Издателство „Захарий Стоянов” подготвя за печат автобиографичен роман на голямата наша поетеса Лиляна Стефанова със заглавие „Моят луд век”. Авторката разгръща любопитни сюжети, в чиято основна линия са залегнали истински преживявания. Общувала с интелектуалци от различни поколения, тя разкрива пред читателя малко познати факти от тяхното битие. Като студентка в Москва Лиляна Стефанова има възможността да се срещне и с легендарни фигури от руската култура. Те оставят незаличима следа в паметта и творчеството й. Предлагаме на читателите на „Класа“ фрагмент от „Моят луд век“, където Лиляна Стефанова, българска студентка в Литературния институт в руската столица, възкресява срещата си с Иля Еренбург в салоните на нашето посолство в Москва.

Обади се Георги Джагаров. Канени сме на важен прием в посолството. Само той и аз като студенти от Литературния институт. Прием, на който за първи път ще дойдат асовете на руската литература - от Фадеев до Еренбург. Дава го посланик Найден Николов по случай награждаването на Людмил Стоянов с орден „Червено знаме”. Официално облекло.
Какво значи официално, тъпо попитах Джагара. Отде да знам, навярно дълга черна рокля за теб. А за мен - нямам дори вратовръзка, костюма ми го знаеш. И бяла риза нямам. Обувките ми цъфнали.
Беше 10 сутринта. Имахме цял ден до приема. Разпитах всички момичета, които познавам. Никоя нямаше дълга черна рокля. Беше почти безнадеждно. Беше вече 16 часа, когато реших да звънна на Гиргин Гиргинов - отговорника, за да му кажа, че няма да отида на приема. Защо? Буба, жена ми, ще ти даде своята. Беше рокля от черна дантела, свободно скроена, като я навлякох, заприличах на монахиня. Буба се опита да я посвие, но все едно, висеше като на окачалка, а отдолу прозираше розовият ми комбинезон. Даде ми и новите си обувки, които ужасно ме стискаха. Но бях готова. После набързо изгладихме старото сако на Джагаров, сивото, с окъселите ръкави. Гиргин му даде бяла риза и новата си вратовръзка. Към 6 часа бяхме горе-долу готови, официални, развълнувани.
След дълга блъсканица по тролеите запъхтени влязохме в посолството. Посланичката Николова, пълна и властна жена с ярко къносана коса, ни викна настрана. „Слушайте, ребята, сандвичите ни са малко. Може и да не стигнат. Ще станем за срам. И напитките не са кой знае колко. Затова вие двамата няма нищо да ядете, нито да пиете. Разбрахте ли? Нищо!” Завъртя се и си лепна широка усмивка, за да посрещне важните гости.
А ние, гладни и жадни, тичали цял ден, осулени от умора. Не помня никога преди това и след това да съм виждала хора, които така сладко да похапват. Аз в провиснала черна дантелена рокля, явно не по мярка, посиняла от умора и глад. Джагаров като селски ерген с тия окъсели ръкави и ръце, които не знае къде да дене.
Срещу мен - Валентина Серова, суперзвездата на руското кино! Самата Серова! Красива, усмихната, лъчезарна, в широка клош пола до глезените, на ярки многоцветни карета. Изправен до нея, прочутият Симонов, нейният съпруг, в светъл сив костюм. И сега ги виждам как весело взимат хапките с черен хайвер и аншоа, как мило ни подвикват: „Ребята, берите! Очень вкусно!” Разпита ме за Литинститута, за стиховете ми, за първите преводи на Юлия Днунина. Красив. Елегантен. Георги едва успя да се откаже от водката, която му предложи Борис Полевой. Не съм гладна, повтарях и се чудех къде да се дяна. Бяхме сред светила на руската литература - Александър Фадеев, Александър Твардовски, Николай Тихонов, Константин Федин, Иля Еренбург, Константин Симонов, Борис Полевой, Алексей Сурков, Корней Чуковски... Плахо приближихме да чуем Николай Тихонов. Вече наедрял, тежък, той говореше и разказваше с неочаквана лекота. Притежаваше завидна памет и въображение. Неговите премеждия в Кавказ, в Грузия бяха готови разкази - смешни и тъжни, изпълнени с грузинска дързост и руска доброта. Людмил Стоянов говореше с нисък глас заобиколен от Ал. Фадеев, Константин Федин и Корней Чуковски.
По едно време седнахме край ниска кръгла маса заедно с Иля Еренбург, Николай Тихонов, Александър Фадеев, и ние, съвсем открая. Разгоря се спор - Еренбург твърдеше почти скандално, че в „Евгений Онегин” имат стойност само лирическите отклонения. А като роман, макар и в стихове, е безпомощно произведение. Николай Тихонов не се съгласяваше със свои доводи. Николова точно тогава донесе огромна табла нови хапки с хайвер, сьомга, аншоа, руска салата. С Джагаров така бяхме смаяни от думите на Еренбург, че се облегнахме на края на тавата, тя с трясък се преобърна и се просна на килима. Това страшно развесели гостите. Николова притича сладкогласно: „Ничего, ничего, ребята! Пустяки!” Усетих, че ми прилошава от глад, яд, умора, от самосъжаление. А и роклята на Буба отгоре на всичко беше цяла в масло и черен хайвер! Донесоха нова препълнена табла, но гостите бяха сити и никой не посегна. С Джагаров се стараехме да не я гледаме. При нас приседна и Константин Федин. Помоли ни да разкажем нещо за себе си. За поезията, за Литинститута. Той самият бил преподавал в нашия институт, оставил дълбока следа.
Тръгнахме си последни. Николова се закани, че никога повече няма да стъпи кракът ни в посолството. В най-близката денонощна закусвалня изядохме по един кренвирш с черен хляб и пихме бира. Беше ни хубаво. Може би бе прав Еренбург за лирическите отклонения?