През седмицата научихме, че някакъв човек се е замислил. „Замислих се по време на празниците – споделя човекът – дали трябва и нашите църковни служители да започнат да служат на съвременен български език, а не на църковнославянски език. Днес гледах подобна тема по сутрешния блок на bTV (и аз оттам редовно се вдъхновявам – б.м.). Със сигурност ако църквата цели да стигне и до младите хора, трябва да говори разбираемо, защото действително вярата се усеща със сърцето, но ако искате повече млади хора да идват при вас е необходимо да ви разбират“.
Като видях, че този човек се е замислил, реших да се замисля и аз. Преди всичко, рекох си, голяма част от богослужението отдавна, отдавна е на съвременен книжовен език, какъвто впрочем е бил за времето си и старобългарският, чиято модернизирана версия е черковнославянският. Има две съображения в подкрепа на класическия, вече възприеман като архаичен език (който аз разбирам добре, но да речем, че е така поради образованието ми).
Първото съображение е чисто техническо и дори естетическо. Някои текстове в църквата се декламират, но много се пеят. Пеят се на утвърдени (канонизирани) мелодии или „гласове“. Много от текстовете, които се пеят, се изпълняват от хорове. В личните си молитви можем да казваме (и казваме): „Достойно е, наистина, да Те облажаваме, Богородице…“ или „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител…“, обаче хорът пее: „Достойно ест яко воистину блажити Тя, Богородицу…“ и „Верую во единаго Бога Отца, Вседержителя…“. И не съм чул някой богомолец да се е сблъскал с лингвистични проблеми или пък да се е оплакал, че нещо не е разбрал. Вие успявате ли да разберете какво пее хорът?
Второто съображение е догматично. Този език, който е тръгнал от блестящите Кирило-Методиеви преводи и се е развил по правила и принципи, коренно различни от тези при светския книжовен език, е каноничен. Това означава, че е достоен и годен на него да се преведе словото Божие. Какво означава победата над триезичната догма, с която толкова се гордеем? Това означава, че богословите-лингвисти са гарантирали значението на всяка дума на старобългарски и стойността ѝ като богословски термин, правилно предаващ първообраза на словото Божие от арамейски. Защото и най-малкото отклонение, най-малкото „изгубване в превода“ води до фатални обърквания, ереси и в крайна сметка до отпадане от едната свята, съборна и апостолска. На католиците до неотдавна беше забранено да четат Библията в превод на националните си езици, защото нямаше гаранция доколко всеки от тези много възможни преводи няма да изопачи дори и неволно оригинала. Съвсем разумна забрана.
Не знам дали човекът, който се замисли по празниците и след сутрешния блок на bTV, е разлиствал сериозна богословска литература, но ако е, то със сигурност му е направило впечатление, че почти след всеки термин се дава в скоби формата му на гръцки, защото се предполага, че чистотата на смисъла е гарантирана. На старобългарски такова нещо не се прави, защото там чистотата се подразбира поради каноничността на езика.
Така че не бързайте да изхвърляте черковнославянския от богослужението. Ако ли пък ви е все още трудно да се справите с нашето клето хилядолетно богослужение и всяка неделя тънете в недопустимо неведение, докато слушате неразбираемия брътвеж на свещеника, набавете си една книга. Това е фототипна билингва на Златоустовата литургия, издадена през 1949 от Синодалното книгоиздателство под заглавие „Божествена литургия на светия наш отец Иоан Златоуст за православния християнин“. В лявата част на страницата върви текстът на черковнославянски, а в дясната – на съвременен книжовен български език. Можете да си я разпечатате и да я занесете в някой копирен център да ви я подвържат – много са добри! И после да си я носите всеки път с вас в храма, докато не я прокъсате от употреба. Така ще разбирате не само всяка дума, но и ще знаете в каква връзка се казва. Не е трудно. Как ли пък успя да оцелее православието през цялото т. нар. „турско робство“, когато се служеше даже не и на черковнославянски, ами на гръцки! И как хората се тълпяха в църквата, насилваха царството небесно и го грабеха като насилници, само и само да не изгубят надеждата за спасение. Тълпяха се и не чакаха Църквата да отиде при тях и да приеме в тяхна чест лесна и удобна форма.
Освен Златоустовата литургия, има безброй други книги на превъзходен книжовен език, лесно достъпни за младежта. Стига младежта да има желание. В желанието е ключът от бараката.
И така приключваме с въпроса за езика и стигаме до по-важния въпрос: Църквата ли трябва да иде при хората, за да ги ухажва и агитира, или хората със съкрушение да припълзят в Църквата и смирено да просят спасение?
Представата на някои хора за Църквата и начинът, по който подхождат към нея, се оказва проблем. Църквата ли трябва да отиде при хората или хората при църквата? Както почти навсякъде в християнството, тук също се натъкваме на парадокса, че едновременно верни могат да бъдат две противоположни положения. Християнството е парадоксално, защото е в този свят, но не е от него и Църквата пребивава в повече от три измерения. Това е и един от основните аргументи на теистите срещу атеистите – човек е неспособен сам да измисли нещо толкова парадоксално извън ежедневния си сетивен опит. Помислете само за тринитарния и христологичния догмат – Троицата е една природа с три лица, докато едно от тях – Словото – е едно лице с две природи. Христос е 100% Бог и 100% човек, тоест излиза, че Богочовекът е 200% от това, което е. На кой шарлатанин ще му хрумне да измисли това! Шарлатанинът ще предложи съвсем стройна и логична теория, само дето няма да е истина.
Тук няма нищо мистично. Църквата е достатъчно сложна, за да сбира в себе си характеристиките на повече от една същности. От една стана тя е богочовешки организъм, който не е от този свят. Организъм, начело със самия Христос. Организъм, който включва всички живи кръстени, всички починали кръстени и ангелите. Като такава, Църквата е единствената, която може да съчетае в синергѝя човешката свободна воля и Божията благодат. Само чрез това съчетаване човекът е в състояние да постигне целта на съществуването си – теосиса, богоуподобяването. Защото той извън всякакво съмнение е образ, но все още не е подобие. За да стане, трябва да съедини своята воля с Божията, а това става само в тайнствата на Църквата. И от тази гледна точка езикът на богослужението и комуникационните предпочитания на младежта остават на съвсем заден план.
Друга роля на Църквата обаче е социално-политическата и тук нещата стоят иначе. В първите векове до Константин, Църквата е в катакомбите и подложена на гонения. Дали на първите християни, които са отивали на всяка следваща литургия с ясното съзнание, че рискуват живота си, им е било до това да търсят гъвкави подходи за достигане до по-широка публика?
После (за новоосъзнатите нужди на империята) християнството става не само разрешено, но и задължително. Да си християнин дори е свързано с определени апетитни привилегии. Християнството, разбира се, не губи нищо от това, но към Църквата потичат мътни реки от всевъзможни далавераджии, лицемери и кръшкачи. Дали това положение е било драго на императора и на патриарха? Със сигурност не е било. Но огромната държава отчаяно се е нуждаела от монолитна официална идеология. Така се ражда мисионерството. Така се появява старанието на Църквата да „отиде при хора“. В наши дни това старание стигна дотам, че когато гръмна манията децата да ловят покемони със смартфоните си, Ватиканът излезе с приложение, чрез което по същия начин се търсят и ловят светци. За да са „в крак с времето“ и да „отидат при хората“, да задоволят очакванията на младежта.
Въпросът, на който остава да отговорим е: кое е по-важно. Дали църквата да се грижи за спасението на душите и живота вечен, или да научи хората да се обичат, да се търпят и да се държат прилично тук, на земята. Мисля, че първото е толкова по-важно от второто, колкото вечността е по-дълга от земния живот. Така че нека не учим църквата как да иде при хората, а да се опитаме да научим хората как да отидат в църквата. За тяхно добро, за тяхно спасение. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. И не преставайте да черпите богословско вдъхновение от сутрешните блокове на телевизиите.
