По някаква случайност или пък неведомо предопределение ми попадна една статия в сайта с подчертано ляв уклон Барикада, чийто автор е преподавателят по политология в Софийският университет Страхил Делийски. Темата става ясна още от добре подбраното заглавие – Как данъците се превърнаха от баланс в „тежест“.

В този идеологически мотивиран текст авторът Страхил Делийски не особено любезно и академично отправя определени обвинения към хората с десни икономически разбирания, които можем да синтезираме до няколко основни момента.

Още в увода идва обвинението в мистицизъм, като поддръжниците на десните икономически политики са по някакъв начин обвинени в ирационалност, а убежденията им са приравнени с вярата във врачки и магии. Бидейки един от тези хора, макар и да не съм член на никое от традиционно така недолюбваните от левичарите тинк-танкове (сиреч идейни центрове) и НПО-та, желая да уверя че макар и сам с десни разбирания, онова, което ме смущава у врачуването не е липсата му на рационалност, а тъкмо напротив – прекомерният опит за рационализация на изключително сложни обществени и духовни явления, когато наличните ни данни за тези явления и способите за тяхното изследване са твърде ограничени, за да говорим за какъвто и да било емпирицизъм. По случайност това е и което ме притеснява в левите икономически политики, каквато е например пословично провалилото се навсякъде по света икономическо планиране. По тази тема са писали обстойно икономисти като Лудвиг фон Мизес и Фридрих фон Хайек, чиито съчинения представляват добро философско възражение, изпълнено с множество конкретни примери на провалите на лелеяната „алтруистична икономика“. Разбира се, с уговорката, че икономиката е наука, а не свещена крава в недоразвито прединдустриално общество и като такава подлежи на дебат. Без разлика дали са леви или десни, икономистите се случва да правят множество пропуски и допускат грешки. Свободното слово – тази подчертано дясна по своя генезис ценност – е онова, което ни предпазва от догматичност и почтеният и открит обществен дебат е средството, което следва да има коригираща функция. В крайна сметка именно икономиката е нещото, което засяга всички нас, без изключения.

Мистицизмът също не ме притеснява per se, а само в случаите, в които излиза от сферата на духовното бивайки използван от нечестиви люде за намеси в обществените отношения с претенция именно за научност и в опит да се замажат логическите и философски пукнатини в предлаганата идеология – така както правят болшевиките и националсоциалистите например.

Но основната дума тук е за данъците. Тежест ли са те или баланс?

Думата „баланс“ произлиза от френски през латински език, от словосъчетанието bix lance със значение „две блюда“. В икономиката тя идва със значение най-вече в счетоводството, обозначаваща сводка на имущественото състояние на отчетната единица в края на даден отчетен период, което е изразено от една страна в неговото вещно проявление, а в друга страна според правният му произход, тоест източниците на образуването му. В счетоводният баланс на предприятието влизат и данъците.

Определянето на данъците като „тежест“ и съответно изразът „данъчно облекчение“ отвъд лингвистичните им особености на изразяването са подчертано обективни категории. Тези изрази не са концептуални метафори, а имат изключително описателен характер, отнасящ се до обективния характер на данъчното облагане и отношението му спрямо актива и пасива на предприятието, а също и до неговата печалба. Ние съвсем не на шега можем да определим данъците като „тежест“, чието увеличение може да попречи на предприятието да функционира, а в определени случаи дори да го принуди да прекрати своята дейност. Съответно – служителите му да загубят своето препитание.

В обществените отношения баланс може да има съвсем условно и при това без да означава непременно равно разпределение на каквото и да било. За какво му е на непушач кутия цигари например?

Тук е моментът да отбележа, че моралът не е икономическа категория. Пазарът е обективно налично отношение в икономиката, като определени елементи на пазарни отношения могат да бъдат наблюдавани дори в природата. Предприятията пък са юридически лица, които имат само фиктивно част от характеристиките на физическите лица. По този начин пазарът и предприятията са морално неутрални – нито добри, нито лоши.

Носители и проявители на морални качества обаче могат да бъдат единствено рационални субекти – човешките същества. Това е така поради самата природа на морала, който е общо-взето с някои много специфични изключения, системата, касаеща регулирането на междучовешките отношения. Собственикът на едно предприятие може да бъде изключително морален, състрадателен, щедър и добродетелен в собствено качество, но самото предприятие няма как да има подобна характеристика. То съществува на различен принцип и има защо. Бидейки обективно съществуващо и морално неутрално, предприятието може да носи печалба на собствениците си и служителите си. А с тази печалба те могат да бъдат егоисти или алтруисти по своя собствена воля. Икономиката описва една материална част от сложните и многопластови човешки отношения, но няма как да бъде отговор за всичките обществени и човешки въпроси.

Като християнин аз вярвам в състраданието и взаимопомощта. Грижата за слабия, угнетения и уязвимия не ми е чужда. Вярвам и че не е чужда на мнозина, пък били те атеисти, мюсюлмани или агностици. Несъгласието ми с техните убеждения в метафизичен план не пречи на добрата комуникация и общото действие по разнообразни каузи, които по различни причини намираме за важни.

В Светото Евангелие от Матея четем притчата за чудното нахранване на мнозина с два хляба и пет риби, извършено от Спасителя Иисус Христос:

„След като заповяда народу да насяда на тревата, взе петте хляба и двете риби, погледна към небето, благослови и, като разчупи, даде хлябовете на учениците, а учениците на народа. И ядоха всички и се наситиха; и дигнаха останали къшеи дванайсет пълни коша“ (Мат. 14:19-20)

Това събитие е определено като чудо не защото протича по правилата на природните закони, в чието число могат да попаднат и част от икономическите принципи, а именно защото пряко им противоречи. То е феномен, случил се един път във времето и пространството в противоречие с физичните закони и като такъв няма как да бъде изследван емпирично или повторен в лабораторни условия. По подобни причини не се вписва и в икономическите принципи. А те гласят, че ресурсите са оскъдни. Поради това ние като вид няма как да базираме своята икономика на равномерното им разпределение. Напротив, именно неравномерното разпределение на благата има смисъл и даже нещо повече – може да доведе до просперитет и благоденствие.

Плодовете на агресивния атеистичен тоталитарен експеримент, протекъл почти цял век под надслова за „равенство“ ги вкусихме и ние, макар и за кратко в сравнение с други. И тези плодове са – по думите на великия българин Захари Стоянов – „чужди и горчиви“.

По-нататък господин Делийски дава пример от който желае съвременната цивилизация да се поучи: жителите на разни племена от различни исторически периоди и застинали в архаичността си култури – коренното насление на Африка, Полинезия и Южна Америка, като обвинява хората с десни икономически разбирания в непризнаване на равноценността на тези хора.

Що се отнася до коренното население на Африка, Полинезия и Южна Америка, то аз не оспорвам неговата принадлежност към човешкия род. Не го намирам и за пример обаче за това как трябва да се развива едно общество и как да се гради цивилизация. И то не защото жителите на Африка, Полинезия и Южна Америка страдат от дефицит на човечност в собствено качество като живи същества, а защото страдат от дефицит на човечност в морално отношение. Ако можем да се поучим на нещо от тези общества, то за съжаление поуката по-скоро би била в негативен план: какво да НЕ правим. Самобитното им обществено и цивилизационно развитие съвсем не е за пример.

Отвъд цялата лаишка романтика спрямо дивашкият начин на живот, за съжаление исторически жителите на Южна Америка са известни преди всичко с човешките си жертвоприношения, извършвани с огромна жестокост. Какво „равенство“ или „неравенство“ могат да съществуват като категории в едно общество, в което са избивани хиляди ежедневно в дивашки култ в името на изгряването на слънцето? Каква икономически отношения могат да съществуват в едно непознаващо натрупването (сиреч богатството) общество като традиционно африканското, където мнозина и до днес притежават основно листа и корени, които консумират непосредствено? Моралът на тези хора е силно опростен и съответстващ на начина им на живот. Това е общество, в което настрани от цвета на кожата, Шекспир и Дарвин не биха могли да се родят и да се развият като личности с идеи. Логично и индустриалното развитие при тези хора съвсем закономерно липсва. Няма как да сравненията между техния и нашия собствен бит да предизвикват нещо повече от иронична усмивка. Тези хора просто не са поставени пред проблемите, пред които ние сме.

Това, разбира се никак не значи, че законите на икономиката не важат за тях. Икономиката е универсална. Но нивото на обществено и икономическо развитие е индивидуално и носи своите характерни особености. Търговията има еднакви принципи, но различни проявления когато става дума за натурален обмен на блага от първа необходимост и за стоки, следствие от сложно производство в условията на глобален икономически обмен и кредит.

Няма как да очакваме човек, който не може да чете да следва или поне познава своя личен интерес. Няма как да очакваме човек, който разполага единствено с голото си тяло и евентуално примитивен режещ прибор и чиито икономически действия са ограничени до събирането на плодове да познава натрупването на богатство, от там няма и как да има мисълта за съхранението му. За такъв човек богатството е просто сън за изобилна година.

Отношението към тези (без съмнение) човешки същества следва да е внимателно и човеколюбиво, така както съответства на нашият неимоверно по-комплексен мироглед. В контраст с мирогледа на историческите леви, обобщен добре от героят на СССР, маршал Жуков коментиращ смъртта на мнозина от подопечните си войници с думите: „Майките пак ще родят“.

Начинът да проявим алтруизъм и емпатия обаче не е като превърнем собствените си общества в дивашки, нито като се опитваме да основаваме икономическите си отношения на нещо, което противоречи на естеството им. Две алтернативи, които в крайна сметка, както се вижда и исторически, водят до един резултат: вторично варварство.

Една голяма разлика между нас и коренното насление на Африка, Полинезия и Южна Америка е, че ние живеем със съзнанието за своята история, и с паметта за миналите събития от които можем да извлечем поука.

Онова, което произведе основаната на леви идеи социалистическа система и което доведе не просто до глад, а до това след неминуемият и предизвестен крах на „справедливата и основана на равенството“ икономика много жени от бившия Източен блок да потърсят своето препитание в Западния свят чрез предлагане на собствената си плът; в някои страни като Молдова това е практика и до днес. Мъжете пък масово бяха осъдени да не бъдат нещо повече от общи работници, а някои дори поради липса на други начини за изкарване на прехраната си станаха престъпници. По какъв начин може да бъде възпитано следващото поколение от деца да живеят живота си като горди и борбени личности в свободно общество след краха на „икономиката на равенството“ на всички ни е ясно. Единственият лек за това е само и единствено не винаги приятният опит на свободния живот, защото няма как чрез насилие да бъде изкоренено онова, което е причинено от насилие първоначално.

Стремежът към постигане на равенство по изкуствен път причини още по-голямо неравенство като горчива ирония за сметка на милионите източноевропейци, сред които сме и българите. Но не и на идеолозите, возещи се в „Чайка“, работещи в удобните си кабинети и водещи своя живот съвсем не като масовия човек.

Смисленият разговор за данъците в крайна сметка все пак е нещо, от което нашето общество без съмнение има нужда. В тази връзка като за начало нека помислим по въпроса каква точно е целта ни: да няма бедни или да няма богати.