“Не ме снимай и не ми пиши името. Не искам утре някой да ме разпознае на улицата…” 

М. (съобразяваме се с желанието му) е на 21 години. Не е сигурен как, къде и дали въобще ще посрещне 22-рия си рожден ден. По план трябва да е след два месеца, но плановете често се провалят. Откакто се помни целият му живот — без истински дом и без семейство — е преминал в приемни семейства и социални институции — центрове за настаняване от семеен тип (ЦНСТ), както модерно ги наричат,

въпреки че в тях трудно може да се открие нещо семейно.

Освен измамната сигурност, която осигурява държавата на младежите в подобно състояние — подслон и храна, докато навършат пълнолетие. А после следва жестоката реалност, за която никой така и не подготвя стотици български момичета и момчета всяка година. В повечето случаи улицата става поредния им дом, а тези, които успяват да се спасят, се броят на пръстите на едната ръка. Късметлиите ги осиновяват чужденци.

“Мой връстник се обеси на третия ден след като го пуснаха от ЦНСТ”, разказва М. 

“Пуснаха” не е подходящата дума, защото държавата не просто ги пуска, а им нарежда да освободят т.нар. социална институция, когато навършат пълнолетие. За да освободят място за следващите.

Въпросното момче е открито обесено в изоставен имот, недалече от социалния център, в който е прекарало последните си години. Сблъсъкът с реалността се е отразил пагубно на психиката му и младежът,

току-що навършил пълнолетие, увисва на въжето.

М. изважда късмет. Дават му 5 лева и го съпровождат до гарата в Радомир. Сетне — да се оправя както може. Познати го приютяват за известно време. После други. И други, и други. В движение, едва на 18 години и без никаква подкрепа му се налага да опознава характера на хазяи тарикати и на родните бизнесмени — работа без договор и без осигуровки — отношение, характерно за бавно развиващи се държави от третия свят. Разбира и че

преспиването на открито не е най-здравословната практика.

Миналата година младежът отива на работа във Франция. Офертата не е за изпускане — квартира и прилична заплата, дори за Франция. Работата обаче е кофти — боядисване на самолети. Боята се сваля с отровни химикали и без специална маска просто се задушаваш (маската за няколкостотин лева се удържа от заплатата). След няколко седмици половината българи са върнати в България неясно по каква причина.

В София карат М. да подпише документ, че му е изплатена сума от 1900 лева (колкото си е заработил за краткия престой в Париж), но му дават само 400.

Ако иска да ги вземе, трябва да подпише документа, иначе да забрави за каквито и да е пари. “Договорът” е подписан не в офис на фирмата, а в мол “София”. Оказва се, че посредник в “сделката” е една от многобройните “мис” с претенции за бизнес дама, пръкнали се в последните години. С тъмен цвят на кожата е, ако случайно Икономическа полиция прояви интерес.

Страничен факт е, че му връчват кола, която да докара от Франция до България, а М. дори няма книжка.

“Не ме питай как се минават толкова граници. Постоянно си нащрек дали някой няма да те спре за проверка. Тогава изгаряш!”.

Преди френската оферта младежът работи известно време в лъскав хотел на жълтите павета в центъра на София — собственост на богат депутат по времето, когато ГЕРБ управлява държавата. Заради системно забавяне на заплатите част от персонала напуска. Заплатите, естествено, са спестени. Подхвърлят им по някой лев, колкото да не е без нищо.

И така се задават дни на глад и мизерия. Междувременно М. разбира, че храненето със зеле с ориз през ден в ЦНСТ никак не е било толкова зле.

Системното недохранване и спане “където ти сварят очите” се отразяват на организма му. През лятото на тази година М. заболява от пневмония. Разбира го по трудния начин, защото пари за преглед няма. Междувременно губи килограми и от първо лице научава смисъла на думите “кожа и кости”.

Състоянието му се влошава и една августовска вечер се стига до обаждане на “Спешна помощ”.

“Чаках ги час и половина. Нямали свободни екипи”, разказва младежът. В Александровска болница го “свестяват” с инжекция урбазон, а след два часа го съветват да подпише, че отказва лечение.

Защо ли? Университетската болница е разбрала, че няма какво да вземе от човек без здравни осигуровки. Няма безплатна клинична пътека. Все пак му подхвърлят да отиде на преглед при белодробен специалист —

безценен съвет за човек, който няма в джоба си и два лева за баничка.

След прегледа в университетската болница М. преспива в един от парковете на София. През нощта вероятно негов събрат по съдба отмъква част от вещите му.

Все пак се намират добри хора, които плащат прегледа при специалист и изписаните антибиотици.

Междувременно заради тежкото заболяване М. губи работата си.

И след 10-дневния болничен младежът трудно стои на краката си. След работата се прощава и с квартирата си.

“Трудно се кандидатства за работа, когато си спал където намериш, не помниш кога за последно си се хранил и си с едни и същи дрехи дни наред”, обяснява момчето. М. кандидатства за свободна позиция в голяма (международна) верига, която постоянно търси работници. За пореден път взема пари назаем, за да извади нужните документи. И вече трета седмица се надява някой да му се обади, пък дори и за да му каже, че няма да стане…

И така порочният кръг се затваря. Няма работа — няма квартира — глад.

В средата на този септември се появява лъч надежда. М. се свързва с международна фондация, която осигурява подслон и храна на младежи в неговото състояние в София. Обещават му да го настанят още на следващия ден, но тогава се оказва, че стаята трябва да се дезинфекцира. Да отиде утре. После “утре” е отложено с още един ден. Но все пак след ден го настаняват. Радостта е кратка — на следващия ден се

оказва, че в стаята има дървеници и трябва за пореден път да се приложи дезинфекция.

Трите момчета, настанени в стаята, трябва да напуснат. Изгонени са на улицата.

За беда следващият ден е празник (22 септември — б.р.) и настаняването е отложено с още няколко дни (РЗИ — ако проявявате интерес — свържете се с редакцията). За близо седмица (!) смучещите кръв насекоми уж са ликвидирани и М. отново е приютен в социалната институция. Радостта отново е кратка — след 24 часа се оказва, че досадните насекоми са неизтребими и щъкат на воля. Стаята пак е запечатана.

Междувременно целият багаж на бездомното момче (на практика една раница с дрехи) е унищожен в институцията. За всеки случай.

М. преспива за пореден път на пейките на Централна гара, тайно надявайки се на следващия ден да спи в легло. Уви, това не се случва нито на следващия ден, нито на по-следващия… За две седмици момчето престоява едва две нощи в сградата на фондацията, кръстена на римската богиня на семейното разбирателство.

“Искам да съм бежанец. Бежанец в моята страна. Вече не издържам, нямам сили!”,

изплаква М. — Гледам ги в градинката зад джамията — облечени, нахранени, по цял ден люпят семки и хранят гълъбите. Смеят се, не изглеждат нещастни. А такива като мен…”

М. не довършва фразата. Сълзи напират в очите му.

Някой му е казал, че властта харчи над хиляда лева месечно за бежанец. Не се наемаме да твърдим, че това действително е така, но е изключително жестоко държавата да обръща гръб на собствените си граждани и да им поставя неизпълними на практика изисквания за ползване на социална помощ, а да е щедра към чужденците, независимо от какво бедствие бягат.

М. може много да разказва за това, стига да има кой да го изслуша.

Уви, единствените, които проявяват някакъв интерес към него от време на време, са органите на МВР. В най-добрия случай това осигурява кроасан или сандвич и “подслон” в най-близкото РПУ… Но не винаги.

А междувременно навън захладнява и преспиването на открито става проблем.

Според данните от държавните органи, до лятото на тази година за украинските бежанци са похарчени почти 234 милиона лева, като 140 млн. са европейски средства. Като се добавят разходите за здравни грижи и средствата, осигурявани от БЧК и други организации, сумата набъбва до 264 милиона лева. В България обаче има не само украински бежанци — държавата полага грижи и за граждани на Афганистан, Сирия, Ирак, Мароко и др.

По данни на НСИ необходимият месечен доход за издръжката на един човек, който живее сам, през месец юли 2023 г. е 1402,25 лева.