Въпросът за представителството на левите идеи (и мечти!) в българското политическо пространство съвсем не е случаен и за пренебрегване.
Основните индикатори, които поставят остро този въпрос на дневен ред, са:
Фактът, че в Народното събрание единствената лява партия е БСП, която губи системно електорална подкрепа и е сведена до „балансьор“ в отношенията с младите десни партии; фактът че БСП губи директната битка с „основния враг“ – ГЕРБ на изборите.
Фактът че Програмата на БСП все още съдържа ярки неолиберални елементи; фактът че идейната основа на БСП не може да привлече много от младите хора.
Фактът че в ръководството на БСП, както и в онези структури на държавата, които са отредени на БСП, а също и в някои от медиите, свързани с БСП, се промъкват личности, преминали през „школата“ на десницата (например, СДС и Атака), както и лица, отговорни за случилото се през „Виденовата зима“ и за някои конфузни ситуации при управлението на „Тройната коалиция“. Фактът, че в БСП домуват явни кариеристи, които като верни ветропоказатели лесно променят становищата си.
Фактът че многото на брой леви партии и организации, включително и тези, които се прилепиха до „БСП за България“, не успяха да убедят че ще внесат съществени промени в управлението на страната.
Фактът, че социално-икономическото състояние на почти 2/3 от българските граждани е в позиция „ляво“, но те не намират достоен лидер и партия, които да изразяват техните интереси.
Така че кризата на „лявото“ в България в момента е комплексна: идейна, организационна и лидерска.
Какво да се прави с идейното позициониране?
Повече от очевидно е че е необходимо идейно позициониране вляво и особено към социалистическите идеи.
От този чисто икономически аспект, който определя съществено и социалните отношения, съвременната десница защитава задълбочаването на неравенствата като условие за развитието, докато съвременната левица отстоява нарастването на равенството.
При икономическа система, функционираща на база печалба, наричана за кратко капитализъм, „естественият“ ход на историята намира своята дясна идеологическа обосновка: „който е по-умен и работи по-добре, ще получава повече“i и „ако на богатите се остави по-голям доход, то те ще инвестират в нови производства, от които ще се процежда доход към по-бедните“ – идеологията, например, на ПП ПП, която има дълбоки корени в „Третия път“.
Десницата отбелязва успехи в този гигантски двубой на оста „ляво – дясно“, увеличавайки неравенствата: настоява и осигурява все по-ниски корпоративни данъци и даже тяхното неплащане (чрез офшорки и счетоводни трикове); пробутвайки пропорционален данък върху доходите на физическите лица и даже настоявайки за регресивен данък, постига финансилизация на икономиките и баснословните доходи на финансовите и корпоративните мениджъри; теоретично защити и прокарва инфлацията като фактор за растежа и приходите в държавния бюджет; акцентира върху растежа, а не върху развитието; на много места узакони лобистката дейност и/или корумпира политическите елити; защити синдрома на „въртящите се врати“ (от бизнеса в политиката и обратно); корумпира и обезличи немалка част от медиите; захвана се и разви „производството“ на ирационални реалности (като „американската мечта“, „всеки има шанс да успее и да стане богат“ и т.н).
И ако десницата извежда на преден план като аксиома твърдението, че нарастването на неравенството е от полза за всички, то левицата доказва теоремата че неравенство не е неизбежно или случайно. То е резултат от преднамерен политически и икономически избор и може да бъде обърнато. И по-дълбокото послание: приватизацията на икономиката най-често задълбочава неравенствата, а обобществяването на производството усилва равенството.
Но доколкото десницата на практика е доминираща сила в производството и първичното разпределение на произведения продукт поради частната собственост върху основните средства за производство, левицата насочва усилията си към засилване на преразпределителните процеси (в полза на средната и долната класа)ii и защитата на крайното потребление, включително и чрез опити за осигуряване на минимален базов доход. От тази гледна точка десницата се изявява като главен икономически фактор, докато левицата – като главен социален и обществен фактор.
Освен това, центърът на интересите на десницата е съсредоточен неизменно върху правото на частната собственост („свещена“ и неприкосновена!); центърът на интересите на левицата – върху развитието на способностите и възможностите.
Под свобода десницата разбира най-вече свободата на пазарната инициатива; справедливост е онова, което се случва благодарение на „невидимата ръка“ на пазара; солидарност е насочването на инвестициите към онези части на страната или към онези страни, където има евтина работна сила; „равенството“ е пред законите, често формирани под „видимата ръка“ на олигархията. Едно от неизменните искания на крайната десница е „данъчната конкуренция“ между различните страни, което поставя въпроса коя данъчна система може да е едновременно и конкурентна (по-ниска), и справедлива (спрямо другите)? Естествено, никоя.
На свой ред, левицата защитава противоположни тези. За нея свободата е тази, която дава простор за развитие на отделната личност и обществото; справедливостта е това, което създава мащабна система за сътрудничество от страна на свободните личности; солидарността означава взаимна обвързаност, съпринадлежност и помощ, готовността на хората да се застъпват едни за други и да си помагат взаимно; тя обхваща, освен солидарността в рамките на отделна общност или социална група, също така и солидарността в името на общото благо.
Постиженията на социално-икономическата мисъл още през миналия ХХ век успяха да изчистят бурените около въпроса за справедливостта при първичното разпределение на доходите (на фонд „работна заплата“ и на фонд „печалба“), както и около въпроса за справедливостта на преразпределението на доходите и частично върху справедливостта и солидарността при крайното потребление на произведените благаiii. По тази причина науката, а не доктринерството, се превърна в мощно теоретично оръжие на съвременната левица. Именно понеже е обвързана със справедливостта, левицата се превърна в социална левица, докато – независимо от дребните филантропски акробатики на милиардерите – няма и не може да има „социална“ десница.
Ще припомним още нещо от идейна гледна точка. Колкото и странно да изглежда на доктринерите от десницата, точно класиците на икономическата теория, които се препоръчват от дясната школа, са заемали категорично леви позиции. Така например, през 1776 г. Адам Смит коментира подробно данъците върху работната заплата в знаменития си труд „Богатството на народите“. Класикът е категоричен, че работната заплата се регулира най-вече от две различни обстоятелства: търсенето на труд (дали изисква растящо, неизменно или намаляващо население) и средната цена (и динамиката й) на потребителските стоки. Следователно, ако двата фактора останат неизменни, то „един пряк данък върху работната заплата не може да има друго действие, освен да я покачва малко по-високо от данъка“. По косвен начин е изказано мнение за социалната справедливост: „Освен това лицата, които заемат държавни длъжности, особено по-доходните, са във всички страни обект на завист и един данък върху техните заплати, дори да е малко по-висок от данъка върху другите видове доход, е винаги много популярен данък“iv.
С други думи, преките данъци, а също и косвените данъци, не трябва да консумират огромна част от трудовите доходи, но също така при по-високите доходи трябва да е налице прогресивен данък, който е „винаги много популярен данък“ за обществото, погледнато от позициите на справедливостта. През 1817 г. Дейвид Рикардо, който познава в детайли трудовете на Адам Смит (и когото остро критикува за някои постановки за данъчната система) и на Томас Малтус, се фокусира най-подробно върху данъчното облагане и по-конкретно за данъците върху работната заплата. Рикардо прави крачка напред – не само в посока на събирането на данъците, но и в посока на тяхното използване, като пише че „средствата, събирани чрез данъка, се употребяват от правителството за издръжка на работниците“. Освен това, „когато данъците действат справедливо, те… вземат от народа възможно най-малко свръх онова, което постъпва в държавната хазна“; „Смит постоянно и според мен правилно твърди, че трудещите се класи не могат да участват съществено в носенето на държавните разходи“v, като по-нататък търси какво е „справедлив дял от данъците“.
Да се обърнем към практиката и реалностите. Свободата при децентрализираната капиталистическа пазарна икономика създава стройна йерархична система, базирана върху резултатите от действието на „невидимата ръка“ на пазара. Благодарение на нея едни стават много богати, а други остават много бедни; едни се радват на привилегии и власт, а други, които са по-надолу в йерархичната система, остават потиснати и обезвластени; в капиталистическата пазарна икономика неравенството е справедливо; прехвърлянето на наследствата от семействата към децата е също справедливо; равенството пред закона се възприема също като върховна справедливост. Едно такова общество е вертикално разтягащо се общество.
Фикция, в която вярват богатите, е че те имат повече средства и повече блага, понеже са по-способни, по-умни и по-предприемчиви. За тях е най-справедливо да имат по-добра храна, по-скъпи дрехи и да дават на децата си най-добро образование. Най-справедливо е за тях да има бездомни, безимотни, бедни и гладни – те са просто по-мързеливи, по-бездейни и по-глупави. Това за тях сега е толкова справедливо, колкото доскоро бе напълно справедливо чернокожите и жените в някои страни да имат по-малко права. Всичките тези видове „справедливост“ са плод на човешкото въображение, но без тях обществото не може да има вътрешна спойка и ще се разпадне.
Сегашнитесвобода и справедливост и създадените от тях социална йерархия, митология и фикции, се приемат за естествени и универсални, а всички „неевроатлантически“ видове свобода и справедливост – за неверни и смехотворни. В рамките на повечето общества при капиталистическа пазарна икономика справедливостта изисква богатите семейства да имат по-успешни деца (бъдещи лидери), осигурени с по-добро образование, по-добро здравеопазване и по-добри условия на живот, просто понеже са родени в богати семейства; повечето бедни деца ще останат справедливо пожизнено бедни, понеже са родени в бедни семейства. Разбира се, едни хора имат естествено по-добри способности от други; но в едно обществото от капиталистически тип две деца с еднакви способности ще се развият по различен начин, ако едно е от по-богато семейство.
Обаче в условията на развиваща се демокрация, която не работи против капиталистическата икономическа система, а се опитва да я превърна в система с „човешко лице“, част от гражданите и най—вече представителите на левицата като изразител на интересите на болшинството, упражняват натиск и работят за изграждането на институции и форми на справедливост и солидарност, нямащи на пръв поглед нищо общо с принципите на свободата и справедливостта на пазара: всеобщо безплатно образование, всеобщо и достъпно здравеопазване, помощи при безработица и т.н. Но във всички тези случаи справедливостта – така както я възприема голямата част от обществото – играе сплотяваща роля на социално лепило.
И по линия на икономическата система, и чрез социалната система, и чрез експлоатацията на природната система, десницата води света към още по-тежки и по-несигурни времена. Десницата губи и теоретически, и на практика от левицата.
Капитализмът остава същият по „дух“, но светът се е променил. Няколко обстоятелства са отлагали и отдалечават смъртта на капитализма. Науката, а не капитализмът, е била основен фактор на икономическото развитие; нещо повече, в много отношения капиталът сдържа научно-техническия прогрес, за да изстиска наличните производствени мощности. Променило се е и производството на благата (и държавата е станала крупен собственик), и първичното разпределение на много места се е балансирало в посока на повече работна заплата (под натиск на синдикатите и левицата), и преразпределителните процеси са претърпели експоненциален ръст (чрез тях са развити като обществени в голяма степен: отбрана, полиция, транспорт, съобщения, образование, здравеопазване, култура и т.н.), и крайното потребление е поело стръмно нагоре.
Тези два вида промени не предсказват „вечност“ на капитализма и в никакъв случай не свидетелстват за „конвергенция на капитализма и социализма“, а илюстрират вековните постижения на левицата за промяната на обществените отношения и изграждането на по-социална държава. Нека, пак като продължение на горната логика, не се приемат като синоними „социализъм“ и „социална държава“. Накратко: налице е по-социална държава при капиталистическа икономическа система. Малцинството е собственик върху основните средства за производство, това малцинство се ползва от капиталистическата икономическа система и „тегли“ надясно; болшинството са наемни работници и служители, които обаче са „собственици“ на демократичните решения наляво. Капитализмът изостря неравенствата и различията; демокрацията има „изглаждаща“ функция; капитализмът е определящото и стои вдясно, демокрацията е частично коригиращото и води наляво. Даже прочутият скандинавски социалдемократически егалитаризъм е повече изключение, а не съществено правило; що се отнася до китайския модел, то и той не е коренно различен от останалите по своя характер и обхват (само един факт: неравенството в Китай нараства много бързо и надхвърля това в ЕС).
Левицата не е хомогенна общност от единомишленици, както бе доказано по-горе. Значителна част от левите идеи се споделят – даже без да се осъзнават или декларират като леви – от различни граждански сегменти. Така например, буржоазната левица има силен временен интерес от протекционизъм, от защита на „национално отговорния капитал“, от оставането на дял от пазара за нейните по-малко конкурентни стоки, от „стимули“ за малките и средните предприятия и т.н. В момента, в който част от тази буржоазна левица постигне определена степен на удовлетворяване на исканията си и капиталът й се разрасне, тя се превръща в буржоазна десница. Друга част от левите идеи се споделят временно от „патриотичните“ организации, които застават срещу натиска на „космополитните елити” и глобалния капитал, които също са бързо прехвърляеми към крайната десница.
Образно казано, левицата на XXI век е пъстър букет от социални и икономически идеи, движения, организации и личности. Единствената част от левицата, която се стреми не само текущо да „облагороди“ капитализма, а да го замени с по-висша и по-справедлива социално-икономическа система, са носителите на социалистическата идеяvi. Те нямат претенцията да са само реформатори, но не могат да не се включат в добрите идеи за социални реформи; те са категорични че са се посветили на историческото преодоляване на капитализмаvii и наистина искат да сложат край на капитализма. По същата причина социалистите не могат и не бива да претендират да са народна партия или да фокусират исканията си най-вече за „повече държава“. Социалистите стоят далече от идеите на дребнобуржоазния радикалсоциализъм, на съвременните народяци, на сиромахомилите, на „държавния“ социализъм.
Коренът на социалистическата идея е преобразуването на икономическата система от капиталистическа, насочена към печалбата, към социалистическа, насочена към обобществяването на производството и по този начин – към създаването на икономика, функционираща по планове и програми. С други думи, преход от частна към обществена собственост върху основните средства за производство; преход от стремеж към личната печалба (и чрез експлоатация на наемната работна сила) към възнаграждение според количеството и качеството на вложения труд – това не е културен, а чисто икономически въпрос. Без решаването на въпроса за собствеността върху средствата за производство съвременният „научен“ социализъм остава стерилен, превръща се в идея-кастрат.
Повтарям тези банални идейни жалони, за да подчертая че сегашната Програма на БСП е както лявоцентристка, така и – в минимален порядък – и десноцентристка; същото се отнася и за втасалата Визия за България. В повечето от проявите си БСП се проявяваше чрез „Анти-ГЕРБ платформа“, което е частично правилно. Но когато си предимно „анти“, това е проява на шовинизм, ако не представиш свои идеи за промяна. Или, казано по друг начин, необходимо е съществено преосмисляне на Програмата на социалистическата партия, ако иска да е действително „социалистическа“, а не лявоцентристка. Същото се отнася и до текущите документи, базирани върху Програмата.
Същото се отнася и за „говора“ на централата на БСП. Основното в социалистическата идеология и даже наука – разработвана повече от век, хуманистичната идея за общество от свободни хора, утвърждаващо справедливост и солидарност, трудно намираше почва в новите партийни документи, а – и особено – в реториката на „първата цигулка“ и обкръжението й в БСП. Впрочем, факт е че „центърът“ ПЕС също не е въодушевен от такава реторика. Но когато премълчаваш класическите жалони на левицата като „капитализъм“, „експлоатация“, „неравенство“, „олигархия“, и т.н., има опасност да се позиционираш в съзнанието на масите или като народняк, или като общоделец, но не и като социалист.
Ако БСП не стори необходимото за промяната, някой друг някога ще го направи. Но сегашният идеен вакуум е много неприятен за левите хора в страната.
2. Какво да се прави с организирането на левицата?
В случая се абстрахирам от онези „леви“ апаратчици, за които „няма ляво, няма дясно“. По доходи и богатства някои от тях се отнасят към богаташите; по приказки – към лявоцентристката неопределеност, по интереси – към класата на „безделниците“viii.
Даже гледано и отвън, БСП през последните години – както никога досега! – започна (кога правилно, кога – неправилно) да търси и отстранява „враговете с партиен билет“. В това отношение ръководството – поне така изглеждаше погледнато отвън – действаше „незабавно и безкомпромисно“ към местни структури и техните водачи, но мълчаливо приемаше и търпеше критиките „отгоре“, най-вече от ръководството на ПЕС и на някои от своите (!) евродепутати. Знакови лица на социалистическата партия, водили битки преди и след началото на Прехода, видни интелектуалци и морално чисти личности, бяха отстранени или пратени в „трета глуха“.
Същевременно (поне така изглежда) се цени „сплотяването“ около „новото ръководство“, а в доста случаи хвалебствията към първия ръководител напомняха времената преди Априлския пленум от 1956 г. Накрая, „центърът“ на БСП така пренареди листите на кандидат-депутатите, че отблъсна много от местните активисти, особено спускайки с парашут в тях поредния „господин Никой“ за социалистическата идея. Естествено, „стрес тестът“ на драматичната организационна промяна не бе издържан на изборите. Връзката между структурите изглежда разкъсана, а трудно се споява счупена кристална ваза.
Конфузната ситуация с (уж) коалицията „БСП за България“ потвърждава изводът че в момента партията не е магнит за масите, а за ръководителите на някои от партийките. След „вземането“ на властта в малка част от държавата, не се усеща ръководството на БСП а е постигнало катарзис.
От години няма нито един сериозен опит за консолидиране на политическите партии от лявото пространство – базиран върху общи идеи, програми и цели. Нещо повече, известни са немалко „инциденти“, при които най-голямата лява партия не само не е подкрепяла останалите леви сили, но и е гледала и гледа на тях като на първокласни врагове - „крадци на гласове“. Даже нарцистичното наименование „БСП за България“, чрез което имената на другите участници от коалицията автоматично „потъват“ в забвение, а също и лансираната навсякъде предизборна теза че „само БСП е в състояние да свали ГЕРБ и Байко Борисов“, са индикатори на високомерната прикрита народняшка теза „Един народ („с грижа за хората“ – слоганът на кампанията), една партия, един вожд!“. С това не подценяваме фактите че и другите леви партии се „дърпат“ от БСП преди избори, а търсят „ниши“ в общите дела след изборите. Въобще, днешната българска левица стъпва върху плаващи пясъци.
Или, с други думи, левите хора в България очакват консолидиране на левите проекти.
3. Какво да се прави с лидерството на БСП и нейния ръководител?
Моментното състояние на БСП е повече от тревожно. Томахавките са изровени от всички страни.
От една страна, основното „опозиционно“ ядро на ръководството е Идейно-политическото обединение в БСП „Социализъм ХХІ век“, което поставя двузначна задача: рестарт на БСП за подем на левицата! Първата част на уравнението гласи: „Днес не е време за напускане, напротив – длъжни сме да продължим борбата за превръщането на БСП в лява социалистическа партия, носител на ясна социална алтернатива“. Втората част е допълнението: БСП да се превърне в „катализатор на широко обединение около леви и демократични послания“. Що се отнася до тезата че членовете на платформата „Социализъм ХХІ век“ ще правят нова лява партия, то в декларацията тези обвинения са дефинирани като „спекулации“.
В последната декларация на обединението са налице точни идейно-организационни попадения, които отразяват и част от общественото мнение за състоянието на БСП, а именно: лишено от каквито и да било политически документи и решения заседанието на конгреса бе опорочено от поредния унизителен епизод „оставка – оставам“; днес на страната е нужна авторитетна и силна БСП, с нови програмни послания и възстановено демократично единство, способна да даде импулс за широко ляво обединение на формации и движения в полза на социалната алтернатива за България. И по-нататък: „спешно се нуждаем от обрат за възстановяване и разширяване на загубеното доверие и позиции на БСП в средите на ляво и демократично настроените избиратели“. И още по-категорично: „Заявяваме, че днес съвсем не е време за напускане на нашата партия! Напротив – длъжни сме да продължим борбата за превръщането на БСП в необходимата на България лява социалистическа партия“.
Идейно-политическото обединение в БСП „Социализъм ХХІ век“, очевидно, се стреми да се превърне в център на идейни промени, организационно сплотяване и коалиционно обединяване.
От друга страна, сегашното ръководство на БСП и неговите представители в държавния апарат, също е за консолидиране, но около себе си. Успехите, според тях, са съществени: „БСП отвоюва най-социалния бюджет за последните 12 години“ (според социалния министър Георги Гьоков) или „за последните 30 години“ (според Явор Божанков). Очевидно се пропуска фактът, че преди 32 години бюджетът е бил винаги изцяло „социален“. „Нашата грижа са слабите, бедните и уязвимите“ (Александър Симов и Атанас Зафиров), което поставя партията в зоната на сиромахомилството. „Подкрепа за икономиката и хората са приоритетите на БСП в бюджета за 2022“ (според Вяра Емилова), което разширява и обогатява идеите в посока на народнячеството. „Борбата с монополите се явява приоритетна задача за БСП, която правителството ще изпълни“, което пък прави завъртане към идеите на laissez-faire.
Нов „ляв“ проект се тълкува като най-голяма заплаха за… левицата. „Противопоставянето между леви субекти вътре в БСП или между БСП и хипотетичен ляв проект би обслужил десницата“ (Вигенин).
И като допълнение се прогнозира че „Лява партия ще правят хора, забили нож на левицата“ix. И като продължение: „къде по-наляво от всичко това, което БСП предлага като социална политика“, понеже макар и четвърта по резултат на изборите през ноември, БСП днес е първата политическа сила вляво и с приоритетите си тя просто не оставя място за още по-ляв или пък по-перспективен проект. Затова е голяма вероятността програмата на новата лява партия да бъде нищо повече от копие на сегашната програма на социалистите.“ И всичко ново вляво ще е… „напук на Корнелия Нинова. За да й се натрие носа задето не играе задкулисно и не е многопластова балансьорка, не е играчка между вътрешните лобита и фигури, а е твърдо идейна, еднозначна и праволинейна в политиката.
Защото Корнелия Нинова не допуска групови бизнес интереси да я държат на къса верижка. Да, Корнелия Нинова е стъпвала накриво и самата тя си го е признавала, вероятно е допускала и повече грешки. Но в главното тя е безпогрешна, под нейното ръководство БСП остава единствената партия, която води тежка битка за повече социална справедливост, за по-малко бедност и мизерия. И срещу обричащата ни на измиране демографската катастрофа.“ Дългият цитат е красноречива илюстрация за заблудата че в главното БСП и нейният сегашен водач са безпогрешни, следователно полза от нов ляв проект няма. А ако има, „заниманието с новия ляв проект ще е обречено, защото ще бъде писано от хора, за които задкулисието и зависимостите са нещо естествено“, „отцепниците от БСП ще родят повече левашки, отколкото ляв проект“.
Двете страни на една и съща монета, „Централа“ на БСП и „Социализъм ХХІ век“ (с подкрепата на апарата на ПЕС?) са в такова тежко противопоставяне, което чувствително преминава границите на „нормалното“ идейно и организационно разделение. Двете структури в БСП, по всяка вероятност, ще продължат да играят ролята на независими успоредни линии, които ще се срещнат само в далечно изродено пространство.
Не бих искал да навлизам във въпросите за лидерството (те са различни от въпроса за вождизма), но само ще си позволя да вметна, че една нова лява организация, която включва личности (без Манолова) като проф. Иво Христов, другия Иво Христов, доц. Валентин Вацев, Ваня Григорова, Даниела Пенкова, и т.н., може да е заплаха не за левицата, а за десницата. Та от какво е този детски страх?!
Ще заключа с тъжното ми мнение, че е необходима съществена промяна на Програмата на БСП , на търсене на обединение около идеи, принципи и цели, около „интегриращи“ личности в лявото пространство; но това няма скоро да се случи. БСП се е фокусирало върху следващите местни избори; потенциалните водачи на новата левица трудно ще подредят партитури за един нов оркестър.
И все пак, има ли смисъл от нова лява (или социалистическа) партия? Ако БСП не се промени, чакайте новата лява алтернатива!
Бележки:
i Много важна забележка: капитализмът теоретично отрича рентиерството; но съвременният капитализъм е в голяма степен рентиерски.
ii Дуранкев, Боян. Данъчно облагане и социална справедливост. Списание „Бизнес посоки“, Издателство на БСУ, Бр. 2, 2017, с. 69-80. https://bjournal-bfu.bg/bg/broy-2/anachno-oblagane-i-sotsialna-spravedlivost
iii Виж по-подробно: Матеев, Е. (1987) Структура и управление на икономическата система. Издателство „Наука и изкуство”; Уолзър, Майкъл (2010) Сфери на справедливостта. Издателство „Критика и хуманизъм“, С., 2010 (1983); Хадълстън, Дж. (2001) Към справедливо общество. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С.
iv Смит, Адам (1983) Богатството на народите. Партиздат, С. (1776), с. 841-844.
v Рикардо, Дейвид (1981) За принципите на политическата икономия и данъчното облагане. Партиздат, С., (1817), с. 205-229.
vi В случая разграничаваме социалистите от членове на социалистическите и комунистическите партии. Всъщност огромната част от комунистите признават социализма („царството на необходимостта“) като пръв стадий на комунизма („царството на свободата). По тази причина понятието „социалисти“ включва изповядващите и социалистическата, и комунистическата идея.
vii Програма на Българската социалистическа партия, приета с Решение на 47-ия конгрес на БСП. 22 и 23 ноември 2008 г.
viii Веблен, Торстайн. 2016. Теория на безделната класа. Издателство „Изток-Запад“, С. (1899).
ix https://www.duma.bg/lyava-partiya-shte-pravyat-hora-zabili-nozh-na-levitsata-n253064
