Точно както скорошното насилие срещу мирно протестиращите, новата политика на Москва по отношение на графитите отразява начина, по който родния ми град се влоши под тежестта на авторитарното правителство, претендиращо да го подобри на висока цена, пише Леонид Бершидски в коментар за Bloomberg.
На други места обмислените политики за уличното изкуство доведоха до големи естествени подобрения в градската среда, но прилагането им изисква признание за свобода, което днешните руски власти не искат да направят.
Новите правила, приети миналия месец, по същество забраняват всякакви експерименти с улично изкуство. Те изискват артистите и собствениците на сгради да кандидатстват за разрешително, което трябва да получи одобрение от поне седем различни отдела на градската управа. Разрешения се предоставят само за изображения, които „популяризират изключителни личности, исторически събития, наука, спорт и изкуство“. Създаден е и списък с недопустимите неща, като изображения, свързани с тютюнопушенето и употребата на алкохол, всеки вид реклама, включително на неправителствени организации и каузи, насилие, изображения, които могат да засегнат членове на социални групи или професии, изображения на експлозиви, освен фойерверки, изображения, които „дискредитират родители или възпитатели“ и т.н. Дори и с разрешение графити могат да бъдат рисувани само между април и ноември, а одобрението от градската комисия ще се дава, когато работата е завършена. Иначе собственикът на сградата може да получи заповед да я премахне.
Ако тези правила се прилагат стриктно, а няма причина да очакваме, че това няма да е така, те ще сложат край на една култура, която процъфтява в Москва и дори получаваше правителствена подкрепа, особено в по-свободните времена преди анексирането на Крим през 2014 г. (През 2013 г. огромен фестивал на уличното изкуство доведе до създаването на 150 големи графита от руски и чуждестранни артисти). Градските власти придобиват монопола над всичко, което трябва да се счита за красиво по улиците на Москва – тоталитарен подход, недостоен за истински глобален град, статус, който Москва винаги е жадувала, а понякога е заслужавала.
Други големи градове имат по-различен, но почти винаги по-малко рестриктивен, подход към уличното изкуство. В Ню Йорк графитите са позволени с изричното разрешение на собствениците на сградата. Спрейове за рисуване дори не се продават на всички.
Берлин, който има някои от най-дръзките и впечатляващи графити в света, официално възприе подобен подход. На теория някой дори може да отиде в затвора за рисуване на графити в нарушение, но присъдите са малко, защото има репутация, която иска да поддържа.
В Лондон регулацията зависи от градските съвети. Някои са добре настроени, позволявайки всякаква дейност освен примитивното „тагване“ (подписване по стените), с вярата, че добрите графити привличат туристите. Други съвети налагат строги забрани, независимо от предпочитанията на собствениците на сгради.
По мое мнение, пише Бершидски, градът с най-добра политика за графитите е Лисабон, който прие двустранен подход към тях през 2008 г., за да се справи с все по-големите оплаквания на бизнеса и жителите в центъра на града. От една страна, тя наложи забрана за графити в по-голямата част от града и увеличи разходите за почистването им. От друга, обаче създаде Urban Art Gallery под егидата на градския отдел за културно наследство. Тази агенция превърна един след друг проблемни квартали в импровизирани галерии, където са разрешени всякакъв вид произведения на изкуството, включително и „тагването“. Идеята е да се намерят места, които местните жители одобряват, защото графитите правят улиците по-красиви, а в крайна сметка и по-безопасни. Онези, които предпочитат да стоят в сянка, странят от подкрепяните от града фестивали. Същевременно градските артисти са добри в самоорганизацията, така че изкуството има тенденцията да измества престъпността.
Проектът на Urban Art Gallery, а понякога и защитата ѝ на струващо си изкуство, което разцъфтява и без неговата благословия, създаде една постоянно променяща се, конкурентна среда, в която най-впечатляващите произведения оцеляват с години, защото никой не дръзва да рисува отгоре им. Но много от работите изчезват за дни или седмици.
Овластяването на собствениците на сгради води до комерсиализация. Оставянето на решенията в ръцете на властите убива спонтанността. Ако няма каквато и да било политика, стените на града остават в ръцете на банди. Лисабон успя да избегне всички тези капани. Сцената там привлече много от най-добрите художници от Европа, САЩ и Латинска Америка, а разнообразието от картини по стените на града е изумително. Лисабон не е богат град, но някои райони, особено в центъра, се трансформираха благодарение на въображаемо, често социално осъзнато и свързано с политиката изкуство, което варира от миниатюрни текстове с анонимна поезия до майсторски изпълнени графити, заемащи цели стени.
Москва е далеч по-богата от Лисабон. Изглежда градът няма нужда от подобна инициатива като тази, която преобрази Лисабон. Сегашният подход оставя възможности за корупция. В такъв град изкуството може да бъде продукт само на бюрократични решения. От друга страна, това оставя много стени, които ще могат да бъдат изрисувани, когато градът, а и страната отново са свободни, допълва Бершидски.
