Мине се не мине и в вземе, че се появи някой глас срещу чуждиците и заемките в българския език. И факт. През последните години английски думи ловко си проправят път в езика ни. Всички изпращаме "SMS-и", "chat-им" си с приятели, "friend-ваме" хора в социалните мрежи, ходим на „party”, хапваме "bruscetti", почиваме на "all inclusive" и т.н.
Голяма заблуда обаче е, че това е нещо ново за българския език. Преди масовото разпространение на интернет и на англо-американската култура, в езика ни десетилетия наред заемките и чуждиците са навлизали от немския, френския и от руския.
Езикът, от който сме взели най-много обаче е друг - турския. Животът в рамките на Османската империя е донесъл в българския богат букет от турцизми, а също така и не много малък брой българизми и други славизми в съвременния турски език. Но знаем ли какво наистина означават те?
Обичате ли шкембе чорба?
Много от турцизмите (или османизмите, както смятат за по-правилно някои лингвисти) в българския днес се възприемат като остарели форми, но други все още се употреяват и до днес. Някои от тях са повлияли на българския език толкова силно, че през XXI век е трудно да си представим, че те всъщност не са български думи. Такива например са "чешма", "зехтин", "таван", "тютюн", "кюфте", "юрган", "чаршаф", "шкембе", "чорба", "гювеч" и други. Подобна е ситуацията и в останалите езици на Балканите.
Какво означава "Хаинбоаз"?
Макар и след Освобождението да са заменяни с български еквиваленти, голяма брой от географските наименования все още носят (или най-малкото са познати) турските си имена. Така например буквалното значение на името на връх Мусала е "открито място за молебен". Разговорното наименование на "Прохода на републиката" - Хаинбоаз - буквално означава "опасен проход". А Лудогорието все носи и турското си име - Делиорман ("дели" - луд, "орман" - "гора"). А архаичното име на Стара планина – Балкан, откъдето идва и името на целия полуостров, в буквален превод от турски означава "планина с гъста гора".
Част от фамилните имена на българите днес също произхождат от турската лексика. Но рядко се замисляме какво означават те в превод. Така например фамилията Солакови идва от "левичар", Джамджиеви от "майстор, който прави прозорци" и Сарафови от "човек, който обменя пари" и т.н. А популярното обръщение "бай" (например бай Кольо), с което все още много хора у нас се обръщат към по-възрастните им познати, означава "мъж" или "господин".
Потънаха ми гемиите...
В българския език днес място намират много звучни думи от турски произход, голяма част от които са остарели и на които много млади хора не знаят точното им значение. Но въпреки това често ги използват в различни ситуации. Тях използваме най-често в разговорната реч, когато влагаме в значението допълнително емоционално натоварване.
Нерядко употребяваме фразата "Потънаха ми гемиите", когато искаме да кажем, че сме се провалили в някое начинание - без да знаем обаче, че "гемия" на турски означава "кораб". Понякога казваме, че се "кахърим" (че се чувстваме тъжни или затруднени) или пък че сме станали "пишман" (че сме сглупили тежко).
В българския има и турски думи, които употребяваме, но трудно можем да си преведем. Такава например е думата "кеф", която реално няма свой български еквивалент. С нея изразяваме специфичното чувство на едновременна радост, спокойствие и наслада. Тя няма еквивалент в други езици.
Важното е келепир да има
Турски думи често може да бъдат чути на българските пазари. Такива например са "менте" (фалшификат), "борч" (дълг), "вересия" (заем), "келепир" (лесни пари), "кандисвам" (съгласявам се), "алъшвериш" (търговия), "ортак" (партньор/помощник), "масраф" (разход) и "рушвет" (подкуп).
Често използваме турски думи, когато искаме да обидим някого по-звучно. Например: "кьорав" (сляп), "серсем" (глупак), "балък" (наивник), "келеш" (пикльо) и "бабаит" (хулиган).
Някои турцизми имат различно значение в българския и в турския зик. Така например "чешит" в българския се използва като синоним на "странен" или на "особен", докато в турския означава просто "вид" или "сорт". "Балък" в българския е описание за "наивник", но в турския тази дума не означава нищо друго освен "риба".
Често използваме турски чуждици, за да изразим възмущение и съжаление, както и за да кажем, че се намираме в неприятна ситуация. Такива например са следните думи: "зор" (трудност), "зорлем" (насила), "дерт" (беда), "резил" (срам), "сакън" (недей), "шашардисвам се" (изумявам се), "язък" (за съжаление) и т.н.
С пожелание за късмет и берекет!
Понякога в разговорната реч поздравяваме някой "авер" (приятел), който например е "авджия" (ловец), като му казваме "евала" (браво) за успешния улов. На Нова година си пожелаваме "берекет" (плодородие) и "късмет" (макар в турския език тя да има значението на "бъдеще").
Често си правим "лаф" (разговор) или "мухабет" (разговор на седянка) с "комшията" (съсед). Понякога отиваме с "тайфа" (група) от приятели на "теферич" (излед край река или на ливада), където си разменяме по някой "майтап" (смешка/шега).
Други турски думи, които често употребяваме в българския език днес и които често може да бъдат срещнати дори и в медиите са още "демек" (тоест), "адаш" (съименник), "чалъм" (умение; находчивост), "юруш" (право напред; втурвам се), "мераклия" (ентусиаст), "сефте" (за пръв път), "тапия" (документ); "дикиш" (шев) и много други.
Според някои турските заемки и чуждици e добре да бъдат избягвани, тъй като нарушават мелодичността на българския език. А според други е тъкмо обратното - те му се отразяват благоприятно, придавайки му пъстрота и свежест.
Без значение какво е нашето лично мнение по този въпрос, факт е, че всеки език е като жив организъм. Нови думи се появяват или заемат от други езици, след време изчезват, а на тяхно място идват нови.
Така е било откакто свят светува. И може би без заемки и чуждици всеки език би бил скучен.
