60 цветни литографии на Николай Майсторов по „Идалгото дон Кихот от Ла Манча” на Сервантес
Печеливш е изборът в творческата стратегия на художника Николай Майсторов. Неговата значителност започва от темите му, които са свързани със световни литературни шедьоври на големи всепризнати творци, превърнали се в духовна съкровищница на човечеството. Той твори изобразителните си творби, органически свързани с библейската „Песен на песните“ на Соломон; с „Цветя на злото” на Бодлер; с поезията на световноизвестния Пабло Неруда; с Новия завет от Библията, тоест с четирите Евангелия на Марк, Лука, Матей, Йоан; със „Знаменитият идалго дон Кихот де Ла Манча” на Сервантес…
Творческата интуиция на художника-артист ражда нов свят, нови обекти, нови композиции, нови мащаби, нови взаимоотношения, нова атмосфера, нови багри. Преди всичко – нови същности. В 60-те цветни литографии, създадени като „илюстрации“ към шедьовъра на Сервантес „ Знаменитият идалго дон Кихот де Ла Манча“ можем да „прочетем“ или да фантазираме чрез тяхната експресия едно битие, изключително по своя емоционален диапазон. Сътвореното пренебрегва несъщественото, а изтъква ядрото на същностното, въздига духовни стойности. Чрез уникалната визия картините дават нови означения и подчертават значителността на едни или други смисли. Творческата интуиция е заредена и с нравствени внушения, било съзнателно или несъзнателно. Те са заложени в таланта на художника и идват най-често от неговите подсъзнание и свръхсъзнание. Естетично и етично вървят ръка за ръка и заразяват възприятието емоционално и интелектуално. Въодушевяват го. Каква енергия струи! Дон Кихот пред нас е любопитният, справедливият, любящият, войнстващият… Но и изуменият, недоумяващият, ужасеният, парализираният, поразеният… Сякаш чистото съзнание на дете рисува художникът. Защото само детето има тази свобода и това въображение, и това недоумение към обкръжаващия го свят. Динамиката на картините е изненадваща, необичайна, енергийна, драматична, трагическа…
Традиционното, бих казал, популистко интерпретиране на романа на Сервантес, тоест възприемането му като ирония, надсмиване над рицарските романи през онази епоха, слава богу, е преодоляна, благодарение на „застъпничеството“ на големия мислител Мигел де Унамуно за високата стойност на главния герой дон Кихот и неговия оръженосец Санчо Панса във великолепното му есе. Първата адмирация към художника Николай Майсторов трябва да се отнася към неговия интелектуален избор да се опре на авторитета на Унамуно. Тоест да се освободи от повърхностното отношение и тълкуване с привкус на ирония и сатиричност на този шедьовър на човешката мъдрост – „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“. Това го отзовава от територията на присмеха към героя и го озовава в моралната, нравствена, духовна значимост на трагиката у героя.
***
Майсторов е особено явление в света на изобразителното изкуство. Той не е само художник. Той е мислител и това го доказаха неговите изобразителни творби, представяни в грандиозни самостоятелни изложби, в които експресивната рисунка и живописния колорит разкриваха не само художническото му майсторство, а и неговите мирогледни концепции за света. Всъщност той е художник-психолог-философ. Социален – ще го нарека, въпреки компрометираната стойност на това понятие. Творбите му очертават един общочовешки ментален и емоционален експресионизъм.
Майсторов избира мъдрата интерпретация на Унамуно: „Дон Кихот трябва да се рисува под светлината на неговата собствена истина… като се открие чрез душата му физическият му образ.“ Художникът се опира на това мнение и сам признава: „Провокиран от философския разрез на текста от испанския философ Унамуно, потърсих не гротеската на интригата, а екзистенцията на героя, където духовното начало се опитва да се изтръгне от инертната материя, за да преживее себе си в Бога.“… Екзистенциалният ракурс! И сме свидетели на едно философско сродство между тях двамата, в което ни изненадва и сродството на техния творчески темперамент. Експресивни, волеви, устойчиви, категорични характеристики на творческата позиция. С блестяща образност на поет, Унамуно, апологетът на донкихотизма, казва: „ Кой от нас не мечтае да излезе от кошарата?! Но уви, липсва смелост и решителност от страх да не умрем от глад и жажда, и студ на открито поле без овчар и кучета!” Възмутеният философ възкликва нататък: „Ще настъпят ли по-добри дни за дон Кихот и Санчо? Ще бъдат ли по-добре разбрани от бъдното?“
Нека да преценим нашия Майсторов не продължава ли това възклицание днес? Не откриваме ли същия този вопъл пред лицата на изтерзаните герои и на нашето настояще? Ще проумеем ли актуалността на този морал и днес след толкова столетия? Не смешната, а трагичната страна на този персонаж – пред лицето на ужаса от безнравствеността и злодеянията, насилието и злонамереността на част от човечеството? Майсторов, припомняйки ни шедьовъра и неговият основен герой, хвърля своята творческа светлина върху донкихотизма, като заявява отново високите нравствени ценности на Човека. Но оптимист ли е той? Внушава ли ни тържеството на морала на този герой? Съмнително е…
По традиция се смеем на поведението на главния герой на Сервантес. Може би остатък от ученическите ни представи за него, плод на незрялото ни юношеско съзнание и полуграмотното училищно преподаване по литература. Да, дон Кихот ни забавлява със своето „абсурдно“ романтично поведение на пръв поглед, зад смешните ситуации, в които попада или сам сътворява. Едно по-дълбоко вникване обаче би ни разкрило същинската същност на авторовото художническо послание. Неговата щедра изразителност от картина в картина, преминаваща през цялата психологическа палитра на вътрешния му свят, говори с крещящото състояние на впечатляващо изумителните му очи. Една непреднамерена деформация, която е органична и в синхрон с дълбоките психологически процеси е в природата на героя. Поради това художникът не ни повтаря някаква застинала визия на дон Кихот, а създава сякаш друг и друг човек – една динамична метаморфоза на персонажа. Това е оригинално решение, защото действително ние сме органически сбор от много личности вътре в нас. Ние сме непрекъснато различни, особено свръхчувствителният тип хора, защото многообразната и агресивна външна провокация ни прави различни в нашето поведение. Затова и експресивността, която е съществена характеристика в стила на Майсторов, е органична неистовост, заредена с пределна енергия. Изображенията-портрети във философско-психологическия синтез на художника са уникални не само в своята външна характерна визия, те са уникални с напрежението в своя вътрешен живот. Душевният им свят е симбиоза от тяхната душевна чувствителност и душевната чувствителност на твореца. Учудване, изненада, изумление е основната вътрешна настройка на героя и на художника едновременно. Дон Кихот е волеви герой. Тоест неговото битие е съзнателно, независимо че е фантазно. Неговата фантазия се опложда от висок морал. Неговото битие е нравствено битие.
***
Дон Кихот на Майсторов е най-изуменият човек, когото сме виждали. Не учуден, той е изумен от това обкръжение, от този изкривяван от злото свят. И бунтът му е естествено хуманен, а наивното му, но самопожертвователно влизане в „битките“ не бива да буди нашите усмивки. Това са неговите нравствени уроци, неговите подвизи. Защото той воюва за Човечеството. Той воюва за Живота. Воюва за Любовта. А Любовта е самият Бог. Той е рицарят на Любовта – рицарят на Бога.
Н. Майсторов, Сервантес – „Дон Кихот“, Унамуно, част II, глава 6
Изобразителният език на Майсторов е своеобразен, личен и цветист. Не е метафоричен, а е психологически. Той е неговият изповеден език, с който художникът изповядва в своите творби интензивните си емоционални откровения. Този език е ясен, точен, смислен, нравствен, експресивен, сюрреалистичен и енергичен. Нравствен, защото персонажът, зад който „се крие“ художникът, е в един непрекъснат експресивен изказ на своя нравствен бунт – следствие на неговото неудовлетворение от състоянието на човека днес. И това органически диктува изобразителната характеристика на персонажите му, тоест тяхната деформация. Тези болни, разкривени хора са плод на един болен, разкривен свят. Свят с нарушена хармония. Свят на болезнено преживяване на несъвършеното. Свят на неудовлетворение и състрадание.
Верен на критичното си убеждение, че този свят е несъвършен, у Майсторов деформациите в никакъв случай не са провокирани от „агресивния“ постмодернизъм, а са органически художествен израз на отношението му към настоящия свят. У Майсторов няма хумор. Този герой в интерпретацията на художника е трагически герой… Защото художникът е художник на „жертвите от Злото“. Нещо, което виждаме и в другите му цикли от творби, в които дълбоко ни разтърсват неговите герои със своята деформация. Един трагически резултат върху тях от състоянието на нарушената хармония на битието. Такъв е светът на Дон Кихот и неговата война. Такъв беше светът и в „Стоте икони по сто сонета“, и в „Цветя на Злото“, и в „Пътят“ – все уникални цикли, които художникът ни представи в предходни експозиции. Това е обобщаващият образ на Майсторовата сага за състоянието не само на историческото минало, а и на настоящето, заедно с безнадеждното бъдеще. Болезнен изобразителен език. Тези видения, тези линии и форми…, изразителност и изкривеност…, състрадание и гневност… са единен поток на болката и отрицанието. Едно категорично „Не!“ на този свят.
Авторът на романа находчиво е планирал силното въздействие на персонажа си върху бъдещият читател. Неговата нравственост го превръща в идеалния моралист. А авантюристичната му природа го реализира като най-дейния, като най-отдадения на целите си герой. Но подходът на Майсторов е по-различен. Той отива по-далече от пристрастните указания на Унамуно. Психологическите портрети на дон Кихот, сътворени от художника в тяхното разнообразие, са характерни по друг начин. В поредицата от изразителните му лица, в експресивните му очи, ние „четем“ неистовото отражение на външния свят върху психиката на персонажа. Той рисува деформирания от ужаса и изумлението, уплашения и объркан, поразения от агресивната околна среда, от агресивния свят около него герой? Така психологическият подход в обрисуването на дон Кихот изважда в дълбочина отношението към морала на битието, не само в онази епоха, но и в тази нашата – нашето съвремие. Това е и съкровената изповед на чувствителната природа на художника. И ето богатството на изразителността, експресивната, бих казал, сюрреалистична изразителност, благодарение на която художникът изгражда своята естетическа стилистика, одухотворява изображението. При него границите на експресионизма и сюрреализма се размиват, тъй като нормалната, баналната логика е разбита. В това е силата на въздействие, силата на творческото изразяване на Майсторов. Смея да твърдя, че няма друг художник, който така категорично да пресъздава вътрешния свят на героите си чрез най-изразителните, най-експресивните очи. Те са сътворени не само във възможно най-едрия план, но са и суперизраз на дълбокото психологическо състояние на персонажите му. Те следят света, този сложен и объркан свят – резултат от смесването на вътрешната фантазия на справедливия и свободен човек с изумителния външен несправедлив свят. Той сякаш омаловажава телата на героите си, защото цялата му енергия е съсредоточена в живота на лицето, а същността на душевните движения на човека са в очите му. И те ни покоряват със своята трагика. Тяхната болезнена енергия ни изправя пред апокалиптично съпреживяване… Проследете очите на героя във всяка картина. Опитайте се да прочетете в тях дълбокото послание на твореца. Защото в този образ се е вселил вътрешният трагически свят на художника. Неговото изумление от категоричния диктат на Несъвършенството над Настоящето. Това определя психологическата сила на художника. Неговият избран стил да портретира героите си чрез експресията на вътрешния им живот.
***
За портрета на Дон Кихот има две „инструкции“. Самият автор, Сервантес, се застъпва за своя герой , като му дава да произнесе: „Нека ме изобразява, който си иска, стига да не ме обезобразява…“ Унамуно пък допълва в своето значително есе: „Да се изобрази дон Кихот, без да бъде обезобразен, значи да се облече душата му с прозрачно индивидуално тяло, значи да се твори символистична живопис до степен на най-голяма съсредоточеност и сила в образа на човека-символ…“ Отговаря ли на тези препоръки портретът на Майсторов? Къде го търси и къде го намира този човек-символ? Може би освен сред страниците на романа той го открива и в живота на своя опит и в бездънните глъбини на собствения си дух, стига да го търси там с любов.
Има художници и днес, и в далечните класически времена, които не се вълнуват от обектите, които изобразяват. Майсторов е абсолютна противоположност. Неговата емоционална и темпераментна графична и живописна ангажираност с обекта на изображението е крещящо зависима. Той се вълнува до най-високите градуси на напрежение. Те определят неговото социално художествено-ментално битие. Художникът изразява силата и енергичността на състоянията на своя персонаж. Само че те не са героични, те са психологически преувеличени, хипертрофирани, изразяващи изкривените нагласи от нарушената вътрешна хармония като следствие от социалния хаос. Телесната деформация у героя му е проводник на ангажирано чувство. Изразява ги с такава естетическа енергийна мощ, че успява да завладява душевността на зрителя. Да, мисловната интрига у Майсторов, плод от комбинация на литературния източник и субективната изповедна творческа нагласа на художника, достига до нас въздействащо и провокира възприятията ни. Ние усещаме и разбираме посланието, оформило художествения изобразителен израз, който ни вълнува и естетически.
Майсторов задълбочава драматичното, не! – трагическото пресъздаване на героя. Неговият дон Кихот е абсолютно трагически образ, обременен от ужаса, понесъл в себе си, в най-дълбоките гънки на сърцето си поражението, трагиката на съвременния човек. Дон Кихот на Майсторов не е „героят“. Това е потърпевшият, заплашен, уплашен, отчаян човек. Неговите портрети не са маски, не са „плашещи образи“, както ги определи един критик, а „уплашени“ до краен предел живи лица. Защото този свят, който опосредствано чрез психологията на героя художникът ни „рисува“, не е свят за живеене, а един свят, опасен за живеене. В тези психологически портрети се е въплътила свръхчувствителната душевност на ранимия автор/художник. С психологическо майсторство Майсторов сътворява дълбокото вътрешно битие на героя като философ, безпощаден съдник на съвремието ни… Той натоварва с морал естетическата функция на изкуството. Естетичното съдържа в себе си нравственост.
***
Майсторов не илюстрира литературата. Не се занимава със сюжети, не преразказва случващото се в литературния текст, не ни рисува средата.
Неговите изображения имат абстрактна стойност. Зад тези изображения не е Сервантес, не е Унамуно, а е органичното авторско присъствие на Николай Майсторов. Той жертва илюстративността заради художествената идея, тоест заради емоционалната си изповедност. Той проследява вътрешния свят, вътрешните движения на духа, който е в непрекъснати метаморфози на емоционалните състояния на героя като рефлексия от външните дразнители. Той изразява болката, страданието, възмущението, гнева – същностната проява на психологията на съвремието. Дон Кихот е изключително зависим от провокациите на обкръжението, което въздейства, възбужда, активира неговата душевност, неговия нравствен кодекс. Общественият човек в него е с пределна чувствителност, която го довежда до лудост.
Съвременният аспект в трактовката на Майсторов хвърля нова светлина върху героя – не рицарските романи са „разстроили ума му“, а реалната действителност – самият несъвършен, изпълнен с насилие, жесток живот. В картините на Майсторов дон Кихот е човек, просмукан от стрес. Благият, благороден, чист по душевност като дете, невинният, наивен и добронамерен, свръхчувствителен, емоционален, любвеобилен, нравствен човек е стресиран до ужас от живия, груб, безпощаден живот. И усещаме неговата комплексна самота. Той е самотник. Художникът фрапантно внушава самотата на героя си. А това не е ли най-дълбокото изповедно послание? Самотата на самия художник!
Има и кратки емоционални „почивки“ в някои от литографските листове. Деликатен лиризъм, мекота и топлота срещаме в трактовката на отношението към Дулцинея, дамата на сърцето на дон Кихот. А също и към неговият верен другар Росинант. Свикнали сме да ги приемаме като противоположности със Санчо, докато при Майсторов те са представени като близки сродници. Още в първата „илюстрация“ ги виждаме в интимна композиция: събрани техните глави една до друга, при това и с главата на Росинант те са в едно „обятие“. Срещаме и не съвсем обстоятелствено четливи изображения. Озадачаващи композиции, в които трудно разтълкуваме сложните законспирирани асоциации на творческата инвенция на художника. Особено, ако съпоставяме означенията („Глава №…“) с главите в романа. Тази загадъчност е плод от „абстрактната“ стойност на изображенията. Но атмосферата в литографския лист е силно въздействаща и е в синхрон с основното звучене на експозицията. Сякаш подобно на дон Кихот, който отпуща юздите на Росинант, оставяйки го сам да го води, така и художникът отпуска юздите на своята творческа фантазия, оставяйки тя самата да го води.
Колкото до физиономичността, до физическите характеристики, художникът е също така твърде свободен. Не търси постоянна физическа прилика, а представя метаморфозите на една пластична, гъвкава, многообразна индивидуалност, която варира следствие на емоционалното си битие. Има особен привкус в тези деформации. В тях героите носят аромата на примитивното рисуване. Една стилистика, която органически подхожда на произхождащите от народа дон Кихот и Санчо Панса. В примитивизма има топла сърдечност, симпатия се съдържа в подхода към темата, към събитията и към портретуването на героите. Съвсем в духа на Унамуновото „топло“ отношение към персонажа. Езикът на формата у Майсторов е в постоянна зависимост от психологическия порив на непрекъснатата емоционална възбуда на художника.
Някои от композициите „звучат“ с очарованието си на искрени детски рисунки, съдържайки в себе си наивитета на чистото детско съзнание и се родеят с наивитета на героя. Майсторов „разказва“ по най-трудния начин – чрез лицеизраза на героя. Какъв набор от човешки състояния! Вариациите на изживяванията, отразени в портретите на дон Кихот и Санчо Панса, са толкова нюансирани, вглъбени вътре в себе си, в най-дълбокото и възприемащи външните дразнители като съдбоносни, че граничат с експресията на лудостта, на душевната криза. Тази живопис е присъда над болното състояние на човечеството. Кризата на морала е мишената в която се цели Майсторов. Хаосът на нравствените ценности и техните заместители в едно фалшиво антихуманно общество, каквото беше социалистическото (Литографиите са създадени от 1988 до 1991 г.). Моралният ужас, нравствената деградация в онова общество, които доминират като рецидив и днес – една трагическа последица от онази деформираща дехуманизираща епоха.
Безмълвният изобразителен психологически „разказ“ на Майсторов е уникален, защото не ни разкрива обстоятелствено поведението на героите, не е рисувал историите на техните подвизи. „Да нарисуваш дон Кихот е едно от най-достойните начинания за един художник… Не да илюстрираш безсмъртната творба, а да облечеш във видима и осезаема плът един индивидуален и жив дух“ (Унамуно). Това е сторил и художникът, но е акцентирал върху рефлексията – о т р а ж е н и е т о върху тях на случващото се вън от тях. Затова изображенията са изпълнени в „едър план“. Майсторов е пионер в реабилитирането на портретния жанр. Защото неговият интерес е към дълбоките пластове на психологическия живот на човека.
Хипертрофия… Разпятия… Разпятия и върху животните – единствените техни верни сътрудници. А животните са също в мъчителната експресия на своите господари. Виждаме форми в неистово движение… Апокалиптични очи във фантастични орбити… Напрегнато рисуване, неспокойно, породено от взривове от импулси. Рисувачът и живописецът са в стихията си. Колоритните находки подкрепят динамичните усещания на рисунката. „Разказът“ за света е индиректен, но от гледна точка на психологията на персонажа е директен. Дистанцията ни е спестена. Ние сме на един дъх разстояние от преживяването. И съпреживяваме този несъвършен живот, живот на невежество, на омраза и насилие, живот на Злото.
Ние се израждаме! Това е констатацията, която ни внушава Майсторов. Констатация, която се превръща в болка. А болката деформира!… Същинската благородна същност на човека – природно хармоничния – се деформира от разочарованието, от болката, от параноята, и изкривена тя разгражда хуманизма, разболява го и води след себе си самоунищожението. Това е в и к ъ т на художника. Вече не предупреждава, а крещи от отчаяние. Дон Кихот – алтруистът – заедно със своя Санчо са се хванали за главите от ужас. Само глави и крайници!? Застинали. Може би само мисъл и чувство?! Застинали!
Шок и кошмари, генерирани от несъвършената реалност, са събрани до краен предел в душевността на дон Кихот. Сякаш цялата обремененост на човечеството от ужасите на историята от древни времена до днес се е вместила в героя и сега ескалира, взривява се и избухва в кошмарните изображения. Има нещо архетипно и апокалиптично същевременно. Това са шоковите състояния на изуменото съзнание на героя. Страшното е вън от него, в изкривената реалност от агресия, злини и бедствия.
Многозначителен е фактът, че портретите на дон Кихот у Майсторов са различни по своите черти. Метаморфози от редица донкихотовци. Художникът сякаш се стреми да ни внуши, че всъщност всеки от нас носи в себе си по един дон Кихот. Може би рядко го проявяваме, но той е в ядрото на нашата същност. Това е в основата на рационалната и емоционалната нагласа на художника, на неговата нравствена съвест, превъплътила се в този уникален типаж , в който виждаме изкривяването на човека, чиято душа е вибрирала с високите честоти на хармонията, която се родее с морала на неговия учител – Иисус Христос.
Майсторов отразява фаталните деформации, с което получава статута на социален художник, тъй като е обществено полезен и необходим. Той е будител! Когато е предизвикан от нарушенията на неговия морал, той се активизира до бойна готовност и влиза в сражение с линия и четка. Както любимият му Дон Кихот. Това е общественият човек. Онзи, който не мисли за личния си интерес, за своя комфорт, а е сред вибрациите на социалната нужда. Социалното огледало! То отразява в красноречивите очи на дон Кихот у ж а с а. А ужасът е отражението на света. Този свят, който представляваме ние. Ние предизвикваме ужаса. Н и е с м е у ж а с ъ т ! И тези картини-портрети не пораждат усмивка, присмех, ирония, надсмиване, смях. Те не ни и натъжават. Те ни ужасяват. Интерпретацията на този ироничен роман в изображенията на Майсторов е „обратна“. Това е трагедия… И неизбежно стигаме до печалния извод: колкото и да е (според нас) носител на завидните високи нравствени качества като „Рицар на Бога“, дон Кихот си е всъщност „Рицарят на печалния образ“. Кръгът се затваря. Това е емоционалната изповед в цветни литографии на твореца Николай Майсторов.
Симеон Димитров е режисьор, поет, драматург, критик, педагог. Носител на редица национални награди за режисура, поезия и драматургия. Автор е на десетина книги с поезия: „Довереник на лунния стъклар“, „Траектории на отчаянието“, „Безмълвен събеседник“, „Безкрайни интонации на смисъла“, „Състояния на съзнанието“, „Фотоувеличение на празнотата“; на книга с пиеси „Нарушената хармония“ и теоретичната книга за актьора „Преобразяването или Играта да бъдеш друг“. „Амазон“ издава негова пиеса. Носител е на наградата за поезия „Златно дунавско перо“, награда на САБ, номиниран е за „Аскеер“. Получава и наградата „Ключът на Кулата“. Основател е на театър „Отражение“ в Торонто, Канада. Негови изтъкнати възпитаници (Мария Бакалова и Илиян Иванов) са носители на номинации за „Оскар“ през 2022 г. Почетен гражданин е на Бургас.
Симеон Димитров
