Начело на днешния свят стоят безотговорни хора с тежки комплекси, с явни умствени недоимъци, с редуцирана способност да анализират сложни ситуации. Няма мъдрост в тях, има само зле разписани каузи, плитък моралистичен патос и критично неовладяна ярост.
Вавилонското човечество се приближава все по-близо към ядрения удар. Бърза да се приюти под сянката на смъртоносния облак.
Ангелът от Откровението на свети Йоан е съзрял това „стратегическо придвижване“ и е викал с висок глас към Онзи, който седи на облака – „Прати сърпа си и пожъни, защото дойде ти часът за жетва: жетвата на земята е узряла“.
Узрели сме, наистина.
В часа на жетвата няма да има спасени, нито ще тържествуват праведници. Новото летоброене ще отмерва тишината и отсъствието на всичко.
Високотехнологичният Вавилон ще заоре със страшна сила там, откъдето преди хилядолетия е тръгнал – в примитивната архаика на своето мъгливо начало.
Вторачени в малките сцени, встрастени в омразите си, оглупели от манипулации, не виждаме голямата картина – картината на приближаващия апокалипсис. Не арбитражът на Истината, не Голямото зануляване на глобалистите, не дори каузата на Справедливостта, а Дългото зануляване на човечеството е проблемът ни днес. Пределното ни изпитание.
Ангелът и това е видял, и за това е предупредил Великата блудница – „...глас от гуслари, певци, свирачи на пищелки и тръбачи няма вече да се чуе в тебе; никакъв художник на какво и да е изкуство няма вече да се намери в тебе; шум от воденичен камък няма вече да се чуе в тебе; светлина от светило няма вече да се появи в тебе, и глас на младоженец и невеста няма вече да се чуе в тебе, защото твоите търговци бяха велможи на земята, защото чрез твоите магии се заблудиха всички народи“.
Можем ли все още да кажем на търговците, на велможите, на бащите на милитаристичния делириум да се спрат?
Можем, ако осъзнаем, че преди да сме конфронтирани от милиони различия и хиляди разделения, сме човечество, заложено на жертвения камък. И ножът на Авраам е вдигнат.
٭٭٭
Имануел Кант и Жак Дерида ни предупреждаваха да не злоупотребяваме с апокалиптичния тон и с фигуративните изрази. Но тази (зло)употреба е вече наложителна.
В един свят, където никой от нищо не иска да отстъпи, въоръжените до зъби миротворци не са пазители на мира, те са ангели на смъртта. Те са викът „Ела!“, който оповестява видението за края.
Начело на днешния свят стоят безотговорни хора с тежки комплекси, с явни умствени недоимъци, с редуцирана способност да анализират сложни ситуации. Няма мъдрост в тях, има само зле разписани каузи, плитък моралистичен патос и критично неовладяна ярост.
В световния електронен жабуняк потребителите се надвикват злорадо и отмъстително. Маскират се със знамена и се загръщат в локални каузи. Милиони въодушевени барабанчици на похода към бездната.
٭٭٭
Има спомени, които не помним.
Има свидетелства, които не четем.
Има молитви, които сме забравили.
Във великата си книга за Швейк Ярослав Хашек е видял и описал бодрия марш към касапницата – „Хората от цяла Европа се отправяха по фронтовете като добитък към кланица и наред с касапите – императори, крале, президенти и други владетели и пълководци – нататък ги водеха и свещениците от всички вероизповедания, като ги заставяха да се кълнат...“.
Това е касапницата на Голямата световна война, позната по-късно като Първата световна. След нея ще се случи Втората, когато живи човеци ще горят като клечки в пещите.
Сега сме се събрали напълно парализирани в подножието на Третата световна касапница. Онази, от която няма да се върнем. Пещта, от която няма да излезем, защото не сме Седрах, Мисах и Авденаго – онези непреклонни във вярата си библейски герои.
В един свят без победители няма да има „китка за юнака“. Няма да има кой да чака и да прегръща победителите на прага.
Само воайори, които наблюдават собствената си гибел.
Глобалното пепелище ще погребе страстите и сълзите на едно полудяло, отказало да научи уроците на историята човечество. Ще приюти виновни и невинни, велможи и просяци, разумни библейски девици и екстатични постмодерни престъпници.
٭٭٭
Заврени дълбоко във врящия казан на омразата...
Обезверени и уморени от собственото си вековно бездарие...
Така и ще си умрем в него – ако не се събудим. Ако не съзрем голямата и неутешителна картина на края без кауза и на гибелта без подвиг.
Човечеството не е само минало. И не гори от нетърпение за последната битка. То е очакване, надежда за бъдеще. И тази жива надежда ни предизвиква с въпроси.
Къде е днес световното антивоенно движение!
Къде са майките да застанат като щит пред децата си?
Къде са бащите да укротят ненавистта в очите си?
Къде е езикът, който ще изрече думите на прошката, милостта и мира, а не тези на заканата и проклятието.
٭٭٭
Загадка сме на самите себе си. Някаква фундаментална и неосъзната липса ни тласка да скачаме отново и отново от ръба на бездната.
Ако искаме да дадем шанс на човечеството, следва да спрем махалото на лудостта. Да се изправим срещу разрастващата се ярост – неизбежния хюбрис на всяка „справедлива“ война.
Трябва да го сторим именно ние, пренебрежително наричаните „обикновени хора“.
Да погледнем очите на децата, там все още всичко предстои. Да застанем с ликовете си на човеци, които искат да живеят, а не са готови да мрат за неясни каузи. Да покажем, че не сме анонимно стадо, подгонено от лудите и честолюбиви пастири. Персонализирането на жертвата е отчаян, но същностен акт за въздействие върху убиеца.
Политиката днес не е само за политиците.
Войната не е само за военните.
Мирът е кауза на едно Човечество, което има лице, а не се е скрило зад поредната маска!
٭٭٭
За да се спасим, трябва да си намерим гласа. Гласът е щит – апел, възвестяване на колективна грижа, на осъзната храброст.
Имаме все още достъп до публичност, полоси на персонална и колективна видимост.
Имаме воля да говорим и живеем отвъд менталния и словесен боклук, с който всекидневно ни зариват медийните булдозери.
Да говорим така, че да млъкнат глашатаите на омразата и стратезите на „новия ред“.
Да се помолим така, че да ни чуе самият Господ.
Дори да е настръхнало вече Небето...
Дори да е започнала вече мъстта...
Земята все още е преизобилна с човешки надежди.
