„Момичето с иглата“ е суров филм, който подмята зрителя между безпокойство, погнуса и омерзение, но неизменно приковава вниманието му с психологическия рисунък на образите, с целенасочените решения на визуалната естетика и с ефектното актьорско присъствие.

Във време, когато всяка втора премиера (поне по българските екрани) е хорър, има различни начини, по които може да се подходи към датския филм на Магнус фон Хорн, но вероятно най-интересен си остава естетският, който дава превес не на сюжета „по действителен случай“, нито на етичните измерения на тази зловеща историята, а на ретро носталгията по кинокласики и образци на литературата, живописта и други изкуства.

В края на Първата световна война младата Каролине работи в шивашка работилница в Копенхаген, но парите не ѝ стигат да си плаща наема. След като е изгонена от жилището си, тя се озовава на мизерен таван. Съпругът ѝ е изчезнал на фронта, но не се води официално вдовица и не може да получи вдовишка пенсия. Вместо това получава вниманието и емоционалната ангажираност на шефа си, но той има властна майка, която не е склонна да толерира неподходящ брак. Затова, когато ражда незаконното си дете, Каролине решава да го повери на собственичката на сладкарница Дагмар – смразяващ персонаж, отражение на една отчаяна епоха…

„Момичето с иглата“

Подобен сценарий би могъл да доведе до банална мелодрама, но избирайки „произшествие“ от криминалната хроника, което поставя под въпрос самото понятие за човечност, Магнус фон Хорн се прицелва в жанра на трагедията, а избраният визуален наратив дистанцира сюжета от всякакъв патос. Режисьорът се фокусира върху съдбата на Каролине сред черно-бял портрет на бедността, напомнящ романите на Дикенс и Зола: борбата ѝ за оцеляване, бързо угасналата надежда за по-добър живот и смущаваща ѝ връзка със самарянката, която настанява изоставени новородени в „добри семейства“… Залагайки на коктейл от несигурност и безнадеждност, „Момичето с иглата“ е аскетичен филм, проследяващ пътуването на жена, която се опитва да направи „правилния избор“, в общество, което я обрича на мизерия, а иглата от заглавието е метафора едновременно за оцеляване и смърт, както всичко, което заобикаля Каролине.

Също като при (не съвсем) детските приказки на братя Грим или Андерсен, в някои кошмари трудно се открива изход, както в дълбините на съзнанието не винаги е лесно да се направи разлика между безсмислено насилие и шокиращ катарзис. За да въплъти мрака на епохата и контекста, Магнус фон Хорн избира да използва многозначителното черно-бяло, съчетано с изобретателно кадриране, което пресъздава едновременно пренаселеността на фабриките, мръсотията на град с множество комини – с дим, черен като въглища, и контраста между нехигиеничните жилища и големите буржоазни домове. Режисьорът умело прилага техниката на кадър в кадъра и играе с отчетливостта на контурите, а изборът на цветова палитра (или по-скоро отсъствието на цветове) не само закотвя историята в миналото, но и дистанцира зрителя от най-бруталните ѝ измерения.

В един Копенхаген, който все повече се отдалечава от реалността, виденията, родени от употребата на етер, или халюцинациите на гузната съвест съпровождат метафоричното спускане на Каролине в личния ѝ ад. Населен с деформирани лица, които напомнят за изтерзаните картини на Франсис Бейкън и разкривените „чудовища“ от гравюрите на Гоя, филмът се превръща в гигантски кошмар, в който действителност и измислица се смесват, потапяйки зрителя в състояние на болезнена тревожност и издигайки безпокойството до естетика на наратива – любим похват на експресионизма.

„Момичето с иглата“

Сблъсквайки теми като класовите отношения, човешкото „обезобразяване“ след войната и незавидното положение на жените (особено самотните) в Дания през двайсетте годни на ХХ век, сценарият изгражда впечатляващи със своята интензивност и сдържаност образи, като позволява на зрителя да схване сложността на героините, но му оставя свободата да ги прецени сам. От майката с детето, които ще се настанят в бившата стая на Каролине, до Дагмар и Ерена – тази „приказка за възрастни“ е наситена с образи на майчинството във всичките му аспекти, но и с крещящата необходимост от принадлежност и емоционална съпричастност.

„Момичето с иглата“

Между готическия ужас и артистичния пърформанс, между смътната фантастика на Мурнау и ониризма на Бергман, този завладяващ и едновременно с това силно смущаващ киноразказ ни изправя пред невъобразимото и непредставимото, изследвайки мрачната страна на човешкия индивид през темата за предполагаемата чудовищност (физическа или морална). Поемайки трудно въздух в отровната среда на лишения от надежда натурализъм, „Момичето с иглата“ ни въвлича в размисъл за злото, родено от нещастие – бедността, но също и от болезнената липса на любов и внимание, – сред непосилната тежест на съществуването; и за доброто, което може да покълне дори в „чудовищна“ почва…