Тъй като е краят на годината, бих искала да споделя с читателите желанието си за 2020 г. - продуктивен икономически балон, пише Рена Форухар за Financial Times.
Това може да звучи като оксиморон, отчасти защото балоните не изглеждат продуктивни, но също така и защото съм роптала срещу толкова много от тях - от американския жилищен балон през 2008 г. през балона на корпоративния дълг до това, което днес изглежда като високотехнологичен балон при „еднорозите“ (стартиращи компании с оценка над милиард долара – бел. прев.)
Но наскоро рисковият капиталист и икономист от Кеймбриджкия университет Уилиъм Джейнуей ми напомни, че не всички балони са еднакви. Както се аргументира той в „Правейки капитализъм в иновационната икономика“, има продуктивни и непродуктивни балони. Втората категория включва спекулативния балон при недвижимостите, който отприщи финансовата криза през 2008 г., както и днешния балон при криптовалутите. Непродуктивните балони унищожават стойността, особено когато се разпространяват чрез банковата система, и не оставят особени ползи след себе си.
Има обаче и продуктивни балони - като дотком балона между 1998 и 2000 г. Той доведе до заличаването на стойност за трилиони долари от акциите и рисковите облигации. Но също така подтикна полагането на милиони километри широколентови оптични кабели - мрежата, която ще използва новата икономика. Балонът при акциите от 20-те години на 20 век, който е бил още по-болезнен, е помогнал за финансирането и разпространението на радиото, телефона, авиацията и електричеството.
Спекулацията, според Джейнуей, е естествена част от процеса на иновация. Но семената на продуктивните балони често се посяват не от частни пазарни участници, а от държавата, която има възможност да осигури финансиране, което не е обвързано с необходимостта от незабавни икономически резултати. Това често се изтъква както от икономисти, като Мариана Мазукато, така и от историци, като Маргарет О'Мара.
Такива държавни инвестиции често са водени от национална задача за подкрепа на развитието или сигурността. Помислете за бума в британските и американските железници, подхранен от нуждите на военните, или за създаването на междущатската магистрална система, която вкара САЩ в автомобилната епоха, или за самата цифрова икономика, голяма част от която произлезе от отдела Darpa на Министерството на отбраната на САЩ (който бе пионер в интернет, GPS и тъчскрийн технологиите).
Страхотна ирония е, че богатството на частния сектор, което идва от такава инвестиция, може в своята крайност да предизвика популистка реакция срещу правителствата, които не могат - или не искат - да се справят с негативните странични ефекти. Но държавата може да контрира това недоволство, като например смекчи ефекта от финансовите кризи върху обикновените хора или загубата на работни места и неравенството, които може да са резултат от първите етапи на големите технологични сътресения.
Дигиталната революция създаде „най-продуктивното сътрудничество в човешката история между държавните инвестиции и финансовите спекулации“, както се изразява Джейнуей. И все пак, ние все още сме само в първите етапи от революцията („приложението убиец“ на железопътния бум, бизнесът с каталози за поръчки по пощата, бе създадено чак около 50 години след създаването на железниците).
Някои аспекти на дигиталната революция, като „интернет на нещата“, биха могли да помогнат за решаване на проблема с производителността. Други очаквания, включително способността на изкуствения интелект да измести човешкото мислене, може би са преувеличени. Компании като WeWork, подхранвани от ниски лихви и оценки, откъснати от реалния свят, сега изглеждат като балони.
Но по-големият въпрос е дали самата държава - или поне либералните демокрации на запад - ще оцелеят в ерата на иновациите, която създадоха. Изглежда правителствата загубиха способността да контролират най-мощните наднационални корпорации, Google и Facebook. Тези компании подриват самия процес на демокрация, след като благоприятстват политическата дезинформация, влияят върху политическата система и така подкопават пазарите на труда и капитала, че за националните държави е трудно да се справят.
Това ни напомня за „неизбежната трилема на световната икономика” на икономиста Дани Родрик. Според тази теория е възможно да имаме само две от следните три неща: дълбока икономическа и финансова интеграция, демократична политика и автономни държави. Трансграничните компании, които имат повече потребители, отколкото населението на най-големите страни в света, могат да бъдат несъвместими с либералната демокрация.
Американската държава създаде последния продуктивен балон. Китай има за цел да създаде следващия чрез финансиране на екологични технологии, включително слънчева и вятърна енергия, както и възобновяеми батерии. Автократичният Китай по дефиниция не може да реши трилемата на световната икономика. Но може ли да постави основите на следващия продуктивен балон?
Надявам се, но все още е рано да се каже. Контролът в държавата на цифровото наблюдение (независимо дали се упражнява от компании или правителства) е несъвместим с демократичната политика и свободната воля на хората. И може да не подкрепя иновациите. Продуктивните балони могат да бъдат посяти от държавата, но те изискват по-малките компании и хората да действат в децентрализирана среда, за да комерсиализират новите технологии. Не е ясно дали Китай на президента Си Дзинпин може да направи и двете неща.
Подобно на Джейнуей, това, което наистина си пожелавам, е трансатлантически Зелен нов курс, чрез който САЩ и Европа заедно инвестират в решаването на въпроса с климатичните промени. Окуражаващо е, че и от двете страни на Атлантика има вълна от млади политици, които биха искали същото.
