„Религията на антихриста е опасна с това, че външно никой няма да ви заставя да се отричате от Христа или да сменяте вярата си, няма да се изменят догматите , няма да има уния в предишния й вид, няма да има обединение на религиите в една.

 

 

 

Това е твърде грубо и ще отблъсне не само православните, но и представителите на другите вероизповедания. Ще се проповядва нова религия, а от вас ще се изисква само едно – да се съгласите, че всички религии имат единен Бог, че истината е и у другите религии и че всяка религия отива при Него по свой собствен път. Ще ви кажат „останете си православни, само признайте, че повече няма ереси, еретици и отстъпници“. Приемането на тази дяволска лъжа и представлява отричането от Светата Троица, от нашия Господ Иисуса Христа, от нашата вера Православна и от Православната ни Църква. Приемането на тази дяволска лъжа, по същество означава легализация на църквата на антихриста!“

 

Преп. Иустин Попович

 

След 2024 година нашето общество вече не е същото. Отиде си дядо Йоаникий – сливенски митрополит, блестящ богослов и несравним духовник. Малко след него ни напусна и дядо Неофит – многообичан софийски митрополит и патриарх български. Погребаха го в притвора на митрополитската катедрала „Св. Неделя“ и веднага се намери някой да оскверни гроба му. По случайност познавам този осквернител. Не, не е нито соросоид, нито путлерист, а кварталният идиот, който седмица преди това открадна и една пейка пред сградата на офиса ми, която бях сложил да пушат момичетата, в чиито офиси не се пуши. В моя се пуши. Идиотът е мърляв и брадат. Често ходи по улиците и крещи, но като го погледнеш, се свива и извръща очи. Бесновато момче. Но в по-широк смисъл кой днес не е бесноват! Соросоидите и мурзилките, краварите и ватниците, комунистите и демократите минават и заминават, само кварталните идиоти пребъдват непоклатими като морски фарове.

 

 

След смъртта на тези двама знакови духовници пластовете се раздвижиха, настъпи оживление в очакване на преразпределението на позициите. Когато си отиде дядо Йоаникий, се развихриха люти страсти за наследяването на осиротелия престол, както на местно, така и на вселенско ниво. Напрежението се показа толкова голямо, че за нас, простите граждани, като за едни съвсем странични и неангажирани наблюдатели, стана ясно, че на терена на църквата се води битка, много по-голяма от обикновена църковна битка, макар че каква по-голяма битка от тази за спасението на душите!

 

Тогава се очертаха ясно и партиите в нашата църква и те не бяха дефинирани просто по някоя от осите изток/запад, икуменизъм/фундаментализъм или либерализъм/консерватизъм. Да, от всичко това има в църковно-партийния микс, но нито едно не е определящо, освен обобщаващото модернизъм/традиционализъм. Може би все пак трябва на първо място да посочим корелацията консервативно/либерално, защото сякаш от нея произтича всичко останало. Пък и тази корелация доминира идеологическото пространство на целия свят и то толкова силно, че вече категорично е изместила корелациите ляво/дясно и социализъм/капитализъм. В сливенския случай духовете особено силно се възпламениха по въпроса трябва ли народът да има решаващата дума при избора на митрополит (либерализъм) или не трябва да я има, защото това е работа на Синода (консерватизъм). Народът искаше Йеротей – популярен и обичан епископ в епархията, викарий на дядо Йоаникий до края на живота му, – обаче висшият клир изглежда не беше на това мнение. Разиграха се грозни сцени, които даже не знам дали е редно да припомням. Включително се появиха доноси, както и подозрения, че процедурата е манипулирана с неизбираем кандидат – манипулация, целяща да остави Синода на практика без избор, след като му бъдат представени двамата финалисти. Накрая, по силно оспорван начин, след протести от миряни и клирици, след изкълчване на църковния устав, за сливенски митрополит беше избран викарият на пловдивския митрополит и най-млад български епископ – Арсений (дипломиран теолог, направил кариерата си под крилото на дядо Николай) – и то при тежки подозрения за намеса на политически лобита. А защо се намесват политическите лобита? Очевидно беше, че става въпрос за нещо повече от обикновена вътрешноцърковна интрига или пък за теоретично идеологическо противопоставяне между либерали и консерватори. Ставаше дума за нещо повече от принципи и общи приказки.

 

Политическите лобита се намесват, защото пропагандата, която по дефиниция трябва да е тотална, за да се нарече „пропаганда“, иска да се настани и върху църковната територия. Вярващите са много, Църквата неизменно е най-рейтинговата институция (защото освен всичко друго, макар и на последно място, тя е и институция), така че никак не е без значение какво ще говори църквата на черкуващите се. Иначе казано, пропагандата има интерес Църквата да бъде един от нейните комуникационни канали.

 

 

Митрополит Епифаний

 

Ситуацията се натегна още на опелото на дядо Неофит, тогава се видя, че напрежението между либерали и консерватори избухва в конкретна битка. На опилото се оказа, че присъства митрополит Епифаний – предстоятел на неканоничната „Православна църква на Украйна“ (за разлика от каноничната „Украинска православна църква“ начело с Онуфрий), – но така и не се разбра кой го е поканил. Митрополит Епифаний казва, че е поканен, а пък варненският митрополит Йоан казва, че Българската православна църква не го е канила.

 

„Лично аз съм притеснен, защото днес стана въпрос за Руската църква – тя е част от тялото Христово – каза варненския митрополит Йоан, който към онзи момент беше наместник-председател на Светия синод до избора на нов патриарх, – Ще има представител на Московската патриаршия. Има една деликатна тънкост – че има възможност да присъства човек, по чийто статут не сме се произнесли – човекът, който представлява православната църква в Украйна. Той не е поканен от нас, но ще присъства и това може да смути определени хора, ако той вземе участие в опелото. В такива моменти съобразяваме църковния канон и трябва да бъдем максимално прецизни в тези отношения, защото те засягат божия народ в голяма степен“.

 

На светлинни години съм далеч от мисълта, че Епифаний лъже, а пък на милиони светлинни години от тази, че лъже Йоан. Кой тогава е поканил Епифаний? Защо го е поканил? Да не би пък да е истанбулският митрополит Вартоломей, който всячески се стреми да легитимира ПЦУ за сметка на УПЦ, като по този начин, макар и само формално, откъсне Украйна от Русия и в духовно-църковен план, освен в политически? Да не забравяме, че всяко съслужение на духовници в Църквата е на практика легитимация и ще видим това още веднъж малко по-нататък.

 

Ето какво каза руската посланичка Елеонора Митрофанова по повода: „Това не е просто напрежение, а огромна провокация и спрямо Българската църква включително. Тяхната църква не е призната от Българската“.

 

На което Киевският митрополит отговори: „За Русия е много болезнено, когато нашата Украинска православна църква влиза на международно равнище и има комуникация с другите православни църкви… Руската държава използва за своите цели руската църква. Виждаме какви последствия носи идеологията на руския мир. Държавата агресор се опитва за заличи нашата държава и нашата църква, но ние сме духовно силни и ще продължим.

 

 

Очевидно е, че за огромно съжаление, за истински срам и позор, глобалният сблъсък Изток/Зарад, конкретизиран в сблъсъка Русия/Украйна, търси да се пренесе върху дневния ред на Българската православна църква и по този начин да вербува мислите на всички онези, които са се оказали устойчиви спрямо облъчването на светските медии. Както в повечето пропагандни ситуации и тук всичко се свежда до добро и зло, като либералите сочат за добро Украйна, а за зло – Русия, а пък консерваторите, които по принцип изпитват подсъзнателно отвращение към категоричността, застават на обратната позиция, въздържайки се от крайни изказвания и съдбоносни обобщения.

Как Вартоломей се скара посмъртно на Неофит

 

 

 

 

След смъртта на нашия патриарх Неофит се активизираха всички, които желаят да тласнат Българската църква по пътя на модернизма – било по лични убеждения, било в услуга на свои ментори или пък просто за политическо позициониране, което включва и първите две. Аз се страхувам от това, а пък вие се страхувайте, ако щете. Още на опелото на Негово светейшество Неофит, Истанбулският патриарх Вартоломей даде тон, като не се сдържа и надвесен над ковчега му, подложи мъртвеца на строга критика. Разкритикува го затова, задето българската църква отказа да се включи в твърде спорния и смело наречен „свят и велик“ събор на остров Крит през 2016 и с това осуети опитите да се прокарат тежки догматични и канонични изменения. На погребението на Неофит Вартоломей каза така:

„Беше [патр. Неофит – б.м.] полезен сътрудник още като митрополит по време на Четвъртото предсъборно всеправославно съвещание в Шамбези, Женева, през 2009 г…. Но и след две години по време на свиканото подобно съвещание на предстоятелите в нашия Патриаршески център в Шамбези, той положи с готовност своя подпис заедно с останалите върху съответните общи решения. 

 

Но, за съжаление, не ни беше дадено благословението той, както и възлюблената Българска църква, да присъстват и да участват активно – въпреки общото тогавашно решение – в събралия се подир пет месеца на о-в Крит Свят и Велик събор на Православната църква“.

 

Съгласен съм, че звучи мазно, но по стандартите на този протокол си е направо ругатня.

Това ли е най-важното, когато е починал един човек? Че не сме отишли в Крит? Че сме провалили икуменическия хепънинг? Очевидно е важно, защото нашето отсъствие попречи да се легитимира един събор, който, според определението в становището на Синода, „не е нито Велик, нито Свят, нито е Всеправославен“. Не е такъв, защото (пак там) документите му „съдържат несъответствия с православното църковно учение, с догматичното и канонично предание на Църквата, с духа и буквата на Вселенските и Поместните събори“, защото се изопачава значението на понятията „единение“, „съборност“ и „църква“, отварят се вратите пред инославия и ереси, като им се дава индулгенция, без да се изисква от тях покаяние. А още по определенията на свв. Апостоли молитвеното общение с хора извън Църквата се наказва с отлъчване.

 

 

 

Така или иначе надгробното слово на Вартоломей зададе тон на последвалите събития или ако не основния тон, то поне окуражи всички онези, които искаха да използват случая и „да се пробват“, всички либерали и модернизатори на църквата. Следващото, което предстоеше, беше

 

В дискусията преди избора на нов патриарх дежурно се включиха всички, като най-гръмогласни естествено бяха най-некомпетентните. Номинациите бяха три: Гавриил Ловчански, Григорий Врачански и Даниил Видински. И общественото мнение подреди отношението си към тях не според предполагаемата годност на митрополитите да изпълняват патриаршески функции, а отново по безкрайно актуалната и безкрайно тъпа корелация Изток/Запад. Тази изяждаща корелация ни мъчи още времето на Михаил Керуларий и папа Лъв IX и нейна е немалка част от вината за съвременното плачевно състояние на християнския свят, което някои по-фаталистично настроени коментатори наричат „залез на цивилизацията“.

По отношение на бъдещия български патриарх в съответствие с въпросната корелация се оформиха две „партии“ от граждани, които не ходят на църква, не познават духовенството и нямат представа от каноните – „русофили“ и „соросоиди“. Един от говорителите на модернистите – Горан Благоев, който водеше предаване в Националната телевизия, но напусна, за да прави политика с Цветан Цветанов, – се изказа безапелационно за номинациите:

 

Избор на нов български патриарх

 

 

 

 

„Не е за вярване!!! – написа с три удивителни Благоев. – След 42 тура, излъчените от Светия синод кандидати за патриарх са: Григорий Врачански, Гавриил Ловчански и Даниил Видински. Мощно проруско лоби. БПЦ е приключена…“. И на друго място пак същият човек: „Ако искате държавата да не плаща на Църква с патриарх-русофил, на следващото преброяване се пишете „християни“, а не „православни“. На което някакъв човечец изписука в коментарите: „Как се става католик , на ново ли трябва да се кръщавам? Не мога да имам същата религия като онези московски свине!“. И за да не си помисли някой, че при избора на български патриарх случайно става дума за нещо различно от Украйна и Русия, Благоев обобщи по БТВ: „Как патриарх, който не може да различи агресора от жертвата, може да бъде достоен?“.

 

 

Груб любителски компютърен монтаж на усмивка.

 

Когато стана факт, изборът на Даниил Видински се възприе от вярващите като чудо. Никой не смееше да се надява, че ще бъде той, наблюдавайки общата картина. Истински монах и строг пастир, зорко съблюдаващ да не изкриви с нещо вярата на повереното му паство. След избора на Даниил ляволибералните политически активисти у нас скочиха и го заклеймиха като русофил и руски агент (най-тъпите го нарекоха „Сатанаил“), забравяйки, че ако Даниил има някакви по-крупни изяви в чужбина, то това са едни осем години като викарий на дядо Йосиф в Америка. Всъщност той си навлече омразата им с едно свое изказване още като Видински митрополит, в което споделя убеждението си, че за събитията в Украйна, за цялата тази сложна ситуация, не може да е виновна само една единствена страна, която и да било тя. Но както знаете, за ляволибералните политически активисти всяка фраза, различна от „Слава Україні – Героям слава!

 

Слава нації – смерть ворогам!“ е опортюнизъм и путинизъм.

 

Така или иначе, с избора на Видинския митрополит Даниил за патриарх български, сякаш консерваторите в църквата временно надделяха. Но когато става дума за Църквата, кои са консерваторите в нея и кои са либералите, кое по-добро за нея – да я ръководят консерваторите или либералите?

 

Първо нека се съгласим с едно: има толкова определения за това що е консерватизъм, че едва ли не всеки си има свое. Ето някои от най-популярните:

 

-Консерватизмът е политическа и социална философия, която подчертава значението на традициите, установените институции и постепенните промени в обществото.

 

-Консерватизмът е политическа доктрина, възникнала след големите обществени сътресения в Европа, предизвикани от Френската революция и последвалите Наполеонови войни. Той обединява всички, които се противопоставят на революцията и „модернизацията на обществените отношения“, и по същество защитава традиционните аристократични и монархически ценности от епохата на Просвещението.

 

-Политическа доктрина и практика с родоначалник английския политически деец и мислител Бърк (Burke, 1729–1797), която е насочена към запазване на исторически доказалите се институции и традиции и осигуряване на социалната стабилност, против промените, които могат да нарушат естествения ход и приемствеността в развитието на обществото.

 

-Консерватизмът е идеология, която защитава поддържането на традициите, противопоставя се на прогресивността и се застъпва за десни и десноцентристки идеи. Тя противоречи на радикалните промени, е националистическа и защитава системата на морални, семейни и религиозни ценности, които преобладават в обществото.

 

-В най-широкия си смисъл консерватизмът е политическа философия, която набляга на традиционните ценности и институции, при която политическите решения, основани на абстрактни идеалистични понятия, се отхвърлят в полза на постепенната промяна, основана на прагматизма и историческия опит.

 

Твърде приемлива дефиниция намираме в книгата на д-р Петър Николов-Зиков и д-р Ирена Тодорова „Политическият консерватизъм“ (2017):

 

„Консерватизмът е интелектуално и политическо движение на новото време, което се ражда заедно с модерната епоха, но е насочено срещу нея, тъй като принципите му целят да защитят традиционния ред на европейските общества от самия процес на модернизация“

 

(Ф. Бентон. Консерватизмът. С., 1992, 9–11).

 

В същата книга консерватизмът се разглежда в няколко свои разновидности за по-лесното му осмисляне от историческа гледна точка: реакционен, либерален, национален, авторитарен, християндемокрация, демократичен, неоконсерватизъм и популистки консерватизъм. На последното сме ежедневни печални свидетели.

 

А пък за мен, например, ключово при определянето на консерватизма е възгледът за произхода и посоката на властта. Познаваме два вида движение на властта – хоризонтално (демократично) и вертикално (йерархично). Въпреки че сме свикнали да мислим, че живеем в демокрация, много области на живота са организирани йерархично. Например войската. Или образователната система. Или здравеопазването – да сте чули в някоя болница болните да определят лечението чрез мажоритарни или пропорционални избори?

От друга страна (и това в нашия случай е по-важно) властта може да се заражда вътре в обществото или пък да се привнася отвън. С други думи, субект на властта може да бъде или самият човек или някой отвън. За този Някой обикновено мислим Бог. Така стигаме до два основни възгледа:

 

1. Мерило за всичко е човекът;

2. Мерило за всичко е Бог.

 

Идеалът на първия възглед е човекобогът, свръхчовекът, ренесансовият титан, Разумът, способен да подчини всичко. Идеалът на втория възглед е Богочовекът в лицето на Иисус Христос. Човекобог и Богочовек. Всъщност ето къде е разликата между старата, истинската религия и новата всерелигия – икуменизма или както там искате да го наречете, като ние единствено за нуждите на този текст го наричаме „либерализъм в Църквата“. Драстичната разлика е в това, че едната е теоцентрична, а другата – антропоцентрична. Теоцентричната връзка между материалния и духовния свят е консервативна, а антропоцентричната – либерална.

 

Консерватизмът не е непременно носталгия по миналото, идеализиране на старото. Ето например през първи век християнството е било грандиозна иновация. Някой би го нарекъл „модерност“, но няма да е прав, защото модерното е нещо съвсем друго. Когато днес консерватизмът е обърнат към миналото, то е защото и християнството е останало в миналото. Безспорно историчността и традицията са много важни за консерватизма, но мисля, че при него определящо е виждането му за произхода и посоката на властта – дали идва отдолу нагоре (от човека) или отгоре надолу (от Бог).

 

Има и друг маркер. Например за консерватизма доброто, истината и красотата са абсолютни, докато за либерализма са относителни поради характерното за него безбожие. Когато няма една единствена непоклатима отправна точка, всичко лесно става относително. А такава неизменна отправна точка безспорно може да бъде само Бог.

 

Ето защо консерватизмът и атеизмът са несъвместими. Иначе, ако приемем, че консерватизмът е само порив за запазване на традицията и носталгичен копнеж по отминалите времена, то днес за най-чисти консерватори ще трябва да посочим комунистите и тъгуващите по Съветския съюз и тоталитарните години.

 

Ако консерватизмът беше защита на всяко по-старо, само заради това, че е по-старо, то не би бил по-различен от прогресивизма, който обявява всяко по-ново за по-добро от всяко по-старо, само защото е по-ново. Тоест консерватизмът защитава нещо друго. И това е стремежът на човека към възстановяване на връзката си с Бог, което на латински звучи „религия“.

 

Всяко творение има нужда от връзка със своя творец. Атеистите само твърдят, че нямат, но и те са вярващи. Те вярват, че светът е следствие без причина, което не е особено интелигентно. Много харесвам един въпрос: „Ако няма Бог, в какво не вярват атеистите?“.

 

И така, ето ни и днес. След като видяха, че с комунистическа атеистическа пропаганда няма да стане, решиха да ударят религията с нова (либерална) религия, която според техните разбирания е по-добра, само защото е по-нова. И се мъчат най-зверски да я насадят именно в православието, защото по правило то е най-консервативно. При другите деноминации няма нужда да я насаждат, защото те сами с радост я прегръщат. За тях е много по-лесно да правят мили очи на мързеливия „християнин“, като издигат в приоритет нуждите на човекобога, вместо да издигнат в идеал страданията на Богочовека. Занимават се с климатични промени, замърсяване, ресурси, бедност, равенство, толерантност – все елементи от комфорта на човекобога, а подражанието на Богочовека оставят на заден план, като дори си позволяват да анализират, обясняват и критикуват казаното от Самия Него.

 

Силите на злото винаги са искали да унищожат Църквата. Такава беше и една от задачите на двата полюса, които дълго време доминираха света, а и днес не са се предали съвсем – Съединените щати и Русия. Всъщност и в двете идеологии, особено ярко изразени в годините на Студената война, си личи старата гностическа ерес, която и днес движи всевъзможни псевдодуховни общества от масони до трансхуманисти и сциентолози – надменната увереност в безкрайната мощ на човешкия разум, способен да се справи с всеки проблем и да построи рая на Земята. Вавилонската кула и световната либерална демокрация, която според Фукуяма щеше да тури край на историята, са едно и също.

 

Болшевишкият комунизъм и последвалия го тоталитаризъм искаха да изкоренят религията директно. Обявиха, че Бог не съществува, а религията посочиха като „опиум за народите“. Както казва цар и пророк Давид: „Рече безумец в сърцето си: „няма Бог“. Развратиха се човеците и извършиха гнусни престъпления; няма кой да прави добро“ (Пс. 52, 1,2). Започна масирана атеистична пропаганда най-вече в училищата и сред най-прогресивната работническо-селска класа. Унищожаваха се храмове, избиваха се свещеници, интелектуалци биваха заклеймявани като носители на ретроградния упадък. Бесовщината избухна в Съветския съюз, но бързо беше прегърната и у нас от родните безбожници.

 

Българските комунисти подражават на съветските във всичко, включително и в гоненията против Църквата. Още през 1917 самият Ленин чертае партийната линия за бъдещето: „Църквата и затворите трябва да се изравнят със земята, да се поведе безпощаден масов терор против кулаците, поповете и белогвардейците“. Следва смазването на близо половин милион духовници: само през 1937 са зверски убити 120 000 свещеници, през следващата 1938 са доубити още 21 500 души, за да останат в Руската църква през 1939 всичко на всичко двама митрополити и двама епископи. Освен в СССР, единствено в България масовите убийства са толкова многобройни (вж. д-р Венцислав Каравълчев, „Репресивната политика на комунистическата власт срещу Православната църква в България (1944 – 1964 г.)“. Само през двата месеца септември и октомври 1944 убитите и безследно изчезнали българи са над 30 000 души, а броят на репресираните свещеници през следващите години надхвърля 1000 души, от които доказано убити ­– 219 (поименен списък на известните жертви е предоставен от Каравълчев в книгата му). „Човечеството не познава друг период в своята история, когато атеизмът да разкрива така откровено своята истинска човеконенавистна същност, давайки възможност на тези, които са чужди на Христос, да дадат неограничен от нищо израз на своето богоборство“, пише Венцислав Каравълчев. Уви, видя се, че това не работи. Напротив, създава нови мъченици и калява вярващите.

 

Като видяха, че това не работи, решиха да пробват друго – да превземат църквата отвътре чрез самата църква и вербуване на влиятелни клирици. От вярващите вече не се искаше да се отрекат от вярата си, а просто да престанат да я забелязват или да се изкушат от възможността тяхната иначе строга вяра, водеща по тесен път през страдания, да придобие „човешко лице“ в традициите на хуманизма, изродил се в последните десетилетия в необмислен либерализъм. Войната срещу църквата и небесата не е спирала, но се промени нейната тактика.

 

И днес сме свидетели на напрегнатото противопоставяне между либерали и консерватори в Църквата, станало още по-напрегнато след смъртта на сливенския митрополит Йоаникий и патриарх Неофит. Вселенският патриарх Вартоломей се активизира. Пренесъл геополитическата интрига в Църквата, той стана особено нетърпелив в усилията си да легитимира непризнатата от останалите Православна църква на Украйна, като въвлече и наши духовници в съслужение с нейни в Цариград. Някой ще каже: „Голяма работа!“. Голяма е, защото става дума за наличието или отсъствието на Благодат (като основна познаваема Божествена енергия) в Църквата. Икуменизмът, за който сме говорили много пъти и който в общи линии е прагматизация и политизация на църковния мистицизъм в преследване на властови и финансови цели, иска да въведе либерализма в Църквата, както вече е въведен и тържествува в светските идеологически и естетически системи. Но либерализмът, доколкото все още се занимава със свободата, с истинската свобода, не е притежание единствено на либералите.

 

Свободата не е владение единствено на либерализма и то само заради името. Напротив, консерватизмът, истинският консерватизъм разбира свободата много по-добре, защото гледа на нея като на инструмент за обòжение. И същевременно (парадоксално!) като на система за налагане на доброволни самоограничения. Ключът е именно „доброволни“. Защото свободата е атрибут преди всичко на волята. Толкова си по-свободен, на колкото повече доброволни самоограничения си способен. Главната борба е борбата със себе си, с греховната природа, която либералите по принцип отричат. Пълната победа на свободата над робството на греха ще дойде тогава, когато чрез нея човекът замени собствената си индивидуалистична, самотна и тъжна воля с Божията воля. Тогава Божията воля ще бъде негова воля и ще се изпълни казаното от св. Василий Велики, че човекът е твар, получила повелята да стане бог.

 

Трудно е. Мнозина ще го отхвърлят в името на хуманизма и персоналното си добруване. Опитите да се либерализира Църквата ще продължават, но те няма да я променят. Най-много да я направят по-малобройна, но пък никъде не е казано колко голяма трябва да бъде Църквата.

 

Може би с това, което ще кажа, ще скандализирам доста от читателите на това авторитетно издание, които се определят като консерватори. Да, те може би попадат в дефиницията на някой от консерватизмите, за които говорихме в началото, но принципно са си либерали-хуманисти, наметнали екзотичния плащ на консерватизма. Те са нещо като жените-тамплиерки с техните мушамени плащове и мечове от магазините за сувенири по летищата.

 

Познавам много политически активни граждани, които гледат на себе си като на консерватори, а всъщност са хем икуменисти, хем демократи, хем националисти. На тях ще предложа една проста рецепта за ориентиране в това що е либерализъм и що е консерватизъм в Църквата. Ако ви кажат: „Борете се за промяна в Църквата, за да остане тя жива и в крак с времето!“ – това е либерализъм. Ако ли пък чуете: „Смирете се и пристъпете в Църквата такава, каквато е тя още от евангелски времена, и всичко останало ще ви се придаде“ – това е консерватизъм.

 

Случващото се в Църквата е онази буря в чаша вода, която се плиска, докато истинската буря бушува в морето. Днес в Църквата се опитват да пренесат стълкновението, което тресе и целия свят. Но дори да успеят, то ще е до време. То е само частен случай на битката между доброто и злото, за която се знае как ще завърши в крайна сметка.

 

Въпросът кои са по-добри за Църквата – консерваторите или либералите в нея – изобщо не съществува, не може да има такъв въпрос. Църквата е най-консервативният познат организъм и благодарение на това тя е различна от всичко останало. Тя трябва да бъде такава, каквато е установена от Христос и при всяка промяна на каквото и да било, престава да бъде църква. Който мисли друго, той просто не е в Църквата, а не е надделял над нея, както може би му се ще да вярва. Дори и най-големите, най-титулуваните и награждаваните днешни интелектуалци са миниатюрни пред истината на Църквата, която макар да е в този свят, не е от него. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.