На прицел на последната акция на Националната агенция за приходите (НАП) са фирмите със значителни суми в касите си, поне според техните баланси. Според информация на приходната агенция над 1000 компании разполагат с пари в брой, които превишават милион. На други 10 000 касовите наличности надхвърлят 100 000 лв.
Подозренията на приходното ведомство са, че суми, разпределени към собствениците, не са документирани като дивидент и съответно не са обложени, а се представят като касова наличност. Затова и предложението на НАП, отправено в първите дни след началото на тематичната проверка, е нарушителите да подадат доброволно коригиращи декларации, с което средствата, използвани под определена форма от собствениците на компаниите, да се обложат.
През последните години приходната агенция разви и използва една пиар схема, която работи добре, ако се погледне през призмата на постъпленията в бюджета. Всичко започва с кампания, по време на която се разгласява кой ще бъде проверяван и защо. В резултат бизнесмените, попадащи в таргета и съответно в полето на нарушението, към което е насочена акцията, вземат необходимите мерки. Тоест излизат от нарушението.
НАП представя това като превантивен контрол, но той не е. Превантивният контрол има за цел да предотврати възникването на нарушението. Тук става въпрос не за превенция (нарушението е факт), а по-скоро за постигане на повече резултати, отколкото са по силите на проверяващите екипи на данъчните. Защото при масово разгласяване дори и тези, които ще останат извън обхвата на проверките – все пак данъчните са крайна бройка, предприемат мерки, за да се предпазят и да избегнат санкциите.
Следващата стъпка в пиар кампанията е да се изнесе статистика, която да засили ефекта – колко са проверените, колко са установените нарушения и съответно колко са наложените санкции. Тук посланието е: „Вземи мерки, защото наистина може да ти се случи". Последният елемент на кампанията е това, което маркетолозите наричат CTA (Call to Action) или призив за действие. В случая предложението на НАП е фирмите, извършили скрито разпределение на печалбата, да подадат коригиращи декларации.
Ефектът, който се цели, е нарушителят, потенциално застрашен от проверка, да предприеме действието, което предлагат данъчните. Защото, сравнявайки финансовия ефект от възможната санкция в резултат на данъчна ревизия със средствата, които ще се платят при доброволното предеклариране, нарушителят ще си даде сметка, че подаването на коригираща декларация е по-малкото зло. А на финала броят на доброволно подадените коригиращи декларации и сумата на данъка, платен по тях, ще са измерители за ефикасността на акцията.
Дотук добре. Има механизъм, който повишава приходите в бюджета и той работи. Проблемът е, че Националната агенция за приходите не е маркетингова агенция и идеята да базира дейността си на кампании не е добра. Кампаниите генерират приходи, но не решават проблема с нарушението, към което са насочени. То остава.
Всяка кампания минава и отминава и както сме свикнали да казваме – всяко чудо за три дни. С времето ефектът отшумява, притесненията на нарушителите намаляват и инстинктът да се пазят от санкцията на данъчните се притъпява. И нарушението може да се появи отново.
Контролът на приходната агенция би дал наистина добри резултати, ако води до отстраняване на причините, довели до дадено нарушение. Казано по друг начин, акцията не трябва да спира до постъпленията в бюджета. Финалният ѝ акорд трябва да каже защо се е стигнало до нарушението и какво да се направи, за да се премахнат причините за възникването му.
В много случаи това би означавало да има добре функциониращ комуникационен канал между НАП и финансовото министерство, под чиято шапка е приходната агенция. Този канал трябва да генерира инициативи за законодателни промени, които да затварят вратичките в закона. В други случаи обаче това не се налага и е достатъчно да се разработят по-ефикасни механизми на текущ контрол.
В недалечното минало случаят с големите касови наличности се решаваше със законова разпоредба, според която към края на годината всички пари трябваше да са в банкова сметка. Разбира се, тази разпоредба не е панацея и би могла да се подобри. Но тя е само пример за това, как едно нарушение може да се избегне, което ще освободи ресурс на агенцията и възможност този ресурс да се насочи към по-съществени проблеми.
Казусът с големите касови наличности има и друга страна, различна от лансираната в публичното пространство. Фактът, че средства, дадени на собственика, се отчитат като касова наличност, показва, че тези фирми имат добре документиран процес на продажби, от който не могат да избягат. Тоест те не са в сивия сектор на икономиката. По-тревожен е случаят, при който продажбите не се документират, което налага собственикът периодично „да внася" пари в касата. Така се създава обяснение за появата на пари, които не са резултат от дейността на компанията, но се използват в дейността.
Това също е един стар проблем, който също беше обект на една друга акция на данъчните, но продължава да го има
Д-р Бисер Райнов