Тази година не просто не можем да изказваме благодарност на Русия, а трябва заедно с целия нормален свят да сме възмутени и даже ужасени от онова, което тя върши в Украйна, кава пред ДВ
философът проф. Калин Янакиев.
Вие призовахте, заради руската инвазия в Украйна, към бойкотиране на нашия национален празник, доколкото той досега повече или по-малко протича като честване не на България, а на Русия. Тази година открихте ли разлика?
Някаква срамежлива разлика сякаш открих. Поне не присъстваше руската посланичка, която наскоро използва оскърбителна дума към България и членовете на евроатлантическия алианс. Но имаше нещо изключително неприятно – изглежда съществува една позорна човешка способност, когато виждаш нещо с очите си, когато съвестта ти го освидетелства по безапелационен начин и сам не можеш да отречеш, да се опиташ да го надвикаш. Такова надвикване на реалността и на самия себе си наблюдавахме в сцените, които се случиха на 3 март на връх Шипка. Това, което няма как да бъде отречено, е, че тази година ние не просто не можем да благодарим на Русия, а трябва заедно с целия нормален свят да сме смутени, възмутени и даже ужасени от онова, което тя върши в Украйна.
Трети март подходяща дата ли е за национален празник? Защо, например, не възниква въпросът: днешните поколения кое освобождение трябва да поставят по-напред – от Османската империя или от комунизма?
Изглежда българите, а и с други народи е така, са свикнали да празнуват миналото, само когато стане достатъчно далечно, за да се превърне в легендарика. Забравяме, че само допреди 30 години ние фактически бяхме в положение на колония на Съветския съюз. Трезвото размишление ще ни убеди, че комунизъм в България не би могло да има, ако той не беше донесен на дулата на съветските танкове. Но ние сякаш сме нация, която спи за близкото си минало, а когато се събуди, се събужда за далечното си минало. Затова честваме освобождение от Османската империя, а преминаваме като в кратък предутринен сън през онези 45 години, в които бяхме колония. Не изживяваме падането на комунизма като освобождаване, а като нещо естествено свършило, за което при това споровете и спекулациите продължават – не беше ли по-добре тогава, не стана ли по-лошо после…
На празника поддръжници на националистическата партия "Възраждане", развели български и руски знамена, крещяха на премиера "предател" и "Вън от НАТО". Защо за националистите националните ни интереси съвпадат с руските, а не с евроатлантическите?
Първо трябва да уточня, че за мен партия „Възраждане“ не е националистическа партия, което до голяма степен е така и за другите подобни формации. Характерното за тях е, че не са „про“, а „анти“. Българският тъй наречен национализъм всъщност е европофобия с всичките ѝ митологии – джендър идеология, развала, унищожаване на националната идентичност и т.н. Специално партия „Възраждане“ обаче е откровено путинофилска политическа формация. В това отношение тя не си прилича с ВМРО и даже с „Атака“, които се стараеха все пак да се окичат с някакви националистични символи. „Възраждане“ е изключително амбицирано руско прокси, качило се на вълната на антиваксърството, което пък няма нищо общо с национализма.
И сега по време на войната в Украйна вече си влезе в оригиналната роля, за която собствено е създадена. Тази партия, освен че е заплаха за националните ни интереси, е и оскърбление за цивилизацията. Нейният лидер редовно си позволява във ФБ призиви за откриване отново на лагера в Белене. Заканва се, че ако партията му дойде на власт, демократите ще трябва да се трудят за благото на родината, намеквайки, че ще трябва да го правят именно в трудови лагери. Със съжаление трябва да кажа, че не.
В последните десетилетия ролята на руската интелигенция чувствително отслабна. Днес ги няма големите имена, с които руската култура беше известна в предходните десетилетия. Мнозина от тях, чийто глас беше проевропейски, или замлъкнаха, или влязоха в колаборация с путиновия режим.А що се отнася до Руската православна църква – тя е в трагично състояние. Дори трудно бих могъл да я определя като същинска православна църква. Нейният епископат буквално е придворно жречество на режима. Тя самата е конструирана почти еднолично. Шеговито ще кажа, че това е папство в една отделно взета страна.
Патриархът има право по волята си да размества, сваля и качва митрополити и епископи, което е немислимо в другите църкви. Освен това РПЦ провежда своя, макар и в различен мащаб, агресивна политика, съпоставима с тази на държавно равнище. Само преди два месеца тя, за да отмъсти на Александрийската патриаршия, която призна независимостта на Украинската православна църква, извърши нещо безпрецедентно в историята на Православието изобщо: обяви, че създава своя екзархия в Африка, която е канонична територия на Александрийската патриаршия. Все едно утре тук да се появи паралелна на БПЦ структура, начело на която да стои руски екзарх и той да е алтернативен църковен предстоятел на българския патриарх Неофит. Според каноните на Православната църква подобна инвазия подлежи на най-строга санкция. Древните патриаршии – Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската – се готвят за събор, на който да реагират на тази руска инвазия. Още повече, че руският митрополит Иларион Алфеев, когото наричат външния министър на РПЦ, се закани, че подобни екзархати ще бъдат създавани и на други места. Как да противодейства РПЦ на путиновата агресия, след като върви в крак с нея?
На какво въобще се дължи значителната подкрепа у нас на путиновия режим, включително и на инвазията му в Украйна? В каква пропорция отговорност за това носят образованието, медиите, църквата?
Образованието има много голяма роля за насаждането на архимитовете за Русия като освободителка, като създателка на Сан Стефанска България, като духовна страна, като спасителка на света от нацизма. То следва романтическата историография, която възниква през 19 век като следствие от утвърждаването на етническите национални държави в Европа и има широко разпространение най-напред в Германия, а след това на славянофилска почва и в Русия. За мен е необяснимо защо историографията в България и до този момент е в плен на тази изключително анахронична школа, която успя да се съхрани и през половинвековния комунизъм с много малки добавки. И децата продължават да учат за Русия според нейните митове. Централните медии също с готовност се опират на тези митове, може би защото така им е най-лесно.
За мен е много травматична ролята на църквата, но тук трябва да направя уговорка, че русофилията е присъща на висшата ѝ йерархия, на митрополитите, повечето от които са получили образованието си в Русия, и които и до ден днешен си остават изключителни русофили. Това е валидно за по-голямата част от тях, макар и не за всички. Тази година, например, пловдивският митрополит произнесе учудващо за повечето хора слово за агресията на Русия, даже намекна, че трябва да сменим националния си празник. Но висшият клир като цяло се придържа към една консервативна русофилия и подкрепя това, което прави Русия, независимо дали има нещо общо с църквата. В момента той е по-скоро на страната на Путин, въпреки че неговата инвазия в Украйна е война на един православен народ срещу друг православен народ.
Казахте, че с нахлуването в Украйна Путин започва война с цивилизацията и ще стигне докъдето тя му позволи. Това осъвременена версия на Третия Рим ли е, чиято цел е да превърне Русия с подкрепата на Китай вероятно във водеща световна сила, а либералната демокрация да остане в историята?
Трудно ми е да направя такава аналогия. Но действително Русия, не от днес, гледа на света бинарно – тя и целият останал свят, който винаги е против нея и иска да я унищожи, да възпрепятства величието ѝ. Бинарността влезе и в политиката на Владимир Путин, който иска да внуши, че либералната демокрация е деградиращ фактор и той може да спаси света от нея. Но ако до този момент това беше топос главно в риториката на консервативните му идеолози от типа на Александър Дугин, вече е във всеоръжието на агресора. Митът, че „Русия граничи с Бога“ – фразата, някога наивно произнесена от Райнер-Мария Рилке, буквално е преобърната и сега Русия граничи с Ада.
След заплахата на Путин, че ще натисне ядреното копче, той се инсталира като държащ ключа за бездните сатанини и почти го е пъхнал в ключалката. Ако вярва в изречението, което често повтаря – за какво ни е светът, ако в него я няма Русия – разбирай великата Русия, ние се намираме в гангрена на руската бинарност. Докъде ще стигне Русия в момента е въпрос, на който никой не може да отговори. Но ако не срещне решаваща съпротива, тя би могла да отиде много далеч, а Украйна да е само първата крепост по пътя ѝ.
Руската православна църква и руската интелигенция имат ли в перспектива потенциал да спрат Путин?
Ядрената заплаха аргумент ли е за смекчаване на тона спрямо Кремъл?
Ядрената заплаха е невероятен риск за света, на който не може да се отговори, защото това ще взриви света. Но аз все пак се надявам, че Путин няма да успее да съкруши Украйна, а и да я съкруши, няма да може да продължи нататък, тъй като собствената му държава ще изпадне в невероятна мизерия. Съзнавам колко безчовечно и цинично е да се каже това спрямо Украйна, но когато някой е пъхнал ключа в ключалката на ада, нещата стават непредсказуеми и неконтролируеми.
* Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.), автор е на много книги, сред които и „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“
