Скоростта, с която се менят теориите и представите ни за света, започва да става отчайваща. Вместо знанието да разширява кръгозора ни, очакваме то да ни опрости живота. Но не става така, пише Ивайло Дичев.

Черният лебед за древните бил синоним на нещо невъзможно и невъобразимо. И така - докато изведнъж в края на 17 век холандски пътешественици видели такива птици в Западна Австралия. Тогава рядката птица започнала да значи друго: обрат в разбиранията ни. Ливанско-американският писател Насим Талеб я използва, за да построи цяла теория за принципната непознаваемост на света, където бъдещето е населено с невидими за нас черни лебеди.

Да почнем с Вселената. Преди 90 години белгийският теолог Льометр създаде теорията на Големия взрив, при който от малка топка свръхплътна материя, по волята на една сингулария, т.е. немислимо и неповторимо събитие (веднага се сещаме за господа-демиург), Вселената тръгва да се разширява във всички посоки. Преди 19 години обаче стана ясно, че това разширение се случва с нарастваща скорост, която Големият взрив не може да обясни. Появи се хипотезата за тъмната енергия, която следва да е 68% от цялата. Като добавим 28% тъмна маса, се получава едно отчайващо откритие: не знаем абсолютно нищо за 95% от Вселената.

Космогония

Заговори се за червееви дупки, които свързват не само отдалечени точки, но и позволяват пътуване във времето. През 2013 Нобелова награда получиха двама физици, които доказаха съществуването на Хигс бозона, който преобръща представата ни за материята, защото ѝ отнема едно от основните свойства - гравитацията. За да стигнем до най-черния, засега, лебед, върху който разсъждават физиците през последните десет-петнайсет години: модела, според, който Вселената всъщност е мулти-вселена (не uni-verse, а multi-verse), където, подобно на мехурите в кипяща вода, непрекъснато се случват големи взривове и възникват вселени. Във всяка една от тях нещата са малко различни, така че животът се случва по всички възможни начини и в една от тях, например, вие пишете този текст, а аз го чета. Не е ли такава космогония много по-приятна от необратимото, страшно време в този на Льометр? Не е ли много по-подходяща за съвременния човек, свикнал да прескача от свят в свят?

Черна дупка в планетарна мъглявина

Или да вземем генетиката. Тържествено завършеният през 2003 година проект на човешкия геном трябваше да разчете тайната на човека. Геномът беше направен достояние на човечеството и всеки можеше да го свали на компютъра си. Първото десетилетие на новия век премина в еуфорични очаквания за идентифициране на гените, причиняващи рак или Алцхаймер; предварително се проведоха яростни дебати за и против създаването на дизайнерски бебета по желание на родителите. На бунището на историята остана просвещенската идея за решаващата роля на условията, а вековният спор nurture – nature изглеждаше окончателно решен. Идеята за контрол е пленителна - и с доброто, и с лошото.

Генетически фантазии

Само че през последните години ентусиазмът завехна. Човешките гени се оказаха наполовина по-малко от очакваните. Над 90 на сто от всички бозайници имат нашите гени, споделяме половината от тях дори с картофа или един вид кръгъл червей. Представете си: червей с 969 броя клетки предава информация през поколения с половината на нашите гени, при положение, че нашите клетки са над 50 трилиона. Самият човек се оказа притежател на значително по-малко от очакваните 100 000 гени – само 34 000, които са идентични за около 99, 9 от човечеството. Значи ние с Вас и Айнщайн - от генетична гледна точка - сме неразличими. Ако не играем номера на физиците и постулираме някакви тъмни генетична енергии, трябва да приемем, че работата е по-сложна: гените явно работят в комбинация като буквите, а тези комбинации зависят от контекста, условията на живот или нещо съвсем трето. Междувременно генетическите фантазии се вихрят и разни патриотични сайтове на Балканите доказват колко древна и автентична е националната ДНК.

Вижте само колко ята от черни лебеди прелетяха в нашия кратък живот: очаквахме роботите да са машинки, които ни носят чехлите, а те се оказаха компютърни програми, които ни продават стока или ни обливат с помия във форумите; космосът, с който отраснахме, загуби всякаква магичност и го замени нещо съвсем неочаквано - дигиталната вселена на комуникациите; вместо космонавти, които кацат на една или друга планета, днес се вълнуваме от нови апликации - неочаквани начини за пресичане на информационни потоци; наместо да спорим за това дали някъде там ни чакат братя по разум, днес разсъждаваме върху това дали пък целият ни живот не е симулация, извършена от някаква напреднала цивилизация (защо ще има светът квантов строеж, ако това не са битове информация, с която ни моделират свръхумните инженери на бъдещето?).

Сами сме си виновни?

Обръщам внимание на нарастващата скорост, с която се менят теориите и представите за света - тя наистина започва да става отчайваща. А може би причината на объркването ни е в самите нас: очакваме не знанието да разшири представата ни за света, както е логично, а обратно – то да ни даде някакъв магически бутон, който да опрости живота ни. Ами няма, ще става все по-сложно.