Нивото на инфлация спадна в повечето страни вследствие на шока от Covid-19, но много инвеститори все още се притесняват, че кризата в крайна сметка ще доведе до покачване на цените и слагане край на „Голямата умереност“, която донесе относителна стабилност в продължения на десетилетия, пише за Financial Times Михаел Щробек, главен инвестиционен директор в Credit Suisse. Някои сочат средновековните пандемии и последващите ги периоди на ръст в цените и заплатите поради недостиг на работна ръка и стоки, като доказателство за задаваща се инфлация. Други предполагат, че мащабните монетарни и фискални стимули, разгърнати в отговор на пандемията, представляват първа стъпка към нов инфлационен режим. А някои пък смятат, че рязкото поскъпване на златото е предвестник за такава промяна.

Съмнявам се някои от тези сигнали да дадат на инвеститорите ясен отговор. Изглежда по-обещаващо да се съсредоточим върху предпоследния фактор: политически предизвикана загуба на независимост от централните банки.

Въпреки че инфлацията е далеч под целите на централните банки почти навсякъде, потенциалното й съживяване е разбираемо начело в списъка с тревоги на инвеститорите. Големите промени в ценовите нива оказват значително влияние върху възвръщаемостта на инвестициите. В миналото вдигането на цените очевидно подкопа възвръщаемостта на облигациите, а понякога навреди и на акциите.

Но преминаването към значително по-висока инфлация е в най-лошия случай малко вероятен риск, тъй като заплахата от т. нар. фискална доминация - необходимо условие за подобно развитие - е значително по-малка, отколкото често се предполага. Междувременно пазарните сигнали, макро индикаторите и стандартните модели за инфлацията са ненадеждни или дори направо подвеждащи.

Интересен момент е скорошният подем при златото. Докато благородният метал рязко поскъпна през 70-те години, които бяха инфлационни, ръстът му от 2001 до 2012 г. се случи по време на продължителен период на изключително потисната инфлация. А и прогнозното качество на пазарните инфлационни очаквания не е много по-добро, тъй като те са твърде силно повлияни от краткосрочните промени в цените, като движението на петрола.

Същото важи и за паричните агрегати (паричната база): тъй като паричният мултипликатор е силно нестабилен, растежът на балансите на централните банки е неподходящ показател за инфлацията, както ни научи Милтън Фридмън.

По същия начин връзката между номиналния брутен вътрешен продукт (инфлацията) и ръста на кредитните агрегати (банковото кредитиране) е слаба и нестабилна. Последният скок на втория показател е особено подвеждащ. По същество той беше предизвикан от масираното предоставяне на държавни гаранции за корпоративни заеми. В комбинация със силно повишените спестявания на домакинствата, това породи големия ръст на паричните агрегати. Нито един от тези показатели не означава, че номиналният растеж на съвкупното търсене ще бъде устойчиво по-висок през следващите години и ще предизвика стабилно увеличение на инфлацията.

И накрая, повечето професионалисти от областта на инвестициите знаят, че „работният модел“ на икономистите, кривата на Филипс - която цели да покаже връзката между заетостта и инфлацията - доста зрелищно се провали в предвиждането на инфлацията през последните години. Следователно изглежда, че базираните на икономиката или финансите подходи не дават ясен отговор на нашия въпрос.Може би по-добър подход би било фокусирането върху политическата икономия. Постоянно високата инфлация изискваше пряка фискална доминация над паричната политика, като централните банки на практика бяха принудени да финансират огромни държавни разходи. Ключовият въпрос, който трябва да зададем, е дали пандемията от Covid-19 ни поставя на ръба на такава промяна.

Да се ​​направи това заключение е преждевременно. Фискалните и монетарните власти се радват на силна политическа подкрепа, за да засилят икономиката и да оказват помощ на най-засегнатите от кризата, но това не трябва да се тълкува като консенсус, който благоприятства подчиняването на паричната политика на тесни политически цели.

В еврозоната е трудно да си представим такава промяна на режима предвид мандата на Европейската централна банка и антиинфлационната позиция на северните държави. Някои може да посочат Япония като основен пример за фискална доминация, но фискалните и монетарните власти там се стремят съвместно да стимулират растежа и - засега безуспешно - инфлацията.

По-интересен случай е Китай, където правителството има правомощието да разпорежда на централната си банка да предоставя средствата, необходими за финансиране проектите на комунистическата партия. Въпреки това предпазливостта в Китай надделява дори в разгара на тежка глобална рецесия. Изглежда Пекин осъзнава рисковете, които може да представлява нарастващата инфлация, тъй като такива случаи в миналото се оказаха дестабилизиращи социално и политически.

Остават САЩ. Трябва ли да очакваме преминаване към фискална доминация там? Въпреки зашеметяващия държавен дефицит и огромния обем на активи, които Федералният резерв купува, е твърде рано да се каже. Разбира се, преизбраният Доналд Тръмп би могъл да се стреми да подкопае независимостта на Фед, или пък левичарски конгрес, сформиран на гърба на успеха на Джо Байдън може да окаже натиск върху централната банка да финансира раздути социални програми.

И двата сценария обаче биха срещнали значителна съпротива, като политическият център ще се стреми да гарантира, че Фед се придържа към мандата си за ниска инфлация и остава независим. Но консенсусът все пак може да се измести отново към финансирането на фискални програми с данъчни приходи, а не с дълг, купен от централната банка.

Петър Нейков, редактор Елена Илиева