На 28 септември 2023 г. ни напусна проф. Светлозар Игор. Публикуваме отново разговора му с Десислава Неделчева за Йован Христич

Българските закъснения

И по време на най-краткото пътуване Светлозар Игов носи със себе си поне три книги: една с поезия, втора с фрагменти и афоризми и един роман за четене. Когато идва през лятото във Варна, за да не „мъкне“ книги, още първия ден пристига в библиотеката и избира нещо. Докато търси и се чуди, взема „Ана Каренина“. Така, благодарение на Варненската библиотека, Игов е чел „Ана Каренина“ около 20 пъти. Това му помогнало да направи едно много важно откритие за българската литература, описано в статията „Вазов спори с Толстой“. Този път Игов представи в библиотеката (13 март 2019 г.) второто допълнено издание на поезията на Йован Христич.

Зад това томче с поезия на Йован Христич стои двойна лична и литературна история от запознанство, поредица от срещи, кореспонденция, преводи. Кога започна всичко?

Виждах много често Йован Христич в Белград, когато бях там на специализация през 1967–68 г. Той идваше с едно мъничко рено и отивахме някъде да пием кафе. Идвал е у нас на гости, но никога не ни покани у тях. Излезе една книга с негова биография и едва след като я прочетох, разбрах защо Йован Христич не ни кани на гости вкъщи.

Той е роден в аристократичен квартал на Белград, понеже е от стара и знатна фамилия. Властта на Тито ги изгонва от къщата и Христич цял живот живее по квартири на тясно. Къщата не е била национализирана, а просто включена към двора на Титовия дворец. След смъртта на Тито му връщат къщата. Хонорар след хонорар, той оправяше ту електричеството, ту водопровода, ту покрива, но така и не влезе в собствената си къща. Първата му съпруга е известна актриса, Татяна Лукианова, от белогвардейски произход. След нейната смърт живееше при втората си съпруга, където вече можех да отида на гости и с голяма наслада разглеждах библиотеката му. За мен най-важната среща с един човек е срещата с библиотеката му. Видя ли библиотеката му – за мен той вече няма никакви тайни. Синът ми дори фотографира тази библиотека, сега я имам на снимка като скъп спомен. А доведената дъщеря на Йован Христич написа за един сборник по повод на моя годишнина чудесно есе за библиотеката на своя баща. Той има цял библиотечен цикъл стихотворения.

Първото издание на „Александрийската школа“ на Йован Христич е през 1996 г. Преди това го включвате в една антология „Нощен полет. Петима сръбски поети“ (1989). От първото издание са минали повече от 20 години.

Да, тогава той дойде в България и имаше много интересни премиери в Пловдив и София. Пред претъпканата зала на пловдивския Учебен театър изнесе лекция „Шекспир и неговите съвременници“. (Йован Христич е смятан за най-добрия югославски театрален критик и историк. Драмата му „Савонарола и неговите приятели“ е една от десетте най-добри сръбски драми.) Тогава вече не беше добре със здравето, а аз много исках той да поостане, но съпругата му ми каза: „По-зле е, отколкото изглежда“. После се надявах, че ще дойде за другата книга, която подготвях с неговата есеистика, „Пътувания из Средиземноморието“ (2005). За съжаление няколко месеца преди книгата да излезе, Йован Христич почина.

Защо направихте това второ допълнено издание?

Реших да направя второ издание, защото това е почти събраната поезия на Йован Христич. Допълних я със стихотворения, които излязоха след смъртта му. Критикът Леон Коен ги издаде в книгата „Тъмен час“.

Определят Йован Христич като средищна фигура на модерната европейска култура. Поет, есеист, театрален критик и историк, теоретик на литературата, преводач, идващ от балканските ширини.

Иво Андрич и Йован Христич бяха хора, напълно адекватни на себе си. Йован Христич нямаше нужда от каквото и да било, за да изглежда по-голям, отколкото е. У него липсваше балканското повдигане на пръсти. Той общуваше и със забележителни интелектуалци. Направи едно издание на Т. С. Елиът след кореспонденция с този най-голям (според някои) европейски поет на XX век. Христич е автор на предговора към „Мемоарите на Адриан“ на Маргьорит Юрсенар. Той ѝ е бил на гости, когато е живеела на един остров, близо до западното крайбрежие на САЩ. Йован Христич ми даде примера на човек, който е на равна нога с най-големите световни интелектуалци, без каквото и да било чувство на малоценност.

Според проф. Антония Велкова-Гайдаржиева, с която представихте книгата във Варна, „Александрийската школа“ на Христич е българският Остров на блажените. Този превод е първата негова книга на български, а също и първото му задгранично признание като поет. Как се възпитава критическа интуиция?

Още като студент четох някои автори от сръбската поезия, които просто обикнах и веднага ги усетих като големи световни поети. Мога да кажа това и след повече от 50 години: аз мисля, че най-големият европейски поет от втората половина на XX век е Васко Попа. Обикнах някои поети – поетите Миодраг Павлович с първата си книга (1952 г.), Васко Попа с „Кора“ (1953 г.) и няколко години след това излиза една втора вълна на модерните поети, които са Бранко Милкович, Иван Лалич, Йован Христич. Още през 1965 г. като студент сътрудничех на едно издание, което се казваше „Книгите по света“ – бюлетин на издателство „Народна култура“. По-късно се прибавиха и т.нар. Бюлетин на Съюза на писателите (бял и син) и Бюлетин на Института за съвременни социални теории. И там през 1965 г. съм публикувал едно есе, с което препоръчвам да се издаде Бранко Милкович. В същия брой излиза статия на Минко Николов за Кафка и на Николай Кънчев за грузинската поезия. Тук ще оставя настрана несправедливо забравения Минко Николов, включително и заради това, че се самоуби. Тоталитарните режими не обичат самоубийците. Излиза нещо като протест да се самоубиеш при такъв режим, въпреки че често точно тези режими представяха убитите от тях като самоубили се. Това е интересен предмет за изучаване, включително и за Бранко Милкович, който се самоуби през 1961 г.

Историята на българската преводна литература през този период може да се нарече биография на закъснението…

Препоръчах Бранко Милкович през 1965 г., значи можеше да излезе още през 1966 г., излезе през 2016 г., 50 години след това. Николай Кънчев беше написал статията си за грузинската поезия, след като току-що се беше върнал от Грузия, и неговата антология на грузинската поезия можеше да излезе също през 1966 г., а излезе в 80-те години. В България сред преводачите имаше хора, които блестящо познаваха литературите, от които превеждаха. Някои от тези книги, разбира се, излязоха, но една огромна част не излязоха или излязоха с огромно закъснение. Ето например „Улис“ на Джойс, една книга, трудно читаема, за която Цветан Стоянов писа и казваше с малко хашлашкия си език „Джойс никой не го е чел“. Но имаше хора като един Асен Христофоров например. Той можеше да преведе „Улис“ още през 1946 г., обаче през 1946 г. не му е било до превеждането на „Улис”. После пък, през седемдесет и някоя година, тъй като знаех, че е превеждал „Улис“, и работех тогава в „Съвременник“, навих Павел Вежинов да вземем нещо от него. А се оказа, че той е превел „Дъблинчани“. Павел Вежинов, който беше наплашен, е мислел, че е написана както „Улис“, нали така пишеха по официалните статии, и възкликна: „А, че това е чист чеховски реализъм!“. Така за пръв път се появи Джойс на български. Ами Кръстан Дянков! Един от най-блестящите преводачи на Фокнър в света. Кръстан обаче, който между другото приличаше на кръстоска между Дон Кихот и Салвадор Дали, никога не отиде до Америка.

Всички тези поети можеха да излязат по-рано, дори цялата антология „Нощен полет. Петима сръбски поети“ от 1989 г. можеше да излезе още през 1968 г., но тогава излезе само един голям цикъл от всички тях в списание „Мост“, списанието за българите в Ниш. Всичко това е важно, защото нещата трябва да стават навреме. По това време в България вече беше започнала да прониква поезия (на Салваторе Куазимодо, „Осем съвременни италиански поети“ (1967) в превод на Драгомир Петров), чудесна антология на съвременната френска поезия, на полската поезия – всички те стимулираха българската поезия. На поета му трябва малко и понякога дори един погрешен прочит (защото всички прочити са погрешни), дори и накриво да разбере нещо, това за него може да бъде импулс и да роди нещо много добро в художествен смисъл. Просто съжалявам, че тези поети не се появиха тогава, биха били много полезни за българската поезия.

През 1968 г. ви гонят от университета и ви забраняват да пътувате. Имаше ли проблем с комуникацията с Югославия?

Аз пращах писма на Иво Андрич да честитя рожден ден, Нова година или да му съобщя за нов превод на негова творба на български, а не получавам никакъв отговор. Това ме смути малко, Иво Андрич беше толкова коректен човек. Той не ми отговори и аз се досетих, че писмата не стигат до него. След като почина Иво Андрич, публикуваха опис на архива му. Там от мен има само едно писмо, и то онова, което един мой братовчед на път за Будапеща беше пуснал на гарата в Белград, докато влакът престоявал три часа. Последната книга, която получих от Йован Христич, беше неговата книга „Проблемът за трагедията“, която смятам за най-доброто след Хелън Гарднър, писано като теория на трагедията. Тя ми беше изпратена с едно писмо, което започваше по следния начин: „Драги Светлозаре, не се чудете, че книгата ми пристига през Будапеща. През последните години нямам вяра на югославските пощи, тъй като ми изчезнаха няколко книги“. Тогава аз някак позлорадствах малко, казвайки си: „И вие станахте като нас!“ – както нашите писма не ходеха натам, така и техните по това време започнаха да не идват насам.

Каква беше разликата в развитието на литературата и артистичната среда в България и Югославия тогава?

В българската култура тогава липсваше този огромен интерес и хора, които да познават чуждата философска и хуманитарна мисъл. В Югославия не беше така, благодарение на факта, че през 1948 г. Тито скъса със Сталин. Някои теоретици смятат, че социалистическият реализъм е естествено произтичащ от комунистическия режим, но това не е вярно. В Югославия режимът беше комунистически, обаче естетиката беше борба със социалистическия реализъм. В библиотеката, в която излиза книгата на Йован Христич, публикуват до 1968 г. също Ерих Фром, Лешек Колаковски, Жан-Пол Сартр, Роже Кайоа, Мишел Фуко, Роман Якобсон, Михаил Бахтин, Теодор Адорно, Карл Манхайм, Клод Леви-Строс… В друго издателство – „Просвета“, излизат най-хубавият сборник на Йован Христич за новата критика, „Поетика на руския формализъм“ от руския емигрант Саша Петров – много по-добра от тази на Цветан Тодоров. Даже в Крушевац, едно малко градче до нашата граница, излизаха страхотни книги. Ето това го нямаше у нас. То се случи тук след 1989 г. Но първо, стана с огромно закъснение и второ, когато върху главата ти се сгромолясат всички тези автори и школи, ти започваш да не чувстваш книгите. Когато има някаква забрана, не че съм хвалител на забраните, е цяло приключение да се промъкне някаква книга, която ти четеш като откровение. А и трябва на млади години да я прочетеш. Никой не може изведнъж да обхване всичко. Първо, не е навреме и второ, вече не е ефикасно за развитието на културата и изкуството.

Защо продължавате да пътувате с книги из страната?

Иска ми се книги от този род да стигат до хората. Затова и предприемам такива представяния с носене на книги. Между другото, не смятам, че някои книги трябва да стигат до много хора. Достатъчно е да пламне искрата у един, не любородната, а другата искра.

Професор Светлозар Игов (1945–2023) е завършил славянска филология в Софийския университет. Специализира в Загреб и Белград (1967–68). В началото на 1969 г. е уволнен от Софийския университет и за известно време му е забранено да преподава и да пътува в чужбина. Редактор е във в. „Литературен фронт“ (1969–70) и сп. „Съвременник“ (1971–77); главен редактор на сп. „Език и литература“ (1994–2005). Работи в Института по изкуствознание при БАН (1976–1978), в Института по литература при БАН и в Пловдивския университет (от 1978). Публикациите му са в областта на история и критика на българската литература, поетика на романа, общо и сравнително литературознание, славянски литератури, теория и критика на превода. Има над 40 книги, сред които „История на българската литература“, „Грозните патета“ (две книги, критика), „Призори“ (фрагменти, три книги), „Творби на българската класика“, „Ранният край на лятото“, „Елените“ (роман), „Там“ (поезия) и др. Преводач и автор на антологии. Проф. Светлозар Игов получи Голямата награда на Портал „Култура“ на 1 ноември 2019 г.