Автоцензурата е част от проблемния репертоар на журналистическата етика. Но и често е пренебрегвана като елемент без особена тежест върху общата картина, за разлика от фундаментални теми като: свобода на словото, език на омразата, конфликт на интереси, право да бъдеш информиран, обективност... Автоцензурата (self-censorship) обаче притежава свои особености, нюанси и различни проявления, които не са свързани единствено с „журналистиката на дълга" (деонтологията), но и с особеностите на лични усещания, медийна (организационна) и социална среда.

Автоцензурата се различава от традиционните разбирания за цензура с това, че е проява на отделния журналист, който сам си налага ограничения в професионалната практика. Ако общите разбирания за цензурата в журналистиката и свободата на словото я определят като предварително ясни забрани по една или друга тема, то автоцензурата е форма на самоограничения (смълчаване), които се прилагат в лични, интимни журналистически практики.

През 2000 г. задълбочено проучване на американския авторитетен институт Pew Research показва, че 40% от анкетираните журналисти са обект на натиск от страна на рекламодателите. Те оформят своите журналистически материали според интересите на компаниите .

В скорошен доклад на Мрежата по журналистическа етика (Ethical Journalism Network) се казва, че водещите медии в Турция все по-често си налагат „приятелско отношение" към политиците и бизнес връзките в страната. А в страни като Китай, Иран, Северна Корея, Мексико, Филипините, Пакистан, критичната журналистика е преследвана и дори често обект на покушение. Това принуждава работещите в медиите да си самоналагат ограничения и да пропускат отразяването на важни за обществото проблеми.

Самоналагането на ограничения е свързано и с прилагана „индиректна цензура" от страна на политически, институционални, бизнес или други властови авторитети. Според доклад на Център за международна медийна подкрепа (CIMA) и Световната асоциация на вестниците и издателите (WAN-IFRA) индиректната цензура (soft censorship) се изразавява в „награждаване" на медии, които отразяват положително държавната или корпоративна политика и „наказване" на тези, които я критикуват. Властта решава дали да „поощри", да приложи ограничения при финансиране и разпределение на рекламни бюджети или държавното субсидиране. Тази форма на индиректна цензура създава масова автоцензура.

През 2013 г. Асоциацията на европейските журналисти – България, провежда онлайн допитване за свободата на словото, в която участват чрез имената си, а и анонимно, 169 журналисти. Изследването описва „култура на натиска" в българските медии, индиректни и директни намеси. Най-често срещаният тип натиск, според журналистите ( близо 70%) е индиректният натиск отвън, упражняван от работодатели и собственици, услужливо защитаващи интересите на приближени до тях политически и икономически субекти.

В условията на различни ситуации могат да бъдат видени характерите на различни прояви на автоцензура:

лична (егоцентрична);

на груповия натиск („стадна журналистика");

на редакционната политика.

Лична автоцензура

Понякога, в професионалното поле, личната автоцензура е предопределена от индивидуалните социално-психологически качества, култура и възприятия за света. Поведение „в сянка"; страх от некомпетентност – да не напишем нещо, което „да ни изложи"; „copy-paste" журналистика на събитийното възпроизводство, без въображение...

Автоцензурата в медиите може да бъде резултат от фактори във външната среда. Тогава се формират послушници на компромиса, възпитавани от малки да мълчат.

Личната автоцензура – като самоограничение

Възпирането при отразяване на теми, свързани с жестокости, насилие, усилване на страхове, са най-ценни за аудиторията професионални прояви на личната автоцензура. Тогава песроналната отговорност на журналиста – „да мисли за своятата публика", действа като „предпазен принцип", който ограничава подборности за случилото се, независимо, че информацията може да породи обществен интерес. Личната автоцензура е силна в своята емпатична природа – журналистът се поставя на мястото на слушателя, зрителя, читателя. И тогава, когато отоговорностт му се бори с рейтинга на интересното, скандалното.

Персоналната оценка на журналиста да разграничава любопитното от обществено значимото е резултат не само от натрупвания в полето на професионалния опит, но и изковани във времето общочовешки качества. Смълчаването на подробности за жертви на престъпление е не само препоръка из нормите на етичния кодекс, но и отговорно самоограничение пред публиката.

Автоцензура на „стадото"

Груповият натиск на професионалната среда може да окаже силни влияния за формиране на автоцензура. Редакцията като организация налага натиск на общността (мнозинството) за конформно поведение и страхове от изолация. Доминирането на мнения в редакцията може да заглуши различни гледни точки по чувствителни теми в областта на политиката, религията, етнически и сексуални различия. „Цеховите схизми" в журналистическите среди превръщат автоцензурата в защитно поведение. То предпазва да не бъдеш осъден от „мнозинството на деня", което често променя своя състав.

„Да се харесаш на колегите" е силен ориентир за формиране на „стадна журналистика" особени при взаимно, „ресорно" обсъждане на важните акценти от едно или друго събитие. В този момент – да се приеме от всички присъстващи журналисти, кое е най-важното от събитието, силно подадливи на внушения са младите, неуверени в себе си репортери. Защото те се борят за легитимност и искат да бъдат приети в професионалната общност. В някои редакции младите журналисти се „дресират за поръчки" и не развиват самостоятелно критично мислене.

Младите и новопостъпилите репортери са подложени на значително повече натиск, отколкото колегите им с по-дълъг стаж в дадена медия, се казва и в проучването на АЕЖ за свободата на словото в България през 2013 г.

Практиките на „взаимното разбиране" в съответния ресор са усилвани и от конкурентния стремеж на редакциите „да не изпуснат новината" – тази, която я има и във всички останали медии. Редовният въпрос по време на планьорка: „Ние това защо го нямаме", създава медиен шлейф от еднообразни информационни събития.

В резултат, публиката остава безпомощна в представите за света, който дават медиите. Самоограниченията в редакцията се влияят от системния характер и професионалните качества на репортера, оперативните редактори и тези, които формират редакционната политика. Тя продължава да бъде най-силния фактор, който влияе върху формирането на автоцензура.
Редакционната политика – да следваш наративите на издателя

Редакционната политика е макрорамката, която определя границите на поведение на журналиста. Тя е важен ориентир за позволеното и действащите забрани. Формира се от сложни взаимоотношения на собственика на медията, редакторите с „последен глас" в определянето на медийното съдържание. Формира се и от бизнесинтересите на издатели и отношенията му с рекламодатели и политически елит. Не бива да се забравя, че освен в интерес на публиката (обществото), с някои изключения, медиите са и бизнесорганизации, които работят за печалба.

Особено силно влияние на властовите авторитети върху журналистите се усеща в малки общности. В непредставително допитване до журналисти от регионалните медии, проведено в началото на 2014 г. около инициативата Харта 2013, се казва, че регионалните издания в България са изключително зависими от местната власт.

Обявите/рекламите на областната и общинската администрация съставляват около 1/3 от приходите на вестника/телевизията/радиото (а понякога и ½) , няма как да се използва сдържан и овладян тон, въпреки голямото желание да се напишат фактите с истинските им имена. А заплахи срещу журналисти в местните издания има значително повече, отколкото към репортерите в София.

Наративите на издателя имат възпитаваща роля в журналистиката: избягваш да пишеш по теми, за които не знаеш откъде духа вятърът... или предварително се осведомяваш откъде духа. Не цитираш хора, които формално са обявени за „неавторитетни", но всъщност знаеш, че просто ръководството не е съгласно с тях или не ги харесва (симпатиите, също служат за ориентир). Затова и не предлагаш интервюта с такива хора.

Рефлексите на практиката те учат да реагираш бързо за теми, лица, партии и организации, за които вече знаеш, че трябва да се отразяват. Това е форма на автоцензура с устойчиви граници. Особено, когато журналистът се страхува от това да загуби работата си, да бъде финансово санкциониран.

В условията на междуиздателски войни, в които медии се превръщат в плаформа за „правене на политика", икономическа и финансова нестабилност, кризи в полето на политическото, самоцензурирането създава усещане за сигурност в непредвидимите обрати. Така обаче автоцензурата крепи статуквото, защото всичко извън това означава промяна.

От блога Канчевизми