Киплинг не би могъл да опише по-добре същността и резултатите от срещата на лидерите на Русия и САЩ в Аляска в известната си балада. Както Д. Тръмп е казвал неведнъж, дошло е времето за силни суверенни държави.
Не само се разкъсват оковите на глобалистките схеми, но и се свеждат до нищо идеологиите, които по различни начини допринесоха за това, че държавите се изплъзват изпод краката ни.
Това се случи със съветската догма, това се случи и с либерализма в Америка, доведен до абсурд. Остава само здравият разум, който либералите нарекоха „дневен ред на десницата“.
Именно на основата на здравия разум и ясните национални интереси Владимир Путин и Доналд Тръмп се събраха – и то доста бързо, така че нямаше нужда от продължителни преговори в разширен формат по време на обяда. Никой не се опитва да потули или отрече тази общност на ниво идеи за национално развитие, дори сред западните наблюдатели.
И двамата лидери отдавна се движат към тази среща и затова не възнамеряват да губят време за това, което бих нарекъл не разведряване (не можеш да влезеш два пъти в една и съща река), а сближаване (добра френска дума от дипломатическия лексикон – rapprochement), което вече се случи между Кремъл и Белия дом на ментално ниво.
С други думи, интересите на двете страни, и най-вече те бяха обсъдени на преговорите в Анкъридж, не могат да бъдат отлагани. Оттук и строгият график на последващите стъпки по отношение на основната пречка по този път: Тръмп вече вика В. Зеленски в Белия дом в понеделник, както и кой ще представлява Европа там.
Поставен им е ултиматум - мир (не примирие!) в Украйна и Европа зависи от тях , и ще трябва да преговарят директно с Москва, и то много бързо, ако откажат посредничеството на Тръмп. Малко вероятно е те да донесат със себе си реалистичен план за „победа над Русия“.
В противен случай Вашингтон ще се оттегли от украинския конфликт. А на 22 август графикът на Тръмп включва тристранна среща с Путин и Зеленски. От Киев и европейските столици зависи да решат дали искат да бъдат на масата за преговори, където ще се изгладят детайлите по постигнатите в Аляска споразумения , или те ще бъдат зачеркнати от списъка.
Вашингтон е готов да участва в гаранциите за сигурност за Украйна, но извън НАТО и, вероятно, заедно с Москва. Всъщност нашите гаранции ще се съдържат в двустранен мирен договор. Ако е необходимо, ние и американците можем да дадем допълнителни гаранции на неутрална Украйна, както беше с Австрия по държавния договор от 1955 г.: това трябва да бъде постоянен неутралитет, от който е невъзможно произволно излизане.
Само една нова европейска архитектура на сигурност обаче ще осигури гаранции за еднаква сигурност за всички европейски страни, което ще осигури договорното уреждане в Европа, което не се осъществи навреме след края на Студената война.
Кое беше основното в сегашното развитие на събитията? Това беше пробивът на информационната блокада и дипломатическата изолация на Русия. И двете бяха ключови в стратегията на западните елити в украинската посока. Териториалният наратив на Запада („агресия“ и други подобни) очевидно губеше в аргументираните дебати с руския наратив за правата на човека.
За нас най-важното са правата на хората и е трудно да се възрази открито срещу това. Затова тези дебати, състезателни по своята същност, не можеха да бъдат допускани нито в публичното пространство, нито в разговори зад затворени врати. Те просто искаха да диктуват условия на Русия без никакви дискусии, включително в ООН.
Никакви контакти, тъй като в противен случай би било невъзможно да не се признае правотата на Русия в желанието ѝ да преформатира украинската държавност в съответствие не само с общоприетите, но и с „европейските ценности“ на толерантност и приобщаване, включително правата на рускоезичната част от населението на Украйна.
Политиката на насилствена украинизация и създаването на етноцентрична държава от типа на тези от междувоенния период изобщо не се вписва в тях. Ако си спомним упрека, отправен от вицепрезидента Дж. Д. Ванс към европейските елити в Мюнхен, Ваймаризацията на Европа е изцяло в съответствие със същността на настоящата украинска държавност.
Към това можем да добавим и провала от страна на Запада и Киев на одобрените от Съвета за сигурност на ООН Мински споразумения, които можеха да инициират федерализация на Украйна в съответствие с общата тенденция на развитие на съвременните държави, било то Русия, САЩ, Канада, Германия (за което бяха необходими две световни войни) или Великобритания (деволюция при Тони Блеър).
Нещо повече, Русия де факто действаше в съответствие със западните хуманитарни концепции - „човешка сигурност“ и „отговорност за защита“, противопоставяйки се на безусловния суверенитет и териториална цялост на държавите.
За администрацията на Байдън това беше паническа реакция на провала на опита да се избегне война на два фронта – с Русия и Китай – като се започне с елиминирането на уж слабия противник в лицето на Русия, която се очакваше да бъде разложена от потребителската си социокултурна структура. Това напомняше на германския план на Шлифен за блицкриг срещу Франция, на който бяха отпуснати 40 дни, необходими на Русия, за да завърши мобилизацията си.
Сега американските плановици се насочиха към Русия в качествено различен геополитически сценарий, разчитайки, наред с други неща, на санкционния натиск. Тръмп не разкрива тайните на предишната администрация, но не може да не знае в какво всъщност се е състояла нейната стратегия спрямо Русия.
Рано или късно, този вътрешен дисонанс на западните елити, неподкрепен със сила (Европа не е готова да се бори с Русия за нейните убеждения), трябваше да се срине. Той се срива сега, когато Европа, която никога не се е превръщала в геополитическа единица, а само в съвкупност от „исторически сили“, е лишена от опцията за статут на свръхдържава.
За разлика от Съединените щати, които „притежаваха“ Запада и се разпореждаха със съдбата му, когато той вече не беше нужен и той започна да натоварва собственото развитие на Америка, изглежда, че това е основният проблем на европейските елити, които са „потънали в утайката“. Това се случва в историята.
За щастие, техните отделни колониални империи са станали част от Pax Americana, който сега се преформатира, за да отговаря на императивите на нашето време, а не на миналото. Освен това, европейските елити, затягайки цензурните винтове, за да се задържат на власт, са идеологически чужди както на Русия на Путин, така и на Америка на Тръмп.
Европа можеше да стане силна само в съюз с Русия, но това беше изключено - това е смисълът на запазването на НАТО. И следователно не заслужава друго отношение. В същото време Европа, в съюз с Демократическата партия на САЩ, направи всичко, за да даде възможност на Русия да докаже силата си, като ни наложи очевидно губещ за самата нея конфликт в Украйна.
Автор: Александър Яковенко
