На финалната права от съществуването си западноевропейското общество е заето с много и наболели проблеми от социално, биологично и джендърно естество. Озверели феминистки правят всичко по силите си, за да може виртуалът и реалът да станат „безопасни места“ (safe spaces) и никой не е задължаван да слуша неща, които биха могли да го обидят, както и да се борят с мракобесието на патриархалния модел наложен от бялата християнска цивилизация. Последният бидейки единственото, което противостоеше на прииждащите пълчища от нашественици, които претопяват европейското и американското население. Нещо, което би стреснало обикновената жена, която има чувство за дълг и принадлежност към рода, общността, народа, вярата и страната си – все остарели архетипи за модерната, освободена западна дама, чийто живот е модел на Секса и Града и всичко написано в Cosmo ‘библията’.

Неслучайно 21 век е ерата на автоимунните заболявания – тези, които се „отключват“ ненадейно и прогресивно унищожават тялото отвътре. Разбира се, човешката глупост изразяваща се в сляпа вяра във фармацевтичната индустрия и безумните й химикали и методи не помага с нищо, но и на никой не му идва дори наум да се замисли какво е общото между „болести“ като рак, СПИН, Алцхаймер, множествена склероза, Паркинсон, аутизъм, диабет тип I, Синдром на Еванс, Болест на Крон, Цьолиакия, дерматит и екзема, Фибромиалгия, колит, Псориазис, Тиреоидит на Хашимото, Нарколепсия, астма, Витилиго и още твърде много, за да бъдат изброени. Или по-скоро, на никой не му хрумва колко и кому е толкова удобно най-големите бичове на 21 век да са автоимунни или с други думи – идващи отвътре състояния, при които организмът се (само)унищожава. Което ни води до социалния компонент на статията, а именно – феминизмът. Ако е налице работещ модел, който разкапва обществото отвътре, то не са необходими никакви допълнителни действия, за да се подпомогне неговото разлагане. В този случай прииждащите пълчища от озверели нашественици са просто хиените, които се хранят от разлагащия се труп на западното общество, чийто убийци бяха (са) собствените му жени.

На пръв прочит това звучи грозно и незаслужено, но за съжаление е напълно оправдано. Разбира се, това не означава, че мъжете не допринасят активно за разпада на обществото, но тяхната роля стана активна впоследствие, след като бяха пуснати в действие механизмите, които дадоха начален тласък на жените да се чувстват ощетени, неоценени, дискриминирани, насилвани и принуждавани да изпълняват социална роля, каквато „никога не са искали“ – всичко което е невярно. А че е невярно сочат елементарни статистически данни и резултати от допитвания, при които все повече жени сега (отколкото когато и да било) избират или посочват, че биха избрали семейство и деца пред кариера. Това е един факт, който всички феминистични НПО-та не могат да скрият и се опитват да обяснят с всевъзможни измислени аргументи, като например „липса на самочувствие“ или „увереност“ у нежния пол, които им пречат да са толкова агресивни като мъжете в професионален план. Разбира се, това е чист и просто една лъжа, защото самите феминистки обожават да използват противоречащи си аргументи според ситуацията, при които в даден момент жените са равни на мъжете и заслужават същото отношение и жестове, като отваряне на врата, плащане на сметка, подаряване на цветя и прочее са посегателство върху свободата и правата им, както и актове на микро агресия (microaggression), защото „утвърждават джендърните стреотипи“, а в други случаи се набляга на „природната чувствителност“ и „липса на увереност“ на слабия пол, които предполагат преференциално отношение…за сметка на мъжете, разбира се. Но да се очаква логика от толерастния лагер на озверелите жрици на западния разпад, граничи с народното чакане на писмо от умрял, така че нека просто разгледаме причините този modus operandi да дава толкова добри резултати.

Ако женската сексуалност не е социално регулирана то неизбежно се стига до разлагане на обществото и изчезването на дадена цивилизация. Когато на жените бъде позволено да избират сексуалните си партньори на базата на лични предпочитания се стига до появяването на хареми и стотици, хиляди отхвърлени, използвани и фрустрирани мъже. Жените инстинктивно се стремят към така наречените алфа-мъжкари. Но е нелогично, дори от чисто биологична гледна точка, да се допусне, че за всяка жена има съответен алфа-мъжкар (или по-честното и обидно: че не всяка жена заслужава алфа-мъжкар). Дори в природата има строга йерархия и предводителят на прайда/глутницата избира най-привлекателната откъм генетични заложби и физически данни самка, с която да продължи потомството, което ще има най-добри шансове за оцеляване. В човешкото общество дълги години жените и мъжете са се събирали с цел продъжаване на рода, обработване на земята, запазване на вярата, културата, традициите, народността и родовите ценности. При това положение самотниците са били в пъти по-малко отколкото сега, защото след сватосването на най-личните девойки и момци – останалите се задомявали според възможностите си. Но сега, когато жените избират единствено на база външност, привличане, пари и положение мъжете до себе си, се наблюдават рекорден брой на млади мъже, неспособни да задържат вниманието на нежния пол без да има сериозна причина за този феномен (т.е. мъжете са напълно „нормални“ от гледна точка на биология, интелект и социално положение, но не са „атрактивни“ откъм поведение и желание за вписване в модерните парадигми). Никоя жена не иска бета-мъжкар и, като цяло, почти всички жени са съгласни да са в отворени връзки с някой алфа-мъжкар с нагласата, че във всеки един момент той може да избере тях като единствена партньорка. Мъжете може и да са склонни към необвързващи връзки, но когато решат, че е време да създадат дом и семейство, те много по-внимателно избират потенциалната майка на децата си, докато случаите на жени, раждащи деца от женени мъже или донори нарастват, което само показва, че за една жена е по-привлекателно да роди дете от обвързан алфа-мъжкар или атрактивен донор и да го отгледа като самотна майка, но не и да нагласи намали критериите си спрямо реалността.

Предходно описаният поведенчески модел е свързан с правилото 80/20 или Закон на Парето, който постановява, че долните 80% от хората в обществото имат интерес (сексуален, интелектуален, социален, материален) към горните 20%, които държат по-добрите ресурси (в това число спадат и личностните им качества и физически данни).

На чисто биологично и поведенческо ниво жените не са толкова обвързани с родовите, националните, цивилизационните или расовите си норми и задължения (поради липса на по-добра дума). Като биологични създания, жените чисто и просто се стремят към мъжете с най-добър набор от физически, поведенчески и социални компоненти, които биха могли да ги подсигурят, защитават и дарят със здраво потомство. Експериментът на политическо и социално освобождение започна с финансираното от Рокфелер движение на суфражетките в края на 19и век. и понастоящем стигна до откровени извращения, като кампанията за Освобождаване на Зърното (Free the Nipple); движението за телесен позитивизъм (Body positivism movement), което променя критериите за хармония и красота, за да могат разплути, болни и безформени феминистки да се чувстват „добре в кожата си“; протестните курвенски маршове (SlutWalk), според които както и да е облечена една жена, това не означава, че си „търси внимание“ и, разбира се, движението #ShoutYourStatus, започнато от феминистката Ела Доусън, което призовава жените да се гордеят със сексуално предаваните си болести и многото си партньори.

Проблемът с подобни „социални движения“, както обикновено, е свързан с размиването на границите на редно и нередно, при което общата маса жени от криво-разбрана стадна солидарност започва инстинктивно да се идентифицира със смелите си модели, които са постоянно цитирани и превъзнасяни в публичното пространство. Това, от своя страна води до погрешното заключение, че щом им се дава трибуна, то е логично казаното от тях да е истинно и ценно за обществото, като такова. Разбира се, всеки нормален човек може да прозре абсурдността на това да се пропагандират вредни за здравето (и психиката) поведения, насърчаващи млади хора да се „хвалят“ с прихванатите си полово-предавани болести като „социални движения за освобождение“. По този начин се получават безумни ситуации, в които жените са насъсквани срещу белия патриархат, който „потиска свободното им изразяване“ и „омаловажава ценността им като личности“ и се пропускат удобно действителни проблеми, като стотиците изнасилени, трафикирани, дрогирани, малтретирани бели жени от мюсюлмански мъже. При над 100 регистрирани случая на женско обрязване на седмица в Англия е интересно настървението, с което всички феминистки дъвчат до болка изтърканите теми за „бялата хетеросексуална привилегия“ на мъжете. Тази, която всъщност липсва. Защото феминизмът не цели равенство между половете, каквото има, а борба за надмощие, засрамване и издевателстване над мъжете от страна на западните жени. Между другото, е изключително интересно настървението, с което феминистките се борят „за правата“ на всички ЛГБТ, транс и прочее сексуални девианти и тяхното „признаване“ за сметка на бинарната джендърна парадигма,  докато самите те утвърждават недвусмислено, че има само два пола „борейки се с мъжете“. Но логиката не е силната им страна. По отношение на основното обвинение от страна на феминистките спрямо западните мъже в налична „бяла хетеросексуална мъжка привилегия“, статистиката също не е на тяхна страна, за съжаление, защото:

Мъжете са изнасилвани, емоционално и психологически манипулирани и тормозени, нарочвани за агресори във всяка ситуация по презумция, държани до неоправдно високи социлни стандарти и същевременно изнудвани сексуално и гледани като обекти, също както и жените. Неслучайно един от най-новите методи за изнудване и особено доходоносен бизнес, който доведе до скок в броя на самоубийствата сред мъжете, са организирани престъпни групи, които наемат млади жени, които прелъстяват и записват млади мъже по скайп, за да ги изнудват после с кадрите. Разбира се, това не омаловажава проблемът с revenge porn, който създава големи проблеми за жените, но отново – по отношение на мъжката страна на наболял въпрос феминистките мълчат.

Причината феминизмът да е толкова популярен като социално движение и норма на поведение е, че той насърчава вредните и (за съжаление) вродени привички у всеки един човек (без значение от пол, социална класа, възраст, националност и сексуална ориентация), както и склонността му/й към (само)изтъкване, егоизъм и желание за получаване на привилегии без необходимост от полагане на каквито и да е усилия. С други думи – моделът на работа на феминизма е същият като този, който превърна негрите в „потиснато“ малцинство, комуто цялата бяла цивилизация е длъжна заради „престъплението на робството“, както и това на хомосексуалистите, които „са дискриминирани“ заради нетрадиционната си сексуална ориентация и, разбира се, Балканският феномен на циганите, чиито права са получавани единствено на базата на Българския и Румънски данъкоплатец. Общото между всички тези социални туморни образувания е, че малцинствата (за момента) получават правата си единствено за сметка на мнозинството. Всички имат задължения по презумция в едно общество, но когато дадена група получи статут на онеправдана и целенасочено потискана, то тази група получава върволица от привилегии, които стават все по-абсурдни с времето. Стига се до там, че лагерът на феминистките губи от собствените си последователи, какъвто е и случаят на Каси Джей и зле приетият й филм Червеното Хапче (The Red Pill), който изследва Движенито за Права на Мъжете и как феминизмът в западното общество доведе до маргинализирането и демонизирането на белите хетеросексуални мъже.

Феминизмът учи жените да възприемат себе си като жертви и да обвиняват за всеки свой неуспех – личен или професионален – мъжете. По-точно: белите мъже. Защото нито една западна феминистка не се ангажира да повдигне въпроса за изнасилваните, обрязвани, малтретирани, горени, заливани с киселина, забулвани насила жени в мюсюлманския свят. Не, западните феминистки са твърде заети да се борят с вроденото, естествено желание на всяка жена да е майка, съпруга, домакиня и пазител на домашното огнище. Те са твърде заети да насърчават евфеминизирането на мъжете и да компенсират с развитието на неестествена агресия и доминантност, която от своя страна ги кара да протестират срещу това, че „не са останали истински мъже„.

• • 100,000 до 140,000 мъже стават жертви на изнасилване годишно само в затворите на САЩ (въпреки че, според закондателствата на всички страни само жена може да бъде изнасилена, а „насилственото проникване в мъж“ е класифицирано като блудство, което е по-маломерно престъпление)
• • Над 50% от жертвите на домашно насилие са мъже само в Америка и Канада, но за тях не съществуват защитени програми, субсидирани кампании, безплатни юридически консултации или временни жилища за настаняване
  • 80% от самоубийците в Америка са мъже , а във Великобритания статистиката на мъжете самоубийци спрямо жените е 3 към 1
  • 92% от работниците, пострадали при работни инциденти, са мъже
  • 97% от загиналите войници и и друг военен персонал, са мъже
  • 77% от жертвите на убийство, са мъже
  • Мъжете много рядко получават попечителство над децата си при развод/раздяла
  • Мъжете получават почти двойно по-тежки (продължителни) присъди от жените за същото престъпление
  • Мъжете трябва да „доказват“ преживяно насилие – вербално, емоционално, психологическо, физическо, сексуално – докато жените получават подкрепата и доверието на обществото и съда автоматично
  • Мъжете са наемани по-рядко на правителствени и военни позиции дори и да имат по-добри квалификации спрямо жени, кандидастващи за същите, за да се „запълни квотата“ на определен брой жени в същите тези институции
  • Мъжете имат 75% по-малък шанс да влезнат в университет само в Англия
  • Мъжете са наемани по-рядко на позиции, които са свързани с ежедневни социални дейности (работа с клиенти, PR, т.н.)
  • Митът за разликата в заплащането за мъже и жени на сходни позиции беше напълно развенчан