Адриен дьо Трикорно, в. "Монд" Трябва ли банките да се национализират, за да избегнат фалит и да позволят на кредитната система отново да функционира? Повелите на кризата донякъде вече наклониха везните в този дебат. Първо със спасителната национализация през февруари 2008 г. на британската банка Northern Rock, а след това с участието на държавата в рекапитализирането на банкови институции британската държава е на път да придобие 75% от акциите с право на глас на Royal Bank of Scotland; 36 % от Citigroup вече са собственост на американската държава. В Германия една четвърт от акциите на Commerzbank преминаха под контрола на държавата, която планира масирани национализации на затруднени банки. Във Франция пак държавата ще вземе 20% от новата група Caisses d'epargne-Banques populaires. САЩ и европейските държави вече дадоха близо 400 милиарда долара (316 милиарда евро) държавни пари за попълване на капитала на банки, в голямата си част под формата на "спящ" капитал: акции без право на глас или други книжа. Държавната власт взе и редица други мерки за подкрепа: масирани гаранции по депозитите, финансиранията и активите на банките; предоставяне на огромни ликвидности на централните банки в замяна на все по-рискови ценни книжа. Вместо да бъде принудена да гарантира, държавата може да реши открито да поеме властта и да наложи 100-процентна национализация. Според Barclays Capital американските и европейските банки имат баласт от 2 до 3 трилиона долара по "неликвидни" книжа, за които вече няма пазар и са трудни за оценка. При надценяване се подобрява стойността на актива, който държат акционерите на банките, но това пък е във вреда на данъкоплатците", обяснява Аниес Бенаси-Кере, директорка на Центъра за изследвания и международна информация (Cepii). Именно поради това тя препоръчва да бъде взет шведският модел за спасяване на банки, приложен през 90-те години, когато държавата пое контрола върху финансовите институции, за да ги преструктурира и след това отново да ги продаде. Тази операция в крайна сметка се оказа по-малко мъчителна за държавните финанси. Национализацията означава не само да бъде инжектиран капитал, но и да се даде негласна държавна гаранция за пасивите, повишавайки веднага показателите за държавния дълг. Госпожа Бенаси-Кере настоява за този решителен изход, който е по-евтин, отколкото поредицата планове. В идеалния случай и кредиторите на банките би трябвало да бъдат привлечени към преструктурирането им, за да се разпределят загубите между данъкоплатци и държатели на банкови облигации. Този сценарий обаче крие опасността да застраши по силата на ефекта на доминото другите банки... Идеята за национализация поражда резерви, и то най-вече в САЩ. Икономистът Мишел Санти говори за "идеологически блокаж". Поради тази причина администрацията на президента на САЩ Барак Обама предложи партньорство между държавата и частния сектор за изграждането на структури за разтоварване на банките от лошите активи. "Задачата на държавата не е да отпуска заеми на частния сектор", смята Лорънс Бун, главен икономист на Barclays Capital във Франция. "Когато Швеция национализира, то тя направи това, за да реагира много бързо, като изолира лошите активи и да възстанови нормалната посредническа финансова активност. Необходимо ли е обаче да се национализира напълно, за да се постигне тази цел? Ако всички западни държави предприемат едно и също по едно и също време, то това би усложнило планираната по-нататък препродажба на банките", обяснява госпожа Бун. За сметка на това тя изтъква "застраховащата" система, избрана от Великобритания, за да се постави таван на банковите загуби по техните компрометирани активи. Държавата дава гаранцията си в замяна на дял, евентуално платен от банката с акции, увеличен с допълнително плащане и участие в покриването на 10 процента от загубите. Това обаче не попречи на британската държава да влезе в капитала на банки. Важното е, че интервенцията на държавата не води до социализацията на загубите и до приватизация на печалбите.