Васил Генчев е на 35 години. Разказва ми много набързо за себе си и разбирам, че е завършил „Международни отношения“. Работил първоначално в София, в център за подпомагане на хора, преживели изтезания. Всичко започва оттам – където е срещнал доста бежанци от Близкия изток и бившия СССР. 

„След това имах шанса да започна стаж в щабквартирата на НАТО в Брюксел“, казва ми Генчев за себе си, допълвайки: „Така се развиха нещата, че последните 10 години работех там. Първо в техния пресотдел (отдел за публична дипломация). Последните 20 месеца бях политически съветник на върховния цивилен представител на НАТО в Кабул. Съветвах относно политическите развития в страната, отношенията на афганистанското правителство, политическите партии и гражданското общество.

Работата ми беше сходна с тази на повечето дипломати в Кабул, с тази разлика, че работех за международна организация, а не за конкретна държава“. 

Той е млад – доста далеч от 40-те, човек, когото всички познават с две много подчертани качества: невъобразимо спокойствие; и силно развито чувство за справедливост и игра „по правилата“. 

Интервюто ни трябва да протече „на бързо“, но той решава, че темите, за които ще си говорим, си заслужават публичността, и така се „разтягаме“ във времето, преминавайки в приятелски разговор. Няма сковано дърдорене на скучни чиновници, което така сме свикнали да попиваме от представителите на тези големи институции; няма монотонност, страх „да внимаваме какво си казваме“ и т.н. Просто няма. 

Говорим си за обществата по света, приликите и разликите им, за политика, бежанци и популисти. Ето за какво всъщност:

- Що за място е Афганистан и що за хора са афганистанците? Как и защо никой не печели окончателно война срещу тях? Говорим за Англо-афганистанските войни, нахлуването на СССР, на САЩ…

- Може би на мнозина ще се стори странно, но аз съм открил много прилики между афганистанците и българите, доколкото може да се обобщи и за нас какви хора сме. Там ролята на семейството е много важна. Сравнявам със Западна Европа, където съм живял 8 години, и с нашата култура – винаги съм мислел, че в България семейството, приятелствата са на по-преден план, отколкото в Западна Европа, където отношенията са по-формални. В Афганистан всъщност разбрах, че много хора живеят (цели големи фамилии) заедно. И много си помагат. Направило ми е впечатление, че мои колеги например винаги изпращат поздрави на баща ми, въпреки че не го познават. Едно от най-важните неща, за които те питат при запознанство, е имаш ли семейство, колко братя и сестри имаш, имаш ли деца, женен ли си. 

Артистичният колектив "Артлордс" (от "Арт" - изкуство на английски; тук има игра на думи с термина "warlords" - "господари на войната") работи върху графити с послание за мир. Кабул, май 2018.

- От гледна точка на това, че те са доста устойчиви (като партизани) във всяка една война – има ли някаква връзка на това, което току що казахте, с устойчивостта им на всякакъв вид бойни полета?

- По време на подготовката ми съм се сблъсквал с много неща, които съм се опитвал да разбера за Афганистан и конкретно за сферата на сигурността и войните… има най-различни теории. Тази устойчивост по-скоро бих я отдал на това, че афганистанците обикновено са се борили срещу някой, който идва отвън. Защитава ли са се. Затова са били успешни в тези войни. Подобно на партизаните в Европа, те са можели да разчитат на подкрепа от общността. Това е важно. Въпреки че винаги са били по-слабо подготвени, по-слабо въоръжени. 

- Можем ли да кажем, че тази сплотеност и ориентираност на обществото към семейството и подкрепата, която всички си оказват помежду си, се превръща в тяхна военна сила?

- Донякъде да, но, ако трябва да сме реалисти – да си припомним, че през осемдесетте години войната в Афганистан е война между двете велики сили по това време – СССР и САЩ. Съветският съюз инвестира милиарди долари в подкрепа на просъветското правителство в Кабул, а Щатите инвестират милиарди долари в подкрепа на бунтовниците муджахидини, включително ги снабдяват с последно поколение ракети земя-въздух и всякакво военно оборудване. За мен ролята на силните държави през осемдесетте е нещото, което стои на преден план. На практика Афганистан тогава се превръща в бойно поле при конфронтация по времето на Студената война. 

- Горещ фронт на Студената война?

- Да. За съжаление, има подобни елементи и в момента. Регионални държави, като Пакистан, оказват подкрепа на някои бунтовнически групи. Международната общност – коалицията, от която част е и България, подкрепя афганистанското правителство. Исторически Афганистан е място, на което се сблъскват различни лагери. Това самите афганистанци го отбелязват с тъга – че често се превръщат в заложници на чужди интереси. 

- Защо е този голям политически, а и обществен интерес точно към тази точка от света? 

- Хората понякога опростяват и казват: „Там има минерали и това е причината за инвазията“. Наистина ги има, да, но, според мен не това е важното. Ако все пак погледнем тази хипотеза – че Америка е нападнала Афганистан, заради транзит на газ, минерали и т.н., просто сметките не излизат, защото много повече пари са вложени и похарчени от страна на САЩ (да не говорим за изгубените човешки животи), отколкото са спечелени от каквото и да било… Афганистан продължава да бъде от държавите, които получават най-много чуждестранна помощ. Но е факт и не е тайна за никого, че Афганистан има много централно географско положение. Той е в сърцето на Азия.

Площад "Сидарат" в Кабул. Площадът става трагично известен, когато през януари 2018 г. над 100 души загиват в атентат на талибаните, извършен с линейка-бомба.

Да видим обаче една държава, като Пакистан например, която непрекъснато живее в истински страх от Индия и в продължение на десетилетия там ситуацията е подобна на Студената война, а военните и разузнаването имат огромна роля в живота на хората – там е лесно да видим защо приемат Афганистан в ролята на буфер, нали? Едно поле, в което в никакъв случай не искат да допуснат Индия да разшири своето влияние. Америка пък напада Афганистан през ноември 2001 г., скоро след 11 септември, който е планиран от Ал Кайда, а в този момент Осама се намира в Кандахар – Южен Афганистан.

От гледна точка на изтеклото вече време и обществения интерес днес – хората, които наблюдават по-отблизо настоящия конфликт, основно поставят като дебат факта, че това е най-дълго водената от Америка война. По-дълго водена от участието им в Първата световна, Втората световна война и Корейската война, взети заедно. Което е страшно много. Видяхме в последната кампания за президентски избори в САЩ, че Афганистан е споменат много малко.

Хората, като че ли са забравили за него. Основен аргумент е, че войниците там са наемници. Тоест няма същия обществен натиск, както по времето на войната във Виетнам, когато много от американците се идентифицират с войниците, защото голяма част от тях са наборници – членове на семейството, приятели и т.н. Сега войниците са професионални и им се плаща. Хората, които наричат войната в Афганистан „забравената война“, не са много далеч от истината.

Трябва да отбележим, че държавите от НАТО продължават да обучават афганистанските сили за сигурност, за да не се случи нов 11 септември, който е голяма травма за САЩ и всичките им съюзници, включително България. Идеята е да има превенция, за да не се превръщат държавите, като Афганистан, в страни, в които властват различни терористични групировки, които да застрашат и сигурността на държавите от НАТО. 

- Освен талибаните, какви други групировки действат в Афганистан?

- Чувал съм президентът на Афганистан, както и ръководителите на силите им за сигурност да казват, че в страната действат около 20 терористични групировки и организации. Те обаче отбелязват, че след разгрома на „Ислямска държава“ в Ирак и Сирия, потокът на техни бойци към Афганистан е незначителен. Трябва да се подчертае, че в Афганистан има много хора (от региона), които се включват в някоя от тези групировки по най-различни причини.

При талибаните нещата са малко по-различни. Малцина знаят, че в САЩ те не са регистрирани… не са считани за терористична организация, докато в Русия – са. Властите в Щатите имат контакт с талибаните, както и повечето държави имат – с политическото ръководство на талибаните. Това им позволява да водят преговори.

Всички си дават сметка, че този конфликт не може да бъде решен по военен път. Исторически погледнато, рядко се случва едната страна в даден конфликт да бъде победена по военен път. Обикновено конфликт, особено между въоръжена опозиционна групировка и сили под контрола на правителството, както в Афганистан, завършва с преговори и споразумение.

Честване на "Деня на Европа" в представителството на ЕС в Кабул. Май 2017.

В момента борбата в Афганистан изглежда е за едно по-добро позициониране при евентуални мирни преговори. През юни – по време на празника Рамазан байрам, когато афганистанският президент обяви примирие, талибаните формално не приеха предложението, но декларираха тяхно си примирие за празника – за 3 дни… Това е малко като игра на думи, те не искаха да изглеждат все едно се съгласяват с президента, не искаха да изглеждат слаби.

Но имаше обществен натиск и към тях и решиха да спрат бойните действия. Направиха го да изглежда все едно е тяхна идея. Важното е, че бойните действия спряха и имаше много сцени на прегръдки, талибани влязоха в градовете, говориха си с войници, полицаи, срещаха се с цивилни, включително водиха и дискусии с някои видни жени-активистки за граждански права. 

- Има ли групировки, които не се занимават изключително с убийства и атентати, а са по-профилирани към отвличанията… говорим за грозна „бизнес“ страна – отвличания за откупи, от които да печелят? 

- Доста често се размиват границите между престъпност и тероризъм. Има един много негативен пример, който описва колко сложен е конфликтът в Афганистан. Преди имаше най-различни инициативи за подкрепа на мира от страна на международни организации. Голяма част от тях са се провалили.

Един пример, от който международната общност си е извадила някои заключения, е следният: програма за разоръжаване и помирение, финансирана преди повече от 10 години.

В едно село в Централен Афганистан старейшините разбрали за възможността да „усвоят средства“ чрез тази програма. За помирение обаче трябва да има конфликт преди това. Трябва да има различни фракции, които се бият помежду си, а след това да се помирят.

Затова старейшината „записва“ една част от неговия клан в някаква си „терористична“ групировка, друга част минава в друга, симулират някакви бойни действия, след това идва зимата и така или иначе не могат да извършват никаква военна дейност, защото планините са заснежени (в Афганистан традиционно през зимата притихват бойните действия), и тогава „фракциите“ си предават оръжията и целият клан е доволен – и едните вземат пари по програмата, и другите. Но считам, че международната общност си е взела поука от тези недомислици.

Не вярвам, че международните организации са готови да раздават пари с лека ръка при един бъдещ процес на помирение. 

В Част II на интервюто ни, което ще публикуваме утре, ще можете да прочетете какви са приликите между шариата на талибаните и „Крумовите закони“, за които мнозина мечтаят в България; за това как се случва „талибанизацията“; и защо омразата все повече властва навсякъде.