Най-успешният кмет на София – Иван Иванов, се оказа фаворит и на всичките ни кандидати за градоначалници на столицата. И Вили Лилков, и Ваня Григорова, и Антон Хекимян без да се замислят, са категорични, че това е техният фаворит в цялата история на града. 

Кой всъщност е Иван Иванов, превърнал се в символ за достойнство и професионализъм и за леви, и за десни?

Инженерът е най-дълго управлявалият София кмет - между 1934-1944, като по негово време, столицата постига невиждан напредък, придобива европейски облик и получава почти всички придобивки, с които се гордее днес.

Иванов обаче остава в историята с голямо дело - Рилският водопровод, който и до днес снабдява голяма част от града с чиста планинска вода. Това е истински триумф, още повече, че стопанисва столицата в ней-тежките години – по време на Втората световна война.

Иванов учи водно инженерство в Мюнхен, но решава да се върне в България през 1912 година, за да се включи като доброволец в трите войни. Изпратен е в Македония с инженерни части, които трябва да строят железопътни линии.

След като мирът е обявен, бъдещият кмет се връща в Германия и довършва следването си. На чужда земя среща и голямата си любов, която става негова бъдеща съпруга -Матилда Хинце. Двамата заживяват от 1920 година в София.

По това време, градът е в тежко състояние – столицата гъмжи от бежанци, като потокът се оказва жесток проблем на града. Основно тегло обаче остава недостигът на питейна вода.

Тъкмо по това време младият инженер работи в отдела за водоснабдяване и канализация на Столична община. Градската управа си дава сметка, че трябва спешно да се търси решение за водния проблем. Така идва идеята за мащабно съоръжение, което да отвежда водата от рилските реки до София, а младият специалист проучва маршрута и възможностите за изграждане. Градежът продължава близо десетилетие, а Иванов се мести в Самоков. Усилията, които хвърля за водата на София са огромни. През 1928 година инженерът официално оглавява проекта. Цели 80 километра е дължината на трасето, теренът е труден, минава през много тунели и акведукти.

Патриотът обаче успява да се справи с всичко, а усилията му са оценени от цялото общество.

Дори столичният градоначалник по това време – ген. Владимир Вазов, не крие възхищението си и на  откриването на 23 април 1933 година на стадион “Юнак” заявява, че ако съоръжението е било построено в чужбина, светът е щял да отдаде признанието си.

Иванов става кмет на София през 1034-а, когато на власт идва правителството на Военния блок начело с Кимон Георгиев. Разбира се, това е жест за стореното голямо дело.

От този момент работата в общината коренно се променя, за да настъпи златното десетилетие за столицата, а новият кмет да получи прозвището “Некоронования цар на София”. Несъмнено, той наистина дава не един пример и за днешната местна власт.

Иванов не просто снабдява столицата с чиста питейна вода и решава водния проблем, но за 10-те години градът е с подновени улици, които се павират, засаждат се хиляди дръвчета и така столицата става един от най-чистите градове в Европа.

По това време, към града се приобщават Княжево, Горна баня, Красно село, Бояна и Надежда, които имат статут на села.  

За няма и 20 години населението нараства почти двойно до 300 000 жители. Столицата вече носи модерен европейски дух. Появяват се емблематични за София сгради като тази на Българската народна банка, Съдебната палата, Телефонната палата, зала “България”, Министерството на отбраната.

Тогава се открива и емблематичната къпалня “Мария Луиза”.

Иванов не се концентрира върху центъра на града, не мисли само за социално силните, а за обикновените хора.

Строят се работнически квартали, отварят се кухни за бедни. Иванов дори се захваща със скъпия ток и успява да реши и този изключително тежък проблем.

След много перипетии и с големи усилия Иванов се справя с много належащ проблем – растящата цена на тока. След поредица от съдебни битки общината връща в свои ръце електроснабдяването, откупувайки неизгодната концесия, дадена на белгийска фирма. Самият Иванов казва, че това е един от най-щастливите дни в живота му.

В годините на Втората световна война и първоначалната еуфория, която настъпва от връщането на Южна Добруджа в границите на България, Иванов прави предложение, което става основен аргумент срещу него за Народния съд – за няколко години три централни булеварда са кръстени на Адолф Хитлер, Бенито Мусолини и Виктор Емануил.

Войната срива разцвета на града, блокира строителството и буквално задушава града. Идват бомбардировките над София. 11 януари 1944 година – денят след най-големите разрушения, е и най-тъжният в живота на Иван Иванов.

Изгражданото с любов и усилия е сринато за една нощ, а част от него никога повече не се възстановява. През целия ден кметът обикаля затрупаните улици, за да помага на изпадналите в беда свои съграждани. Иванов не бяга от града, макар животът му да е в опасност. Той лично управлява спасителните дейности.

Краят на войната носи най-тежкото изпитание за Иванов – обвинен е София е обвинен, че е германофил с профашистки възгледи, въпреки че по-рано царската полиция го следи, защото го подозира във връзки с комунисти.

Твърди се, че кметът не е бил съгласен с исканията на правителството Столична община да бъде прочистена от комунистите, за него значение имал професионализмът, а не политическите убеждения. Иванов наистина е имал много контакти с високопоставени представители на Третия райх, но според техните доклади, разсекретени впоследствие, той никога не им е бил близък, защото не е споделял тяхната идеология.

Иванов е изправен пред Народния съд, с искане за смъртта присъда. В крайна сметка му налагат доживотен затвор.

Но дори зад стените на затвора, Иванов продължава да работи.

През 1939 г., по време на мандата си, Иванов задейства сложен воден проект в подножието на връх Мусала – язовир “Бели Искър”. 1900-те метра го правят един от най-високо разположените в Европа. Поради сложността на строежа новата власт възлага на Иванов да завърши проекта. Язовирът е готов през 1945 година, а година по-късно присъдата е отменена и инженерът започва работа по новите хидросъоръжения.

Иванов участва в създаването на най-големия язовир в България – “Искър”, но дори не е поканен на тържественото откриване. През всички години до края на живота си, най-великият градоначалник, продължава да работи за съгражданите си. Малко преди да си отиде, Иванов дарява цялата си литература на БАН, независимо че след присъдата на Народния съд той губи правата си като член на академията.

Така завършва живота на некоронования цар на София.