Когато американският президент Барак Обама представи плана си за намаляване на дефицита миналата седмица, очевидно разбра, че американците съвсем не са загрижени единствено за съкращаването на разходите и за увеличението на данъците.
„А какво смятате да правите по въпроса с цените на бензина?“, попита един от присъстващите на срещата с президента в Общинския колеж в Северна Вирджиния в Анандейл.
Реакцията на колежаните, които бяха заинтересовани предимно от поскъпването на бензина, който достигна средни равнища за страната от $3,84 през миналата седмица, вероятно не е била кой знае колко по-различна от тази на обикновените американци, които отделят все по-голяма част от бюджета на домакинствата си, за да пълнят резервоарите на автомобилите си.
Какво точно имат предвид хората, когато питат президента какво прави по въпроса с цените на горивото? Които цени всъщност се определят от пазара, както и би трябвало? Да не би да искат той да им отговори с лозунга на злополучната кандидатка за вицепрезидент на републиканците Сара Пейлин: „Сондирай, бейби, сондирай!“?
Дълбоко се съмнявам. Природозащитниците не са подобрили отношението си към петролните сондажи и добива на петрол, особено пък след миналогодишния катастрофален взрив на петролната платформа Deepwater Horizon в Мексиканския залив.
А може би обществеността мечтае за по-голямо хидравлично раздробяване на американската земя, за да се извлекат огромните количества природен газ от находището на шистов газ „Марселъс“ в Апалачите, които ще доведат до спад в търсенето на нефтопродукти? Не, благодаря, никакво сондиране в моя заден двор.
Да не би пък въпросът за цената на бензина да е знак на подкрепа към инициативите на администрацията за чиста енергия? Не, освен ако съоръженията за вятърна енергия не успеят да захранват и автомобилите ни.
Сетих се! Освен живот, свобода и преследване на щастието американците искат и гаранции за ниски цени на бензина. Всичките тези приказки, че искаме правителството да се бърка по-малко в живота ни, за което говорим още от изборите за Конгреса през 2010 г., са просто врели-некипели.

Президентска тема

Цената на бензина бе основният предмет в съботното обръщение на Обама, чийто рейтинг на одобрение пада неумолимо. След като обвини политиците, че симулират активност и всъщност не полагат усилия да се справят със скъпото автомобилно гориво, президентът все пак реши да бъде откровен с американците: „Няма мярка, която незабавно да смъкне цените на бензина.“
Само два дни преди това той обяви сформирането на работна група със задача да изкорени „случаите на измама и манипулация на петролните пазари“ - любима президентска тактика, която създава впечатлението, че се прави нещо по проблема със соленото зареждане по бензиностанциите.
Ако сегашната ситуация се развие по стандартния сценарий, Сенатът ще покани изпълнителните директори на водещите петролни компании да обясняват впечатляващите си печалби в това толкова тежко време, когато обикновените американци изнемогват.

Всенародно усилие

Нито едно от тези активности обаче не е в състояние да облекчи високите цени на бензина, които дори не са същината на проблема. Американците имат основна философска дилема за това, какво искат от правителството. В добрите времена искаме държавата да стои настрана, а в лошите – да бъде бавачка, която да се грижи за нас. Комбинацията е невъзможна, така че тази нагласа трябва да се промени.
Миналата седмица, след като Standard & Poor’s понижи на негативна перспективата по кредитния рейтинг на дългосрочните държавни облигации на Съединените щати, попитах Никола Суон, водещия анализатор по доклада, за паралели в най-новата история. Той ми изтъкна, че в средата на 90-те години на миналия век Standard & Poor’s и Moody’s са смъкнали кредитната оценка на Канада (от AAA на съответно AA+ и Aa2). Причините – влошаващото се фискално положение на страната, липсата на план за справяне с този проблем и прекомерното използване на външно заемно финансиране.

О, Канада

А сега един полезен пример. В началото на 90-те години дефицитът на Канада стига 9,1% от брутния вътрешен продукт (БВП), а държавният й дълг вече е около 68,4%. За сравнение, емитираните от САЩ облигации ще достигнат 72% от БВП тази година по данни на Службата за управление и бюджет към Белия дом.
С цената на големи усилия Отава си върна най-високия кредитен статус ААА през 2002 г.
„Канадците се почувстваха засрамени от понижението и така бе създадена широка обществена подкрепа за необходимата фискална дисциплина“, посочва Суон.
Вълната от обществена готовност да се направи каквото е нужно, за да се стабилизират финансите на задлъжнялата страна, започна със свалянето на управляващата Прогресивна консервативна партия и идването на власт на Либералната партия. Премиерът Жан Кретиен и министърът на финансите Пол Мартин свиха държавните разходи с 20%. Правителствата на отделните провинции, както и местните власти, започнаха да виждат балансирания бюджет като нещо положително и радващо. Към 1998 г. Канада вече бе преминала от хроничен бюджетен дефицит към излишък.
Чували сме много различни емоционални определения за фискалната безизходица в Съединените щати, но смущението не е едно от тях.
Всъщност социологическите проучвания непрекъснато показват, че американците не искат съкращение на плащанията по Medicare и Social Security. Не желаят и да плащат по-високи данъци. Единственото, с което повечето от гражданите са съгласни, е вдигане на налозите за богатите.
Проблемът е, че няма достатъчно богаташи, които да осигуряват парите за безкрайните ни желания. Когато хората приемат този прост факт, американското правителство ще е свободно да вкара в действие и съответния план за редуциране на дефицита. А ако не покажем на Вашингтон, че сме готови на жертви, би трябвало да се чувстваме засрамени.