Не просто анекдотика

 

Давам си сметка, че съм имал шанса да изучавам философия в университета в един момент на решителна смяна на генерациите – между 1978 и 1983 г. Млади асистенти или докторанти на старите професори-марксисти вече бяха станали люде (повечето от тях ми бяха колеги когато по-късно самият аз станах преподавател във Философския факултет), които вътрешно се бяха разделили с догматите на „единствено правилната диалектико-материалистическа философия на Маркс, Енгелс и Ленин“ и едно същинско академично общуване и – по същество дружно самообразоване в истинската философията в онези години всъщност съм имал само с тях. Това обаче не отменя факта, че официалното ми „висше образование“ бе всъщност в огромната си част образоване в… умонепостижими абсурди. И макар за нас – от своя страна отиващата в пенсия академична генерация – те да са станали предмет на частно-мемоарна анекдотика, аз не бих искал те да бъдат забравяни или фалшифицирани от разни „носталгици“, опитващи се да наложат топоса „какви учени имахме тогава“.

Ще започна с една ключова „догматическа истина“, която трябваше да усвоим и да засвидетелстваме поне на два пъти в цикъла на философското си образование. Знаете ли, уважаеми по-млади левичари, кое от двете: „пълната победа на социализма“ в нашата страна или „окончателната му победа“ в нея се случва първо и кое второ? На вас тези двете може да ви се струват (и с право) синоними, само че трябва да знаете, че те отстоят едно от друго с… повече от две десетилетия. И ха, опитайте се да ми кажете сега кое е първото – „пълната“ или „окончателната“ победа на социализма в България! Предупреждавам ви, че ако сбъркате – в което бихте могли да се провините и на изпита по дисциплината „история на БКП“ (изучавана задължително цели два семестъра) и на т.нар. „политически държавен изпит“, без който не бихте могли да завършите – на вас не би ви мърдало скъсването. Признавам, че лично аз така и не успях да схвана „дълбокия резон“ едното да е (май) през 1949 г., а другото – някъде през 60-те години на ХХ в. Но да го сбъркаш, повтарям, бе все едно да паднеш в някоя вселенски осъдена ерес.

Знаете ли по-нататък, че в цикъла от изучаването на историята на философията всички студенти трябваше да бъдат безоговоръчно убедени, че – стигнали в трети курс до „историята на марксистката философия“ (изучавана в същата тази година заедно с двусеместриалният предмет „нàучен комунизъм“ – неговите бонзи задължително слагаха ударението по този начин) те са достигнали до абсолютния връх на философския разум и значи старателно трябва да скриват потреса си от срещата с… всъщност плитко-публицистичните статии на Маркс и Енгелс, в сравнение с които изучените предишната година трудове на Декарт, Кант, Фихте, Шелинг и Хегел са били само „предварителни стъпала“ към достигането „окончателната истина“. За да го приближа някак до съзнанието на днешните хора, ще кажа, че това е все едно да те накарат да повярваш, че същинският корифей в политологията е, да речем, журналистът-агент на ДС Валери Найденов, а Збигнев Бжежински е само „преминат от него етап“ в тази наука. Все едно – нека продължа – да те накарат да вярваш, че поредица от статии в хартиения вестник „24 часа“ са по-крупно достижение на мисълта от книгите на класическите философи. Защото – днес това вече може да се каже открито – по-голямата част от тогава грижливо подвързаните с дебели корици „съчинения“ на „класиците на марксизма“, са собствено и наистина… статии в тогавашни (маргинални) немски вестници, ако не са дори недовършени и непубликувани никъде техни („гениални“)… ръкописи. И ето – срещата с тази – ще го кажа направо – философоидна публицистика веднага след главозамайващата поредица философи от античността до средата на ХІХ в., за която трябваше да се убедиш, че е „завършека на философската мисъл“, бе среща със същински абсурд и нищо повече. И да не си мислите, днешни ревностни „консерватори“, че редом с творенията на „Маркса и Енгелса“ са пълнили главите ни и със страшните вождове на „съвременната либерална развала“ – „либералните марксисти“ Х. Маркузе, Т. Адорно и пр.? Не, те бяха точно толкова мразени от ортодоксалните марксистки професори-„еретици“, колкото ги мразят днес (без да ги познават) „дълбоко християнските“ консерватори.

Публицистиката на „класиците“ обаче бе направо „дълбока вода“ в сравнение с мисловния абсурд да трябва да извличаш дълбок смисъл от истеричавите драсканици на В. И. Ленин, съпровождащи четенето му на Хегеловата „Наука логика“, злощастно оцеляла за потомците му под заглавието „Философски тетрадки“. За тия драсканици (изучавани на поредица от упражнения и семинари) бе „догматически“ утвърдено, че са развили до истинския им завършек тази Хегелова книга, като са „разобличили“ в нея и нейния „обективен идеализъм“. Ако днес някой от вас разтвори старо издание на тия Ленинови „Философски тетрадки“, ще види, че всички ние трябваше сериозно да „разшифроваме“ и „дълбоко да осмисляме“ такива например безсмислици, съпровождащи Хегеловите цитати, като: „Хвана се идеалистът!“, „Ха-ха-ха!“, „Мъчно му е за боженцето!“ и т.под.

И за да дам сега потвърждение на тезата си, че официалното ни образоване по философия бе всъщност в огромната си част същински „филм на абсурда“, ще премина към същинската „анекдотика“, която се е съхранила в паметта ми. Имахме професор (няма да кажа името му, защото вероятно е вече покойник), който се изживяваше като фундаментален, но и… творчески настроен марксист, убеден, че над „грандиозното дело“ на „класиците“ не просто не е забранено да „надстрояваме“, а даже сме длъжни да го правим. И ето: на една от лекциите си той ни потресе със „смелата“ теза, че съвсем не е необходимо „отрицанието на отрицанието“ (един от „основните закони на диалектиката) да е непременно… тризвеново. Дайте си сметка, драги читатели, дори и да не сте специалисти, а просто логично мислещи хора – „отрицанието на отрицанието“, което по самото си понятие се състои от положение, отрицанието му и отрицание на това отрицание, тоест от три звена или стъпки[1], можело – заяви ни професорът и да не се състои от три звена. Можело, втрещи ни той – то, отрицанието на отрицанието – да се състои и от… едно само звено.

И за да ни увери в тази безспорно стряскаща „истина“, ни „обърна внимание“ на следния факт. „Всички, драги колеги, сме чували за неандерталеца, но никой не е чувал за… андерталеца“. Тоест – за да поясня абсурда, който е толкова голям, че може и да не се схване – професорът смяташе, че „неандерталецът“ е някакво отрицание на „андерталеца“ (т. е. е „не-андерталец“), какъвто обаче… няма и никога не е имало. Когато на упражнение споделихме това „прозрение“ на професора с неговия асистент, той спонтанно ни се сопна: „Я стига глупости!“ Но когато му казахме, че това сме научили от самия него, лицето му се опъна и той смотолеви нещо от рода на „нещо не сте разбрали“. Ще кажа, че когато споделих днес този свой спомен с дъщеря си (бакалавър по философия) тя не искаше да ми повярва. Може да не ми повярвате и вие, но се надявам, че някои от едновремешните ми колеги не са забравили този „принос в диалектико-материалистическото учение“. Същият професор – слава Богу след завършването на следването ми, тъй че не ми се е налагало да я коментирам – публикува в официоза на философското дружество статия под заглавие – ни повече, ни по-малко – „За общото, особеното и единичното в личността на другаря Тодор Живков“.

И за да завърша спомените си с нещо друго: когато през есента на 1983 г. започнах работа в Института по философия към БАН като „специалист“ в секцията по етика, делях стая със специалистката в секцията по „нàучен атеизъм“ (и тук ударението бе задължително такова). Надниквайки случайно в бумагите на бюрото ѝ, видях (не е ли това исторически шанс?) детайлна разработка на проект за „нови граждански ритуали“, чиято идея бе да се противопостави на църковните тайнства (за марксисткото скудоумие, отъждествявани просто и само с ритуали). Видях проекта за ритуала „Наречение на име“ – противопоставящ се на Тайнството Св. Кръщение, (очевидно смятано за извършвано от Църквата даване на собствено име и нищо повече). Видях и проекта за онова, на което впоследствие съм бил нееднократно свидетел – детайлното и до идиотизъм противоположно описание на ритуала за граждански брак, където изрично бе декретирано той да се „благославя“ от служителка-жена (доколкото църковното Венчание се извършва от свещеник, т.е. мъж) на „брачущите се“ да се поднася да отпият от чаши с бяло вино (доколкото при Венчанието се отпива червено), и накрай „ключовете от новия дом“ (който едва ли много двойки са имали) тържествено да се връчват на „стопанката“ (доколкото, както сигурно са дочули „нàучните атеисти“ в последованието на Венчанието се казва, че глава на семейството е мъжа). Е, кажете – не беше ли нашата „философска наука“ в продължение на почти половин век един масивен абсурд, от който истинското образование не би могло да не предполага… решителна алиенация? Слава Богу, мнозина от моята генерация я извършихме успешно.

_________________________

[1] У Хегел напр. – „чисто битие“, отрицанието му – „не-битие“ и отрицанието и на това отрицание – „ставането“, което е синтез на първите две).