През лятото на 2008 г. руската армия предприе за пръв път намеса в независима държава след безславната война на Съветския съюз в Афганистан. Десет години след конфликта с Грузия Русия е все тъй непреклонна към своите съседи, а скъсването със Запада е свършен факт.
Изпратена срещу Грузия, за да се притече на помощ на малката Южна Осетия – проруска сепаратистка територия, където Тбилиси бе започнало военна операция, армията на Москва успява бързо да надвие грузинските сили и е на път да превземе столицата.
Мирно споразумение, договорено от френския президент Никола Саркози, довежда в крайна сметка до изтегляне на руските войски; Москва обаче признава независимостта на сепаратистките региони Южна Осетия и Абхазия, където поддържа оттогава силно военно присъствие.
За пет дни Русия демонстрира военната си мощ и най-вече доказва, че при нужда е готова да брани със сила интересите си там, където вижда своя зона на влияние.
Шест години по-късно, в друга бивша съветска република, Русия анексира украинския полуостров Крим в отговор на събитията в Киев, където прозападни сили вземат властта през зимата на 2014 г. Тя предоставя политическа подкрепа на проруски бунтовници в Източна Украйна; бунтът прераства във въоръжен конфликт и жертвите до момента са над 10 000.
Официално руската армия не нахлува в страната, но Киев и Западът обвиняват Москва, че подпомага с военна сила и финансови средства бунтовниците, провъзгласили в региона две сепаратистки републики; Русия и досега категорично отрича.
Европа и САЩ, реагирали предпазливо на руско-грузинската война, гневно осъждат този път действията на Москва и й налагат сурови икономически санкции.
„Пробен опит“
Както в Грузия, така и в Украйна Москва си поставя за цел с всички средства да осуети присъединяването на тези страни към НАТО – неприемливо за Русия, която след разпадането на Съветския съюз неуморно критикува стремежа на Атлантическия алианс да се разшири до границите й.
„В Осетия Русия даде урок на страните от бившия СССР. Показа им, че изобщо нямат шанс да изберат друг модел на развитие“, обяснява руският политолог Константин Калачов.
Москва иска „да покаже, че развива средствата си за въздействие и че реакцията на Запада срещу действията й няма критично значение“, добавя експертът, който нарича руско-грузинския конфликт от 2008 г. „пробен опит“ за бъдещата политика на Кремъл.
„Без операцията в Южна Осетия нямаше да бъде анексиран Крим“, твърди той.
През 2008 г. обаче Русия решава да не анексира двете грузински отцепнически територии, а просто да ги признае за независими, въпреки че след войната де факто ги постави под своя опека. Сценарият впрочем не се разиграва точно според плановете на Кремъл. Дори най-близките му съюзници – Беларус и Казахстан, отказват да признаят независимостта на двете територии. И Москва си взема поука – впоследствие така и не признава независимостта на сепаратистките републики в Украйна, отбелязва аналитикът Андрей Суздалцев.
Тя обаче успява навреме да се възползва от разногласията в западния лагер – категорично й се противопоставят само „младоевропейските“ държави начело с Полша и Литва.
„Медийна война“
Освен дипломатическите и военните констатации след конфликта с Грузия, Русия успява да установи, че въпреки успехите си на терен е изгубила „медийната война“.
След 2008 г. Кремъл всестранно укрепва своята „мека сила“, по-специално създавайки чуждоезични медии, които да бранят становищата му в чужбина – телевизията „Раша тудей“, преименувана на „Ар Ти“, и онлайн агенцията по печата Спутник.
Кремъл активно използва тези две медийни оръжия в чужбина по време на конфликта в Украйна и за да подронва доверието към позициите на Запада за Сирия.
В случаите с Украйна и Грузия Москва разчиташе да наложи своите интереси и зона на влияние; на първо място обаче двете войни разстроиха дълбоко отношенията й със Запада, изтъкват експертите.
„Решението на Москва да признае Южна Осетия и Абхазия разгневи Запада, но впечатлението бе, че ситуацията няма да се повтори, и на Русия й бе простено. Но й бе простено за последен път“, подчертава политологът Алексей Малашенко.
