Бачо Румене, ако живееше в старите времена без автомобили, какво животно би избрал за придвижване – кон, камила или осел? И защо?
Хм. Готин въпрос. В този живот още не съм се качвал върху живо или мъртво животно, но ако ме питаш за някое от предишните ми прераждания, сигурно съм яхал осел. Нищо чудно и самият аз да съм бил оселът, върху който Христос влиза в Йерусалим, и да съм си мислил, че шпалирът от люде приветства мен, а не моя ездач. Магарешка работа. Оттогава сигурно ми е останал само македонският инат и чувството на братска привързаност към ближния. Защото е казано, ако имаш две ризи, подари ги и двете, ако не са ти по мярка.
През последните години най-често се придвижвам върху гърба на сънищата, а когато те ме сънуват, летя мислено в различни посоки. Много сънувам и много пътувам. Част от стотиците ми съноведения включих в последната ми книга „Покаяние Господне“, която неочаквано за мен претърпя няколко издания и получи много широк отглас. Излязоха около 50 възхищения, мнения, отзиви, рецензии. Не съм привикнал към подобни реакции – мнозина ме ценят като публицист, есеист и публичен коментатор, но стиховете ми не са любовни, не се докарват на сетивно-първично настроените люде. Като се вземе предвид, че стихове у нас четат предимно младите момичета и възрастните жени, които също пишат, както могат, съвсем естествено е да съм далеч от ученическите им представи и христоматийните образци. Те предпочитат римушките, полусдъвканата духовна храница, която умът поглъща без усилие… Но и аз имам подобни творения, така че нека никой не се обижда от казаното тук…
Всеки значим поет има стихотворения, които са напуснали стихосбирките му и са се превърнали в емблеми. Ще спомена само четири от твоите: „Когато приятелите – пияните ми ангели запеят“, „В Коньовица – на улица „Манхатън“, „Ако Лазар“, „Песен за Леонид войвода“. Би ли разказал повече за тайния, независещ от теб живот на стиховете ти?
Първото и второто са от времето на соца и са част от социалните ми изригвания по онова време. И двете са повече лирични, обречено тъжни, песимистични, меланхолични, отколкото яростни и бунтовни, и слава Богу, защото тези зарисовки от деня и без друго бяха на ръба на публицистичното ми недоволство. Но тогава и аз, и моите връстници живеехме в свое общество от писатели студенти, поети, критици, преводачи, сатирици, по цели нощи общувахме и спорехме коя е поетиката на бъдещето – тази на Далчев, Валери Петров и Андрей Германов, или тази на Левчев и Иван Динков. Четяхме с възторг Костантин Павлов. Цвилехме и рецитирахме „Аз питам“ на Стефан Цанев. След това се появиха зашеметителните Миряна Башева, Борето Христов, Биньо Иванов, които нежно нахлуха със своя поетика. И издухаха повечето соц величия. Последният от по-възрастните от нас се казваше Иван Методиев, чиято гениална простота и днес удивлява и ни хвърля в микро- и макрокосмоса.
Да се върнем към твоите стихотворения…
Да, май се отблъснах от бреговете на въпроса ти и лодката на спомените ми се понесе по течението на вечната река на паметта. „Ако Лазар“ се появи в началото на демокрацията във вестник „Труд“ и заваляха комплименти. Неочаквани, разбира се. По-късно библейската проблематика окончателно ме облада, обсеби, без да я искам, желая или мечтая. Оттогава доста вода изтече, но падалката ми по мистичното все повече се засилва, за сметка на естетическите ми експерименти и социалната бунтофрения. Това стихотворение стана знаково за мен, макар да е твърде обикновено като конструкция, но тайната му е в разкошната дързост на Лазар, който пита Спасителя: „Ти кой си? Не те познавам. И не си ме питал дали искам отново да съм жив“. Тази несъзнателно изпусната ерес май развълнува огромното мнозинство на атеистите, сред които крее малцинството на набожните българи. Моята суета беше поласкана и започнах да го чета навсякъде, където ми падне възможност.
Е, падна ми възможност да го кажа и в Струга, Македония, по време на българската вечер на поезията в рамките на световните Стружки вечери на поезията, беше на власт правителството на Любчо Геогиевски и всички канали на държавната им телевизия предаваха пряко от сцената на фестивала. Понеже е просто като текст и лесно за възприемане и слушане, след колективния ни рецитал при мен дойде френският класик Ив Бонфоа и ми рече: „Вашето „Ако Лазар“ е стихотворението на ХХ век!“. Естествено, аз се насметох и успях само да отвърна: „Благодаря за комплимента! Ако тази оценка я бях чул преди години, сигурно бих си помислил, че е истина…“ И досега из македонския Ютюб се върти това ми изпълнение…
Водил си много литературни битки, без да се жалиш. По доспехите ти сигурно още има засъхнала синя мастилена кръв – твоя и на противниците ти. Коя беше най-тежката?
Всяка среща с посредствеността. Всяка с полупросветените невежи. С натегачите в соца и след това, с подмяната на партийните журита с лобистките такива. Вече няма жури, в което върху литуратурните яйца да не се насади поне по един новоизлюпен професор. Сякаш званието професор не е преди всичко научно звание за преподавателско знание, то обаче няма нищо общо с художественото призвание. Академичното мислене е научно мислене, то е чуждо на енергията на изкуството, защото живее само в рамките на културата, от която разбират всички. В конкурсите за романи трябва да има само романисти, в тези за книги със стихове – само поети, в онези награди за цялостно творчество – само критици. А не да бъдат журирани от даскали с академични комплекси. Знам, че мнозина ще се засегнат от думите ми, но знам и че съм прав.
Какви тенденции съзираш в съвременната ни литература?
Тенденцията е извънлитературна. Безграбначието, липсата на характери, монополите на големите издателства, които повече залагат на безконфликтен тип автори, на бързоликвидни имена и заглавия. Техните лобита награждават онези, които сякаш не са писани на български, а четеш приличен превод от чужд език, механичен, пластмасов. Сюжетите на родните и на вносните често пъти са претенциозни, измислени, херметични. Или мелодраматични. Но за радост на масовия, непретенциозен читател тази семкаджийска литература се кълве с настървение и курникът доволно кудкудяка. Не става дума само за средния потребител у нас, глобализмът изравни и изглади всички различия, наложи и продължава да налага вкус към сръчно написани четива, безрискови. Това е развлекателна литература, а не духовна книжнина. Инак плачем, че ДДС бил висок. Ще е висок, след като равнището ни на мислене е ниско. За развлекателните четива данъкът трябва да двоен, след като не спомагат за духа. И за умственото ни развитие.
Отдавна се каня да те поздравя, че преди години, като член на журито на наградата „Христо Г. Данов“ допринесе наградата в раздел „Книгоразпространение” да получи книжарят от площад „Славейков“ Пламен Божилов. И отдавна се каня да те попитам – лесно ли намери съмишленици за този избор сред останалите членове на журито, или се наложи отново да водиш битка?
Пламен е поет, добър поет, но след като е изчел тонове литература, той се притеснява да издаде втората си книга. Пламен отдавна не е книжар, а книжовник, носач на утрешния ден, познавач на целия регистър от жанрове, стилистики, сюжети и словесни постижения у нас и по света. Днешни, минали и бъдещи. Познава шедьоврите, които препоръчва, преоткрива забравени имена, търси и намира като букинист редки и безценни книги, неуморно влачи кашони, без да му пука, че поетът трябва да седи в кръчмата, а не да виси всеки ден прав в студа на площада. Журито, в което участвах, не познаваше житието на този закъснял възрожденец, наложи се да им обясня и така името му сравнително лесно влезе в първите три номинации на раздела.
Вече в Пловдив се състоя истинската битка, защото срещу кандидатурата за награда на Пламен се изправи с целия си авторитет новият, модерен и многофункционален библиотечен център на един частен университет. Дори неговият адвокат рече, че на Пламен му стига и тази номинация, тя е чест като национално признание. Само че това голо признание можеше да бъде облечено в хубава сума, която щеше да помогне на „голтака“ да продължи просветителското си всекидневие, след като общината разката майката на най-голямата ни книжница на открито.
Гласувахме анонимно, но знам, че пловдивчани, членове на журито, макар и мълчаливо, явно чуха какво им споделих, а след като и художникът сред нас ме подкрепи, а той между нас бе най-авторитетното име, вече вътрешно ликувах. Пламен заслужава „Кирил и Методий“ или поне „Златен век“, който отнесоха в къщите си и някои случайни лица. Но зад тях стоят предложенията на съответните творчески съюзи, а съюз на антикварните книжари няма. Нито на необикновените книжници, книжовници, духовници на словото. И няма да има.
Ти трудно се побираш в кожата само на поета. Твоето книжовно дело е почти необгледно – стихосбирки, но и десетки, ако не и стотици статии и интервюта, публицистика, есета, портрети (портретът ти на Радичков в безценната сбирка на Мария Младенова „Радичков в спомени на съвременници“ е направо зашеметяващ с величието си), радиопредавания, преводи, слова… Освен това – редактор, издател и създател на два литературни сайта. Цял живот наистина в служба на литературата. Няма спор, дал си на българската литература изключително много. А тя какво ти даде?
Даде ми всичко, което ми отпусна Господ. Даде ми върховенство на битието, което ме спаси от потъването ми до гушата в кацата на бита. Благодарен съм на моя ангел вдъхновител, че не допусна да ме напусне неспокойството или вътрешно да загния преди да легна в покойницата. Даде ми надсмисъл, доближи ме до малката ми мисия, с която всеки от нас е роден. Литературата и насладата от изкуството са моят наркотик.
Тя ми помогна да разбера себе си, да се ситуирам в днешността и вечността, да проумея защо освен обичта ми към моите деца, се вълнувам и от новородените книги на талантливите люде около мен. И след мен. Често пъти мои близки приятели и колеги ме обвиняват, че си губя времето като непрекъснато помагам на неизвестни писатели, като им съдействам чрез Факел.бг и малкото ми издателство да издигнат таланта над себе си. Упрекват ме, че повече мисля и действам за другите, отколкото за моите книги, които са и мои деца. Прави са, но нямам много време да се предам на Големия коректор и да измоля от него да се превърна в друг. Няма да ме видите да хленча, да се оплаквам, да съжалявам. И доброто, и лошото, и благодарността, и неблагодарността, които съм създал и предизвикал, си остават за моя сметка, която ще подпиша, когато се явя пред Него. Както казва моят Висоцки, дори да дойдат най-големите промени, аз няма да се променя.
Утре е националният ни празник. Но нашият освободител напоследък се зашлеви много силно през лицето. Как да поберем като народ в едно признателността си към него заедно с отвращението от войната му срещу Украйна днес и след като имаме ясното историческо съзнание за дълголетното мачкане на България все от същия този освободител по най-различни линии – историческа, политическа, икономическа?
Че е празник, празник е. Той е началото на началото на забравената ни и завладяна държавност. Проблемите започват преди това, още когато Русия започва да гледа на българите като второ качество славяни, като второ качество християни, а на земите ни – като плацдарм за похода ѝ към превземането на Цариград. Русия е империя и като всяка такава има своите имперски интереси. Тя слага ръка върху нашето национално освободително движение, отстранява Раковски след бунта му срещу антибългарската ѝ политика, пласира за водач и стратег своя агент Каравелов, задейства незаменимите си агенти, чрез сръбските славянофили решително се намесва и в бъдещите съдбини на България. Как? Като подхранва слуховете, че само тя може да ни освободи, като поощрява безсмислената саможертва на четите, които просто тестват турските реакции и дават стотици жертви. Левски първи осъзнава тази пагубна практика, вижда, че Русия, когато реши, дава пари и оръжие за тези чети, но за революционните му комитети, които не са под нейно влияние, не отпуска нито копейка, нито един оловен куршум.
Но най-големият ѝ грях към нашата история, към нашата бъднина като народ и държава е съзаклятието ѝ в убийството на Дякона. Не пряко, а чрез сръбските сродници Каравелов, Хитов, чрез редицата русофили в ръководството на БРЦК, подбрани еднолично от бай ти Любена, пак повтарям, днес вече доказан руски агент, всички заедно и поотделно пущат Общи да следи Лъвский, да го докладва и да го измести в даден монент, ако се наложи. След като основните комитети, създадени от Левски, са разбити, на Русия не ѝ стига това, че гениалният българин е успешно осъден и обесен… Тя е вече спокойна, че наченките на свободомислие и национална републиканска независимост са отстранени, и поощрява избухването на предварително обреченото Априлско въстание. По него време се доликвидират всички, които стърчат и които в ентусиазма си не схващат, че са механични кукли в ръцете на руското имперско разузнаване.
Това, разбира се, не се преподава в нашето училище, а поколения наред българи живеем с промити мозъци за дядо Иван и Иван Глупака, в ролята на който сме самите ние. Тези дни войната в Украйна разтърсва света, предстои жестока икономическа криза из цялата планета, а този 3 март ще е най-тъжното и нелепо тържество с националния ни химн, герб, салюти и орловочели гвардейци.
Приписват на Левски думите, че който ни освободи, той ще ни е пороби. Няма доказателство, че ги е казал. Или написал. Но може би ги е прошепнал в съня на някой от най-верните си последователи.
Раната Македония. Ти си от воеводско потекло. Твоят прадядо Леонид Янков е гевгелийски войвода на чета на ВМОРО, загинал при сражение с турците през 1905 г. Как трябва да постъпи днес държавата ни, за да развърже македонския възел, който така се е затегнал?
Затегнал се е за Скопие, от Скопие зависи дали ще признае официално, че българите в Македония имат право да бъдат не само вписани в тяхната конституция, но и да получат право спокойно да създават сдружения, свои партии, културно-просветни дружества, да имат свои свещеници, духовни лидери и политически водачи. Всичко това трябва да бъде придружено с отварянето на архивите на сърбоманската македонска Държавна сигурност и изваждане на светло на документите, свързани с масовите убийства на македонски българи. Близо 30 000 са зверски избити, като само по време на Кървавия Божик за един ден са ликвидирани над 1200 българи. Защо? За да заличат българското самосъзнание сред населението, да изплашат останалите живи и те да се примирят, че вече не са братя с нас.
Не ми харесва, че оттатък границата събратята ни озверяват срещу България, както и озверява част от нашето общество. Може би след 50 години ще бъдем федерална държава, така че по-кротко и без комплексарско насъскване. Правителството трябва де се опре на историческите извори и да проведе чрез неправителствените ни организации разяснителна акция в столиците на европейските ни съюзници. Да обяснат нашите искания за правата на човека и да изчакат Скопие да се реши на декомунизация. След като край Вардара има две албански партии, защо да няма една или две партии на българската общност? Дано тази общност да не се разцепи и промосковските хрантутници да вземат надмощие. Което е съвсем възможно.
Ще съумее ли днешното ни младо правителство да преведе страната през тежките външни и вътрешни турбуленции? Какви сигнали съзираш в дейността му?
Правителството е младо, сложно съставно изречение. Трябва малко по-голяма скорост във вътрешната политика, анализите не стават за ядене, време е за окончателен прелом над политиката на Борисов, защото идат местни избори, а ГЕРБ продължава да държи здраво властта по села, градове и паланки. Отсега коалицията трябва да търси компромиси помежду си и да зададе профила на новите си кметове. Но войната в Украйна праща всичко на майната си… Ще се върнем поне 20 години назад. И всичко ще се повтори. Защото всяко бавноразвиващо се общество възпроизвежда бавно собствената си бавноразвиваща се демокрация.
Румен Леонидов е роден на 17 май 1953 г. в София. Автор е на 11 стихосбирки: „Предупреждение“, „И огънят си спомни за искрата“, „Голям и малък“, „Неточните размери на живота“, „Сънят на продавача“, „Край на митологията“, „Класически парчета“, „Сляпа неделя“, „Румботавър“, „Покаяние Господне“ и „Панихиди за птици и поети“. Има два сборника с проза – „Уплашеният човек“(публицистика и есета) и „Деветият кръг на Рая“ (есета за любими художници). В чужбина са издадени четири негови стихосбирки: „Камък в блатото“ (Скопие), „Край на митологията“ (Варшава), „С върха на езика“ (Любляна) и „Fin de la mythologie“ (Париж). През 2012 г. получава „Кристалът на Виленица“, най-престижната награда за литература на Словения. Две години по-късно е обявен за „Рицар на книгата“. За сбирката му „Голям и малък“ е отличен със „Сребърен плакет“, 1995 г., Рим. Носител е на наградата „Никола Фурнаджиев“ за цялостно творчество, два пъти е номиниран за приза „Христо Фотев“, носител е на Златна значка на Съюза на преводачите в България. Отличието му е присъдено за редакционната и преводаческа работа в сп. Факел“. Превеждал е стихове на руския поет Владимир Висоцки и на френското явление Борис Виан, както и творби на латвийския лирик Ояр Вациетис. Стихове на Леонидов са публикуван в 15 страни – САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция и др.
