите места, рисувани от въображението му.

Ф.С.: Религиозната стойност на „Божествена комедия“ достигна ли до вас, или просто взехте под внимание нейната литературна стойност?
Х.Л.Б.: Това, което най-малко ме е интересувало в „Божествена комедия“, е религиозната стойност. Иначе казано, интересували са ме персонажите, интересували са ме техните съдби, но цялата тази религиозна концепция, идеята за награди и наказания е една идея, която никога не съм разбирал. Идеята, че нашето лично поведение може да заинтересува Божествеността, идеята, че моят личен живот – това вече съм го казвал – може да заслужи вечни мъки или вечни възнаграждения, ми се струва абсурдна. Етичната страна на „Божествена комедия“ е точно тази част, която никога не ме е интересувала.

Ф.С.: Съществуват две книги, чиито автори са ги писали, като са мислили за деца, но навярно имат по-голям прием сред възрастните, отколкото сред малките: „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол и „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент Екзюпери. Какво представляват за вас едната и другата книга?
Х.Л.Б.: Вероятно стигна прекалено късно до мен „Малкият принц“, за да ми хареса. Прочетох го, когато се публикува, и ми се стори, че не заслужава вниманието, което беше завоювал. Колкото до „Алиса в страната на чудесата“, тя ми се струва една възхитителна книга и което е още по-важно, тя е обичана книга. Сега обаче не зная докъде авторът си е давал сметка за кошмарния характер, който има тази книга, въпреки че изглежда невъзможно да не го е забелязал. Може би този кошмарен характер е по-наситен поради обстоятелството, че авторът не си е поставял за цел да пише някакъв кошмар; мисля, че си е бил поставил за цел да напише фабула за деца и че нещо дълбоко, нещо, което отива по-далеч от съзнателните му намерения, го е довело не до кошмара, а до близостта или имитацията на кошмар, което ми се струва типично за тази книга и за една друга – „Алиса в огледалния свят“.

Ф.С.: Във вашите есета лесно могат да се намерят оценки на много английски, немски, френски или испански писатели; затова пък е много рядко да се открие някое мнение, изказано за Достоевски или Толстой. Затова бих искал да обясните за нашата книга как гледате на тези двама писатели.
Х.Л.Б.: Когато бях на деветнадесет години, вярвах, че Достоевски е може би най-големият романист на света, и се дразнех, когато се говореше за други писатели и се смяташе, че са от неговия ранг. А после същото ми се случи с Толстой на „Война и мир“. Но не мина много време и установих, че това мое възхищение не носи желанието да чета други техни произведения освен тези, които вече бях прочел. Например вече бях прочел и препрочел „Престъпление и наказание“ и „Бесове“. После бях сразен от „Братя Карамазови“, семейство, което така и не ме заинтригува, докато накрая установих, че не желая да чета други книги на Достоевски. За сметка на това обаче видях, че имам желание да чета автори, които тогава оценявах като не толкова добри. Например опитвах се да чета всеки ред, написан от Честъртън, и въпреки това би ме възмутил – по онова време, фактът да се съпоставят Честъртън и Достоевски. Навярно това, което ми се случи с Достоевски, е, че постепенно си дадох сметка, че героите му не се различават много едни от други, а и имаше нещо неприятно в тази постоянна идея за вината и не намирах у него това, което всъщност най-много ми харесва в литературата, а именно епиката.

Ф.С.: А Хемингуей?
Х.Л.Б.: Не мога да говоря за Хемингуей, защото винаги съм чувствал към него някаква антипатия заради написаното от него. Прочетох една негова книга – не си спомням коя беше, която ми хареса, и после, към края, открих, че персонажът, който на мен ми се струваше отвратителен, беше чувстван като прекрасен от автора. Хемингуей е човек, който се интересува безкористно от жестокостта и бруталността, а мисля, че трябва да има нещо лошо в една такава личност. И смятам, че накрая той стигна до същото мнение; мисля, че се разкая за това, че е прекарал една голяма част от живота си сред гангстери или тореадори или боксьори. И смятам, че когато се самоуби, това беше нещо като присъда, която сам упражни върху творчеството си. Но моят приятел Норман Томас ди Джовани ми казва, че не съм чел добрите разкази на Хемингуей и че сред тях има някои, които биха могли да бъдат одобрени от Киплинг. Дано да има право.

Ф.С.: Харесахте ли криминалните романи на Конан Дойл?
Х.Л.Б.: Истината е, че много ми харесаха, и мисля, че продължават да ми харесват. И смятам, че за романите на Конан Дойл би могло да се каже същото, което и за „Фауст“ на Естанислао дел Кампо: че по-важно от сюжета – да кажем в последния случай, пародията на трагедията на доктор „Фауст“ или на операта, вдъхновена от творчеството на Гьоте, е приятелството на двамата герои. А в случая със „Знакът на четиримата“, „Етюд в зелено“, „Баскервилското куче“, „Мемоарите на Шерлок Холмс“, „Приключенията на Шерлок Холмс“ мисля, че по-важно от сюжетите, които обикновено са бедни, с изключение този на „Клубът на червенокосите“, е приятелството, което съществува между Шерлок Холмс и Уотсън: фактът, че е възможно приятелството между един много интелигентен човек и друг, който е по-скоро глупав; фактът, че при все това те са приятели и се уважават и се разбират. Мисля, че атмосферата в романите на Конан Дойл (тази на къщата на „Бейкър стрийт”, тази на двама неженени господа, които живеят сами, пристигането на някой с новината за някое престъпление) – всичко това е по-важно от криминалния сюжет. Защото безспорно има автори, които са безкрайно под нивото на Конан Дойл – Ван Дайн например, а те са измислили много по-изкусни сюжети и въпреки това продължават да бъдат посредствени. Конан Дойл може би е разбрал, че на неговите читатели е достатъчно приятелството на Уотсън и Шерлок Холмс.

---

Фернандо Сорентино, въодушевен читател на Борхес, получава шанса да го разпитва в продължение на 7 следобеда: въпросите му невинаги са снизходителни, защото снизходителността си прилича със скуката, а скуката с нищото. За да тушира този лек тероризъм, интервюиращият предпочита иронията пред възмущението. В тази книга Борхес ни се представя със своите некоментирани и противоречиви страни. На моменти саркастичен, произволен, великодушен… Точен и ослепителен. Прям, изненадващ и безжалостен в отговорите на истинска канонада от въпроси.

---