Люба Кулезич Допускал ли е някой, че толкова скоро след влизането си в Европа в България също ще започнем да си мечтаем за коледни чудеса и да вярваме в рождественски приказки? И да не е, време е да започнем. Поводът не е, че отрекохме Дядо Мраз и въдворихме на негово място Дядо Коледа. Направихме го още щом избухна демокрацията. И дори посвикнахме с факта, че щом наближи Рождество Христово добрият старец все ни коледува с лоши вести. Ето и тази година кабинетът предварително ни сурвака с по-високи акцизи, с по-висока инфлация и с по-високи цени на газа. Маса милиони пък били хвърлени от белия, сивия и черния бизнес в купуването на местния вот. Така казаха от една антикорупционна неправителствена организация в присъствието на самия вътрешен министър Румен Петков. И понеже той не възрази, вероятно същинското положение ще се окаже далеч по-трагично след Коледа. Разбира се, ако прокурорите спрат да се правят на Снежанка и седемте джуджета. Дотогава обаче над познатите български злини и беди все пак има шанс да хвърли чудодейната си светлина Витлеемската звезда. Тази надежда струи от необикновения и трогателен сюжет, който се роди не къде да е, в Столична община. В центъра му този път не е Бат Бойко, макар в други случаи кметът да е влизал в жестока конкуренция с вълшебния Дядо Коледа. Но ироничният български живот ни предложи по-различен централен герой. Името му е наистина подходящо за предколедни размисли и умиротворение. Христоско Вретенаров, шефът на общинската фирма “Трамкар”, си признал със сълзи на очи, че откраднал 600 000 лв. Направил самопризнанията пред прокурор с античното име Роман в кабинета на храбрия ни градоначалник. Силуетът без съмнение напомня на центурион от епохата на разпадащата се Римска империя. Покрай покаянието излязоха куп пикантни подробности. Те навяват богобоязливи мисли за седемте смъртни гряха. Парите били раздавани на директорски жени от няколко други софийски компании. Отчитали се като консултантски услуги, а се делели между мъжете им, както Али Баба е делял плячката си с разбойниците в пещерата на Сезам. Но това беше от друга приказка, а ние си говорим за вълшебствата преди и по Рождество в една друга пещера. Те продължават с разкритията, че милият Христоско Вретенаров бил обзет от такава искреност, че дори изповядал и страстта си към комара. Но не той бил причината за изпарилата се сума, а началникът на друго общинско предприятие, свързано с транспорта. В резултат от Христосковата честност прокурорът се врътнал като вретено и се отказал да арестува покаялия се столичен фирмен бос. Пуснал го да празнува Коледа в семейното огнище срещу 5000 лв. гаранция. За да придобие трогателната сцена напълно небесен вид, изгря и розовобузият син общински съветник Стефан Иванов. Той отрече СДС да има нещо общо със злоупотребите, въпреки че мъжът с христолюбиво име е бил назначен на поста тъкмо от синята централа. Тържеството на доброто над тъмните сили в демокрацията оповести с благ глас главният прокурор Борис Велчев. Също като един Божи наместник той даде обет най-сетне, след дългогодишни писания в пресата, общинските фирми да бъдат разследвани. Разбира се, без името Христоско Вретенаров идилията нямаше да бъде нито толкова умилителна, нито толкова подходяща за светлите коледни празници. Родителите на въпросния персонаж трябва да са били дълбоко убедени в неговата богоизбраност. Но все пак като скромни миряни са облекчили рожбата си откъм съответните морални задължения, които носи то. И пратеникът на Христос съвсем по народному е станал Христоско. За знаците, извиращи от фамилията Вретенаров пък да не говорим. Те не само напомнят за благородното качество повратливост, очевидно предавано по наследство от дядо на внуче. Но навяват и топли детски спомени за писани хурки и магически вретенца, за неродени моми и юнаци, за чекръчета и златна прежда. В крайна сметка новите ни европейски асоциации пак ни отвеждат към библейската сцена с яслата в пещерата край Витлеем. Там Мария и Йосиф скрили Младенеца от гоненията на цар Ирод и войниците му. Така по силата на странна игра между реалността и фантазията в атеистичните ни български сърца се възцаряват покой и смирение. Чувства, без които Коледа наистина е невъзможна. Дори и в страна като България, чийто държавен псевдоним продължава да е Абсурдистан. От време оно, Татово и Батово, та чак до наши дни- Станишеви и Велчеви.