Песента на The Clash не следва ритъма на сложната емигрантска душа. В тази смеш¬на американска песен се пее за любов, а еми¬грантските песни би следвало да са тъжни. Песни на раздялата, на носталгията, нещо ка¬то хор на Верди, може би… И въпреки това – „да тръгна, или да остана” вероятно е въ¬просът на въпросите за българите през послед¬ните двайсет години. Балканският Хамлет не се терзае да бъде или не. Надживял три им¬перии – Византийската, Османската и Съвет¬ската, той не само е и ще бъде, но най-често неизмеримото удоволствие на битието се със¬тои в това да бъде напук на останалите. На онези, за които си е внушил, че полагат специ¬ални старания него да го няма…

Затова и най-разпространената до скоро представа за емигрантския живот е за стра¬дание, за бягство, за изкарването на нерадос¬тен и черен хляб, който няма как да споделиш с хората, които обичаш. Какво да направим, за да задържим децата си тук, да не бягат – питаха се поколения българи след 10 ноември 1989 го¬дина, недавайки си сметка, че децата им бя¬гат не от България, не от комунизма дори. В най-честия случай те бягаха именно от спаре¬ната, задушлива, патриархална и лицемерна лю¬бов на родителите си.

Те бягаха към свободата, все едно дали тя се нарича Америка, Австралия или Западна Ев-ропа. И понеже първи тръгнаха по-начетените, тези от езиковите гимназии, те и съвсем основателно подозираха, че всъщност ще сменят една несвобода с друга.
Във всяко българско се¬мейство има поне един близък сродник, запилял се някъде по света, и останалите тук сме по-често в мислите му, отколкото той в наши¬те. Въпреки лицемерния ни хленч за изтичащи¬те мозъци. Не звучи приятно, ама ако бяха чак такива мозъци „изтичащите“, може би щяха да успеят да направят живота си в красивата България такъв, че да не се налага чак толкова припряно изтичане след 1990 година. Но то¬ва в еднаква мяра важи и за заминалите, и за останалите…

Един от нашите герои казва: „Ако не си Томас Ман или Айнщайн и не те гони Хитлер, няма много смисъл да бягаш в Америка“. Разби¬ра се, казва го седнал удобно с чаша питие в сърцето на Манхатън, доста доволен от жи¬вота през последните 20 години. Но най-голямо удоволствие му доставя мисълта, че във все¬ки един момент може да стане от стола, да си продаде бизнеса и да се върне в България…

Най-красивата българска мечта не е меч¬тата за Америка, а мечтата за завръщането. Може би е от генетичната ни близост с на¬шия братовчед, елина Одисей, а може да е и от нещо друго…

За двайсет го¬дини повече от два милиона българи се изнесоха да живеят извън България и можем да кажем, че сме затрупани със свидетелства за техния материален живот. Видели сме снимки с коли, на екскурзия, пред първата фамилна къща, пред сградата на успешния бизнес, но знаем ли за това, което става вътре в тях…
Този разказ е доста амбициозно намерение, но в крайна сметка и сериалът ни е доста амбициозен, та¬ка че приемете предизвикателството да срав¬ните собствените си представи със съдбите и мислите на хора, които са напълно реални. Да, сменили сме градовете и имената им, пообър¬кали сме историите им, постарали сме се да ги направим трудно разпознаваеми, но зад всеки един от героите в „Седем часа разлика“ стои прототип. Съвсем истински, с подобна исто¬рия и с подобни мисли и чувства.

Героите ни са обикновени хора от различ¬ни краища на България. Никой от тях не е интелектуалец, нито пък човек с някакви големи постижения в България. Някои са млади и с го¬леми надежди, други отдавна нагазили „в тъм¬ний лес на попрището жизнено в средата“, но все така ентусиазирано объркани накъде да по¬емат. Едни са свързани с подземния свят, дру¬ги са загърбили някакво трагично минало и са скъсали с България, трети са претърпели пълен крах на илюзиите си за живота в емиграция и са на ръба на личната и социалната катастрофа. Обединява ги това, че са българи в един пост¬модерен свят, където членството в определена социална мрежа се е превърнало във втора ро¬дина за повечето от хората… Свят, в който границите и представите се разпадат, човек се идентифицира не с произхода си, а с това да¬ли харесва една, или друга поп икона…

Should I stay or should I go… Американска¬та и българската действителност все пове¬че се уеднаквяват. Живеем в глобален свят, обединен от екраните на компютрите и телевизорите ни. Заприличваме все повече и по¬вече на американци и ако не е хилядолетната ни история, която да ни дава тежест и яс¬на представа за център в света (същата, за която Чърчил казва, че Балканите имат пове¬че история, отколкото могат да понесат), до¬сега да сме се претопили в огромната потре¬бителска маса, създадена такава за удобство на онези, които продават разни неща – независи¬мо дали става дума за хамбургери, автомоби¬ли или мечти.

Обаче има нещо, което различава всеки бъл¬гарин в Америка от всеки друг човек, попаднал в голямото врящо гърне, претопяващо съдби, ис¬тории, езици и вери. Вижте какво…