Вечерта на 6 февруари 1999 г., по време на първата визита в Унгария на румънски министър-председател след 1989 г., тогавашният унгарски премиер Виктор Орбан покани своя румънски колега Раду Василе на вечеря в един прочут ресторант в Будапеща. По време на гощавката с вкусни унгарски специалитети Орбан предложи на Раду Василе да осъществят заедно магистрален коридор, който да свързва Букурещ с Будапеща по приблизителното трасе Букурещ-Брашов-Клуж-Орадя-Дебрецен-Будапеща.
Един от малкото придружители на Раду Василе на тази паметна вечеря, тогавашният транспортен министър Траян Бъсеску, скочи като опарен срещу това предложение, като каза, че няма никаква мотивация за строежа на магистрала по посоченото от Орбан трасе, защото стойностите на трафика не оправдават подобна инвестиция.
За да обясня нагледно какво казваше Бъсеску през 1999 г., ще си послужа с една известна стилистична фигура: „Не си мия зъбите, защото и без това никой не ме целува. Очевидно е обаче, че никой няма да ме целуне, защото не съм си измил зъбите“.
Минаха близо 20 години от този момент и редица правителства на Румъния останаха последователни в „немиенето на зъбите“: днес, близо 12 години след присъединяването към ЕС, имаме само 777 километра магистрала за национална територия от 238 397 кв км и население от около 20 милиона души.
Нашата съседка Унгария, лишена от богатото въображение на Траян Бъсеску, обаче все „си миеше зъбите“ в очакване на целувките: стигна до два пъти повече километри магистрала (1500) при площ от 93 030 кв км и население под 10 милиона жители, тоест има плътност на магистралите 5 пъти по-голяма от при нас. Пет пъти!
Битката за бъдещето е битка за инфраструктура: транспортна, енергийна, комуникационна. Всеки ден, който пропиляваме без да построим километър магистрала, е ден, който се добавя към изоставането на Румъния спрямо Централна Европа.
Съвременната автомобилна индустрия се превърна в гигантска логистична верига: огромни складове с компоненти и суровини ежедневно трябва да се транспортират на разстояния от хиляди километри, и стотици хиляди автомобили или двигатели ежедневно трябва да се транспортират на хиляди или десетки хиляди километри разстояние.
Десетки автомобилопроизводители се надпреварват да превземат все по-претенциозните пазари: в тази оспорвана надпревара скоростта и точността на доставките се превръщат във важен атрибут на маркетинга. Затова който има добра транспортна мрежа, ще има и добра автомобилна индустрия.
Европейският съюз е вторият по големина производител на автомобили в света с близо 17 милиона автомобила през 2017 г., а в класацията по държави Унгария заема девето място с 472 107 автомобила, а Румъния – десето с 364 654 автомобила. Не е случайно, че Унгария произвежда с 30 процента повече автомобили от Румъния.
Да сравним какво произвеждат Унгария и Румъния. Унгария има три фабрики (Ауди, Мерцедес-Бенц и Сузуки) с общо 11 000 служители, които имат сумарен оборот от над 12 милиарда евро, а Румъния има две фабрики (Рено и Форд) с 50 процента повече служители (18 500), които имат сумарен оборот от над 6 милиарда евро, тоест произвеждат наполовина колкото унгарците!
Миналата седмица научихме, че изоставането спрямо съседите унгарци няма да намалее, както ни обещават всички политици, а ще се задълбочи: БМВ обяви, че ще инвестира 1 милиард евро в нова фабрика в Унгария, където 1000 служители ще произвеждат 150 000 електрически автомобила годишно. Фабриката ще бъде построена в Дебрецен, тоест там, където свършва унгарската магистрала и откъдето не тръгва никаква магистрала към Орадя, финалната точка на една румънска магистрала, от която изглежда отдавна сме се отказали.
Има два начина за печелене на електорат: простият начин, в който вземаш всичките пари, които имаш, и увеличаваш пенсиите и заплатите на държавните служители, или сложният, в който „си миеш зъбите“ (тоест развиваш инфраструктурата) и се радваш после на „целувките“ на инвеститорите, които увеличават заплатите на мнозината (които не работят непременно за държавата), откъдето идват и по-големите вноски към пенсионните фондове.
Нашите политици са избрали изглежда първия вариант: увеличиха заплатите и пенсиите, страната се напълни с хипер и супермаркети, тесните и стари шосета се напълниха с мерцедеси и аудита, произведени в Унгария. Унгарците избраха по-сложния варинт: направиха магистрали, пестеливо харчеха парите си за малки и евтини коли, но изглежда имат по-добри заплати и индустрия в пълен подем.
Проблемът с инфраструктурата буквално задушава румънската автомобилна промишленост. Ако Рено плаче от 2014 г. за дълго обещаваната магистрала Питещ-Сибиу, която се превърна в истинска „Фата Моргана“, то Форд има късмета да се намира в Крайова, свързана с важна железопътна магистрала, която му позволява да изнася по жп линията 90 процента от продукцията си: в момента пътят от граничния пункт Куртич (на границата с Унгария) до Крайова трае 11 часа, а ако влакът си пропусне реда на някоя гара, може да продължи и 24 часа с изключителната средна скорост от 15 километра в час!
Но нашето правителство няма време за такива дреболии, то се бори смело с най-големите исторически врагове: безмилостната граматика и ужасната география; онези, които са победили тези страшни изпитания, намират ресурси за неподозирани оригиналности: я изпращат пенсионерите на ваканция в Гърция с пари, събрани от данъците на простите румънци, я плащат за огромни комисии (27 членове!) да имитират, че преговарят 4 години по договор, който няма да се подпише никога, за трети и четвърти реактор на АЕЦ Черна вода . . .
Ще завърша все пак с един прост съвет, но даден от сърце: Добри хора, мийте си зъбите колкото се може по-често!
