Според лидера на Демократическата партия на албанците в Република Северна Македония Мендух Тачи, данните от последното преброяване на населението сочат, че българите ще бъдат третият народ в РСМ след македонците и албанците (к. м, Х.К.).*
Тази новина, появила се на 1 март 2022 внезапно и с неочаквани за всеки обикновен български гражданин данни, при това на фона на бурните военни събития в Украйна и техният отзвук у нас, предизвиква повече въпроси, отколкото спомага да се дадат отговори.
Как така толкова много българи се оказват в Северна Македония?
Особено като се има предвид, че по време и непосредствено след преброяването ставаше ясно, че даже огромната част от сто и петдесетте хиляди граждани на Република Северна Македония с български паспорти, не са се означили като етнически българи!
Какво се е променило?
Ето тук, в тези подмоли зимуват раците, както казваха старите българи.
В хода на военните събития в Украйна и българските драматични отговори ще има ли наши самолети там, или не, както и в баталиите във връзка с честването на Националния празник и замерянето на министър-председателя на България със снежни топки на връх Шипка, българският народ като че ли позабрави един много важен въпрос.
Екзистенциален проблем за нашето настояще и бъдеще като народ и държава.
Става дума за очертаващата се вероятност Република България да даде път на Република Северна Македония в Европейския съюз, оставяйки назад кражбата на историята на българския народ. Историята на единствения народ в Европа, чиято държава България не е променила своето име през хилядолетията.
Българският премиер Кирил Петков изглежда продължава да смята, а и да се мъчи да уверява целокупния български народ, че икономиката е преди историята.
Така се изучава в Харвард и другите висши училища в САЩ. Конкретно по икономика. Студентите не биват насилвани да знаят световната и националната си история освен тази на САЩ. Не им се придиря за стриктно спазване на писмените и говорните правила. Важно е това, което пишат и говорят, да се разбира и да носи пари.
Само че Кирил Петков, като български премиер, или Просто Киро, както е известен и с името, дадено му гальовно от негова близка приятелка от времето на обучението им в САЩ, трябва да е наясно, че всеки опит историята да се загърби или замете под килима заради конюнктурен успех, се връща с мощен залпов огън върху следващите поколения.
Ето само един пример.
Страшен пример.
Един-единствен път в историята на България българските власти са заставени да „признаят“ небългарски корен на част от българското население като цена, която страната ни е заставена да плати заради подписването на договора за присъединяването на Царство България към Тристранния пакт (1 март 1941), както и за последствията заради обявяването на война на САЩ и Великобритания (14 декември 1941).
Плащаме „признаването“ на „македонски народ“ вече 78 години (1944-2022) и още не можем да го изплатим.
Колко време ще плащаме, ако решим да прокараме железен път в участъка Гюешево-Куманово за връзка между „двата братски народа“, както говорят премиерите на Р България и РС Македония?
Въпросът е тежък, защото съдържа в себе си невъзможността за отговор.
Изобщо не става дума за железопътната връзка.
А за абсурдния текст в изказа на двамата премиери: „два братски народа“.
Какви са тези „два братски народа“?
Според властниците и учените „историчари“ в югозападнита ни съседка, когато се говори за българския и македонския народ, не може да става и дума за „два братски народа“.
Според тях само македонският народ съществува отпреди цар Самуил и ще го има вечно. Този народ няма нищо общо с „татарите во Бугариjа”, които се мъчат да пречат на македонския народ в неговия европейски път само защото са станали членове на Евросъюза преди македонците.
Нещо повече, пак според тях, „татарите“ се осмеляват да делят с македонския народ неговото отколешно историческо пространство и даже да си го присвояват.
Е, каква „братска връзка“ може да съществува между тези два народа, които нямат нищо общо помежду си, още по-малко нещо „братско“ един към друг?
Отгоре на това, все според северномакедонските власти и „историчари“, „татарите“ настояват за някава „обща история“ между тях и македонците. За обща история, твърдят те със сарказъм, може да се говори само за времето през 1941-1944 г., тоест през „бугарската фашистичка окупациja во Македониjа“.
Не им пречи да твърдят това дори и фактът, че България никога не е окупирала или администратирала държава с име „Македония“.
Според официалните държавни документи на Кралство Сърбия (1913-1918), Кралство на сърби, хървати и словенци (1918-1929), Кралство Югославия (1929-1945), в границите на тази държава при всичките промени на имената ѝ, никога не е съществувала обособена териториална единица с име „Македония“ или „Вардарска Македония“. Съществувала е първоначално провинция „Южна Сърбия“, населена с „южни сърби“, сетне „Вардарска Бановина“, населена с „вардарски бановинци“. Но „Македония“ и „македонци“ не е имало.
Чак в 1945 г. комунистическата титовска власт във Федеративна народна република Югославия обявява образуването на Народна република Македония в пределите на бившата Вардарска Бановина, като съставна част на ФНРЮ. Разбира се, Тито обявява великодушно, че в югославската част на Македония живеят македонци, които говорят и пишат на македонски език.
И до днес не може да се намери научен труд в Република Северна Македония, който да обяснява кога и под какви форми народът на Вардарска Македония е водил борби срещу опитите на официалните сръбски/югославски власти да изтръгнат и потъпчат истинското име на народа и неговото етническо съзнание, свързано с това име, за да му натрапят със смърт, кръв и насилие името „южни сърби“ и сетне „вардарски бановинци“.
Никой в РСМ не смее да се докосне до този проблем и да обясни научно, как българите във Вардарска Македония, за каквито в официалните османски документи до 1913 г. е определяно тамошното население в неговата преобладаваща част, след като са се оказали в пределите на Кралство Сърбия в един момент са „изчезнали“ и на тяхно място са се появили с декрет на сръбските/югославските държавни власти някакви „южни сърби“, сменени от „вардарски бановинци“.
Този 32-годишен период (1913-1945), изпълнен с кървави трагични събития за българите, е черна дупка, бяло петно за историографите в Република Северна Макеония. За тях той сякаш не е съществувал.
Затова пък днешните сверномакедонски властници и „историчари“ натякват широко и обилно на своето население и на света, че народът на РС Македония е съставляван „секогаш“ от македонци „низ вековите наназад“.
Е, как при това положение нашият премиер би могъл да обедини в едно здраво приятелство „двата братски народа“ – македонците и българите?
Кое им е „братското“?
Българският народ има една мъдра поговорка с огромна морална родова сила:
„Брат брата не храни, но тежко томува, който го няма“.
Братята за това са братя, защото ги обединява една кръв.
Тя не е обща за двамата.
Кръвта им е една.
Една от големите грешки на нашата страна, когато е работила по подготвянето на договора с Република Северна Македония, е, че е направила компромис, като официално се е съгласила с понятието „обща история“.
Българският народ във всичките негови етнически граници, определени със султански ферман от февруари 1870 г., потвърдени до голяма степен от Цариградската Посланическа конференция през ноември 1976 г. и закрепени със Сан-Стефанския мирен договор на 3 март 1878 г., има една история и тя е българската история – от хилядолетията преди нас и до нас.
Фактът, че в определени периоди от време народът ни е губил своята държавност (1018-1185, 1396-1878), или е бивал заставян от историческите превратности да живее в повече от една държава (Княжество България, Източна Румелия, Царство България, Османска империя, Кралство Сърбия, Кралство на сърби, хървати и словенци, Кралство Югославия, СФР Югославия, Република Сърбия, Кралство Гърция, Република Гърция, Кралство Румъния, СР Румъния, Република Румъния, Република Турция) и пр., и пр., не го прави различен народ в различните територии и времена.
Във всички тези граници и исторически перипетии българският народ е говорил един език – навсякъде с почти едни и същи или близки по звук и семантика думи, без падежи, каквито има в сръбския, руския, словенския, словашкия и пр. сродни езици, с определителен член след думата и изписван ведно с нея, без използването на инфинитив и с подчинително наклонение на глагола образувано с частицата „да“ – „да отида“, „да дойда“ и пр.
Характеристиката на този език ясно доказва, че иде реч за един народ.
За българския народ със своята една кръвна история – многовековната история на сестри и братя българки и българи, останали такива независимо, че са бивали заставяни от обстоятелствата да живеят в различни държави.
Ето защо компромиси с историята не може да се правят.
Прагматично би било, ако по време на романското владичество над българите, те са се били отказали от българския език и българската азбука и са възприели ромейския език и ромейския алфавит.
Така биха оцелели физически и икономически.
Също така, прагматично би било, ако по време на османското господство над българските земи, българите са се били отказали от българския език и българската азбука и са възприели турския език, мюсулманската религия и османската писменост.
Така пак биха оцелели физически и икономически.
Само че, днес тази прагматичност, ако са били толкова „умни“ да я приложат в онези времена, щеше да означава, че в цялото историческо етническо българско землище не съществува български народ, говорещ български език и пишещ на своята уникална българска азбука.
Подобно грозно нещо може да се получи сега и занапред, ако загърбим историята и се вторачим в икономиката, във финансовата изгода.
Така, че с историята напред към бъдещето.
Америка е държава, която в своята актуална политика почти не се интересува от историята, защото самата тя не е създадена на историческа основа. Изградена е на базата на индивидуалния интерес, защитен отпървом с пистолета, а след това с конституцията, която поставя най-високо защитата на индивидуалния интерес на отделния гражданин на САЩ. Америка на практика има само настояще. И ако нещо от настоящето не ѝ влиза в сметките, ще го изтрие лесно и ще го замени с нужното настояще, дори ако трябва то да бъде измислено. Интересът на Америка е само днес и ако не бъде задоволен днес, той утре няма нито да е интерес, нито да има някакъв смисъл. Защото утре е друг ден и тогава интересът пак ще бъде днешен интерес. Затова американците не ни разбират и ни се чудят: „Вие имате толкова много история, това не ви ли пречи?“.
Не, не ни пречи. Прави ни повече българи.
Докато не настъпи моментът, в който властите в Република Северна Македония дадат отговор на един-единствен въпрос, Република България трябва да се отнася към своята югозападна съседка като към агресор – агресор, който иска да отнеме историята на своя народ и да я замени с друга, измислена история.
Според официалните държавни документи в Демократична федерална Македония (1944-1945), Народна република Македония (1945-1961), Социалистическа република Македония (1961-1991), Република Македония (1991-2017), Република Северна Македония (2017-) не са съществували и не съществуват хора с етническо самосъзнание на българи от 1944 г. до ден-днешен.
Това положение се нуждае от отговор, който трябва да се даде от властите на РС Македония.
Те са длъжни да отговорят защо е така.
Защо от 1944 г. до ден-днешен на територията на тяхната държава не са съществували и не съществуват българи според официалните държавни документи?
Фактът, че отделни представители на властта в Република Северна Македония признават днес с половин уста, че ето, на, ще запишем българите от Северна Македония в нашата конституция, само усложнява положението.
Защото се прави опит да се заобикаля по-важният проблем.
Не решава проблема и заявлението, че българите ще бъдат трети народ в РС Македония след македонския и албанския.
Какви са тези българи, дето сверномакедонските власти са готови да ги запишат в конституцията и да ги сложат на трето място в подредбата?
Откъде са се пръкнали?
Те българи-татари ли са и са се довлекли в Македония по някакъв начин?
Или са изконно, автонхтонно население?
Ако са пришълци, защо досега не са признавани за такива?
Ако са автохтонно население, защо до настоящия момент не присъстват в официалните държавни документни?
Та едва сега, под натиска на българската държава се правят заклинания, че ще бъдат написани и обявени!
Пак повтарям. Ето го най-важния въпрос.
Защо в продължение на 109 години (1913-2022) в държавата на територията на Вардарска Македония, независимо как се е наричала като провинция или държава през целия този период, не може да се открие официален държавен документ, според който на територията на Вардарска Македония са живели и живеят българи?
Ето този въпрос се нуждае от отговор.
И още.
Кой и кога е решил за пръв път, че в Югославската част на Македония няма българи?
Кой, кога и с какъв държавен акт е постановил тази норма: в границите на Югославската част на Македония няма българи?
Фактът, че властите в Кралство Сърбия (1913-1918), Кралство на сърбите, хърватите и словенците (1918-1929), Кралство Югославия (1929-1945) са наричали българите във Вардарска Македония „южни сърби“ или „вардарски бановинци“, не дава отговор на въпроса.
Не дава отговор на въпроса и Тито, който на 2 август 1944 г. преименува това население в „македонци“.
А отговорът е ясен, даже толкова ясен, че не може повече.
Отговорът е ясен най-малко с това, че никой никога не е показвал и до ден-днешен не може да покаже държавен сръбски, югославски, македонски или северномакедонски документ, според който българи не са живели и не живеят във Вардарска Македония.
Присъствието на „южни сърби“, „вардарски бановинци“, „македонци“ в тази географска област не отговаря на основния въпрос: кой и кога е постановил, че на тази територия не са живели и не живеят българи.
Тоест все едно там българи не са живели никога преди много стотици и даже хиляди години, както не живеят и към настоящия исторически и политически момент.
Ако не се даде отговор на този въпрос, не е нужно да се отговаря на никое питане, свързано с българите в Северна Македония, за които някои български властници настояват да бъдат записани в конституцията на РСМ, други пък искат да им се признават правата.
Какви права?
И на кого?
На пришълци в границите на РСМ?
На преселници в тази изконно българска етническа територия?
Или на коренно, автохтонно българско население с исторически доказана българска етническа идентичност?
Защото, ако се пита дали българите в РС Македония са етническо малцинство, следва да се обясни кога са се появили като такова. Кога и с какъв държавен акт е признато за пръв път присъствието на българи като етническо малцинство на територията на Вардарска Македония.
Такъв акт не съществува.
Нито в историята на РС Македония, нито в нейната предистория.
А ако българите, за които в РСМ се говори с половин уста, че съществуват в тази държава, но не са етническа маса от населението на страната, какво са?
Не е нужно българската държава да настоява северномакедонската държава да се декомунизира, детитовизира и т. н., за да се обърне с лице към историческата истина. Това си е вътрешна работа на тази държава, както и проблем на отношенията ѝ с ЕС в процеса на кандидатстването ѝ за пълноправен член на съюза.
Нужно е българската държава да настоява държавата Република Северна Македония да даде отговор само на един въпрос.
Кой държавен орган с какъв държавен акт е постановил за пръв път от присъединяването на Вардарска Македония към Сърбия / Югославия / Македония / Северна Македония, че на тази територия не са живели и не живеят българи.
Отговорът на въпроса сам ще отпуши преговорите за премахване на българската блокада на РС Македония към членство в Европейския съюз.
Преди това никакво пускане на РСМ напред към ЕС.
Защото в противен случай историята ще схруска икономиката.
А тя от своя страна ще нанесе удар върху българщината не само в Република Северна Македония, но и в Република България.
=================
* “Българите в РС Македония ще бъдат веднага след албанците по численост“, БГНЕС, 01.03.2022, https://bgnes.bg/news/b-lgarite-v-rs-makedonia-shche-b-dat-vednaga-sled-albantcite-po-chislenost/
