Начо Халачев След година, през която ръстът на нашия БВП бе около 6,0 %, а този на цените – 7,8 %, ситуацията може коренно да се промени. Първи сигнали в тази посока бяха дадени още през декември с отчетена дефлация от 0,2 % за месеца и спад на показателят за бизнес климат с 11,7 пункта под средния за последните 10 години. Ако дефлацията се наложи като тенденция, тя би могла да ни вкара в низходяща спирала, много по-продължителна и по-опасна и от инфлационната. За щастие, общо намаление на цените едва ли би ни споходило през 2009 г. Наистина, спад при цените на течните горива, някои суровини и зърнени храни има спрямо трудните 2007-2008 г. В същото време в много отношения България не е стигнала и 60% от средното ценово ниво на ЕС и трябва да го догонваме. Така много стоки и услуги бързо наваксват към европейските равнища и процесът ще се запази. Което означава, че у нас ще има по-малка, но все пак инфлация, а не дефлация и през 2009 г. От друга страна, кризата вече удари металургията, мините, циментовата, торовата, шивашката, целулозната и дървопреработвателната индустрия и всички останали сектори, които работят за износ към ЕС или към рускоезичния регион. Според някои прогнози всички ще пострадат с изключение на здравния сектор (включително фармацията) и отбранителната индустрия. Индустрията дава под 1/3 от БВП на страната, но ако един спад при нея бъде „подкрепен” със свиване в услугите и земеделието,това може да свали растежа под нулата Такава е тенденцията в САЩ и ЕС, които са за нас локомотивът, а рецесията може да споходи и нас. Правителството, вярно, оптимистично заложи с бюджета на растеж от 4,7 %, но ЕК свали прогнозата си до 1,8 %. Бизнесът пък вече е с очаквания той да е около нулата. Паднем ли стабилно около и под нея, това би означавало стопански застой, но този път в комбинация с инфлация. С други думи – стагфлация. Стагфлацията се появи като явление през 70-те години на миналия век. Тя се провокира от петролния шок през 1972-73 г., но причината за устойчивостта й тогава се коренеше предимно в несъстоятелността на следвоенния кейнсиански капитализъм да се справи с нея. Да припомним схематично, че Кейнс залага на държавната намеса, за да регулира пазара и да го спасява от недъзите му. И трябваше в навечерието на 80-те години „революционери” като Маргарет Тачър и Роналд Рейгън да отпушат неолиберализма, за да позволят на пазара да реши проблема на развитието. Две десетилетия той се справяше отлично, до времето на президентите Бил Клинтън и Джордж Буш-младши. Оказа се, че след като САЩ дават над една пета от световната икономика, от заразилата ги болест, свързана с ипотечните и финансови пазари не можеше да не прихване и голяма част от останалия глобализиран свят. В тази ситуация България няма солово изпълнение, но пък има път за извървяване. Както споменахме, страната трябва да догонва общността по равнище на цените, но също и по равнище на заплатите (около 42 % от средното за ЕС). За по-изостанали страни като нашата ЕС има разработена специална политика и специален фонд за подпомагане - кохезионен. Непропорционалното разпределение на общностния бюджет – в полза на по-изостаналите, също работи за тази цел, конвергенцията. От управляващите в България пък зависи как ще бъде изразходван националния, 15-20 пъти по-голям ресурс - над 41 % от БВП, който се концентрира в бюджета. Логично възниква въпросът: следва ли и как вероятната стагфлация да бъде сложена в един кюп с желаната конвергенция? Основанията за съвместяване са няколко: Първо. Възходът на цените ще бъде упорит. Това обаче не трябва да се смесва с цените на монополите, при които меракът за огромни печалби е патологичен и които трябва да бъдат обуздавани. Ниската цена на тока пък, калкулирана в експортен продукт, го прави по-конкурентен, но си е чист износ на национален доход. Второ. При спадащо производство ще бъде трудно, но не и невъзможно да се иска европейско заплащане на труда. Като вдига със свои решения заплатите в публичния сектор, правителството косвено се намесва в този диалог. От друга страна обаче, бизнесът не може да не се съобразява с производителността на труда, защото става неконкурентен. Трето. По теория кризата има и ролята да отсее нерентабилното от пазара. В българските условия обаче част от „назначените” бизнесмени нямат мениджърски потенциал, но пък имат връзки. И те вече са пуснали своя непазарен арсенал в битка за удобно преразпределяне на централизирания ресурс. Четвърто. В условия на криза най-засегнати се оказват секторите осигуряване, здравеопазване, образование. Да, но ако искаме да базираме развитието си на иновациите, не можем повече да пренебрегваме образованието и науката. От друга страна, няма основание да се наливат пари в система, в която няма подобрения и те потъват като в пясък. Вдигнаха например здравната осигуровка, но пък здравната реформа остава за... следващия път. Пето. В ЕС в кейнсиански стил за различните сегменти има разностепенни регулации, а и разнородни практики в отделните страни. Тоест, налице са и провокирани отвън искания, като примерите твърде често се четат нееднозначно. Идващите от различни посоки искания за диференцирани ставки на ДДС – за храни, лекарства, детски дрехи, адвокатски услуги, книги и т.н. (а защо само те?) са достатъно красноречив пример. Така очертаната картина очевидно предполага борба – за по-голям дял от концентрираните национални средства и някакъв вид привилегии. Тя върви непрекъснато и според някои социолози е естествено състояние на демократичните общества. В млада демокрация като българската обаче борбата „за кокала” люшка силно махалото насам-натам (не задължително наляво-надясно) и нежелателно дестабилизира. С други думи, моментните решения са в полза на кръговете с най-силно лоби и така разбалансират системата. След време тя тръгва в обратната посока да търси равновесие, но никой не може да върне похарчената обществена енергия. Тук някой икономист би казал, че този баланс се постига с бюджета и съпътстващите го данъчни закони. Да, но не за всичко. А и кризата ще отмине, но конвергенцията ще остане цел за десетилетие-две. Освен това има и проблеми, чието решаване не може да стане за един мандат. Газовата криза например недвусмислено припомни, че управляващите трудно се ангажират с проекти, плодовете от които може да ползва някой друг след тях. Така в крайна сметка от политиците зависи дали ще напредваме със стратегия и с най-малко загуби за обществото, или хаотично, с голямо люшкане на махалото. На един национален форум например всички играчи - правителство, бизнес, политици, синдикати, браншовици могат да изкажат претенциите си, а срещу тях да бъдат представени възможностите на страната. След това експертите да смелят всичко и да предложат комплексна рамкова стратегия за ускорена конвергенция. В нея да има 90 % икономика и само 10 % коридор за идеологеми и партиен популизъм. Обратното само ще продължи да клати националната лодка от кандидати за слава или лобисти. А данъкоплатците-избиратели все по-трудно ще прощават.