Подплашени от данъците, френски богаташи бягат в чужбина. Бедняците и средната класа само дюдюкат след тях.

Наричат тези емигранти “данъчни бежанци” и това звучи доста иронично: те съвсем не приличат на шаблонните просяци, които често минават границите пеш, оставили домовете си, разрушени от войни и стихии. Напротив - някои от тези бежанци са сред най-богатите хора във Франция.

И тъкмо “бягството на богатите” се обсъжда вече повсеместно в печата. Повод за дискусиите стана изявление на Александър Крафт, генерален директор на френския клон на “Сотби’с интернешънъл риълти”. Миналия понеделник той съобщи пред журналисти, че “голям брой богати френски семейства напускат Франция”.

Наистина отказа да посочи колко всъщност е голям този брой, но старчетата, бистрещи политиката, тутакси огласиха вместо него следната цифра: всяка година от Франция се изтеглят към 800 богати семейства. Кои са тези хора, колко са богати - никой не знае. Темата обаче тъй завладява участниците в спора, че малцина обръщат внимание на източници и цифри.

Наближава часът за разплата, тоест за разплащане, и споровете се разгарят все по-яростно. Президентът Франсоа Оланд, избран през май, обеща през кампанията си да повиши максималната данъчна ставка (говорим за данък общ доход) на 75 процента. Предвижда се реформата да засегне хората с годишен доход над 1 милион евро (към 83 500 евро месечно). Това обещание бе сред основните козове на Оланд, но и сред най-спорните моменти в програмата му.

Впрочем не е тайна, че Оланд взе надмощие в надпреварата, подпомогнат от Меланшон - кандидата на “Ляв фронт”, една от леворадикалните партии. Официално Меланшон му е помогнал с това, че след като отпадна в първия тур, призова своя електорат да гласува във втория за социалистите. На мен обаче тази история ми напомни шеговития съвет към децата как да си измолят куче за подарък: трябва да искат най-грамадното и все ще им купят някакво малко кученце. Защото Меланшон предлагаше направо 100-процентов данък за доходите над определена летва и тази летва бе по-ниска от оландовия един милион евро годишно.

При всяко положение данъчната програма на Оланд бе рискован ход, изненадал дори собствените му съратници социалисти. Той обаче рискува и спечели. А като знаем френската традиция предизборните обещания да се изпълняват, данъчната реформа под надслов “75 на сто”, засега в проект, най-вероятно ще стане факт. Тъй че в момента най-богатите хора във Франция си оправят финансите и се готвят да поемат удара, пък сегиз-тогиз, защо да крием, им хрумва и да емигрират. Премиерът на Великобритания вече обеща да разстеле червено килимче пред този вид емигранти.

Всъщност предложението на Оланд не е чак толкова ново и твърде чудато за Франция. Страната е въвела за пръв път прогресивно данъчно облагане още през 1793 г. Преди Саркози най-високият налог върху доходите на физическите лица бе 51 на сто (през управлението на Де Гол впрочем стигаше и 80 процента). Саркози - неслучайно наричан президент на богаташите, леко понижи ставката и компенсира това с повишаване на ДДС - “най-несправедливия данък” според върлите социалисти, защото го плащат всички автоматично и по равно, независимо от дохода. Новият държавен глава, подкрепян от повечето граждани, иска да направи точно обратното.

Сега богати и бедни спорят как да си поделят парите на богатите. Държавният бюджет и данъчното облагане са единственият почтен начин да се броят парите в чуждия джоб, тъй че всички разискват налозите твърде охотно. Точно това е социализмът: при капитализма въпросът как да се харчат парите засяга конкретен човек, а при социализма всички до един - в очите на социалистите парите, доходът и имуществото са национално достояние.

Аргументи имат и едните, и другите. От примитивно негодувание, че “някои се издържат с помощи, значи ние ги храним”, или че “все едно само шоу звездите и олигарсите печелят над милион годишно, боклуци с боклуци, ако щат да се пръждосват в Швейцария, никой няма да пострада” - до сложни икономически изчисления. Ето най-убедителния довод на богатите: ако добавим към 75-те процента ДДФЛ всички останали данъци, резултатът надхвърля 90 на сто.

Дори да вярва някой (данъчната система е сложна), малцина се трогват от този аргумент. Капиталистите се мъчат да сплашат социалистите с това, че при тази данъчна политика хората ще ги е страх да забогатяват и ще се стигне до стагнация. Аргумент, който трудно прониква в сърцата на хората, нехранещи надежди да печелят над милион годишно нито в близко, нито в далечно бъдеще.

Критиците на реформата се жалят, че ако богатите започнат да се изнасят от Франция, тя ще осъмне без собствени билгейтсовци и стивджобсовци - ще изчезнат най-добрите и най-талантливите, които наистина (чети “за разлика от безработните”) съдействат за развитието на страната. Аргумент, срещу който застават не само безработните, ами направо всички - с изключение на самите “най-талантливи”.

Изобщо капиталистите са принудени да бранят не само кесиите си, но и самата идея, че забогатяването е нещо правомерно. В един от форумите на политически теми открих съвсем характерно за тях изказване: “Във Франция гледат на богатството, сякаш е някаква срамна болест, а в нормалните страни то е мечта за всекиго”.

При все че Франция е католическа държава в исторически план, там църквата отдавна е изгубила власт не само над страната, но и над умовете, а най-ревностните католици обикновено са и най-отявлени реакционери. И ето че Франция избира за президент един социалист, за да нахрани той цялата страна с пет хляба, взети насила от богатите, които без подобно бреме дори ще могат по-лесно да се промъкнат през игленото ухо.

Впрочем нито политиците, нито журналистите не могат да се разберат кого да смятат за богати. Анкетите сочат, че само 1 процент от населението се определят като “богати”, а онези 5 на сто, които са богати според общественото мнение, почти поголовно твърдят, че биха се смятали за богати с доход, двойно по-голям от днешния - и то независимо какъв е “днешният”.

Самият президент, заявил в предизборните дебати “Да, не обичам богатите” (и веднага обвинен в непростим шовинизъм спрямо цяла класа от обществото), също не внесе яснота по въпроса - изобщо не уточни кого не обича. Прочее спорът си върви с пълна пара, без да се разбере кои са тези хора и дали е вярно, че стремително напускат Франция.

Самите богати пък не винаги имат интерес да емигрират. Далеч от родината ще трябва може би сами да плащат за образование и медицински услуги, а във Франция за тези неща плаща държавата (строго погледнато, не изцяло и не винаги; нека обаче пренебрегнем, както е думата, нищожно малките величини).

Но и според най-смелите изчисления потенциалните “данъчни бежанци” в страната са най-много 30 хиляди души. И даже ако всички до един напуснат Франция или свалят годишните си доходи под един милион евро, дори ако откажат да гласуват за Оланд на следващите избори, политическата ситуация няма да се промени кой знае колко.

БТА