Докато беше на двумесечна творческа резиденция в Осло, писателят Златко Калчев получи, по препоръка на свой състудент, който живееше тук от години, покана да напише разказ за една антология, подготвяна от екипа на тамошно списание, специализирано в най-тъмния спектър на литературата на страшното.
На Златко Калчев току-що му беше излязъл сборник с разкази на норвежки, който явно беше направил впечатление. Но самият той нямаше особен интерес към подобни четива и само обещания хонорар го накара да погледне сериозно на предложението и да се захване за работа.
Лесно е да се каже „да се захване за работа“.
Защото тук започна мъчението. Разполагаше със срок от две седмици, който бързо започна да се топи. А насреща нямаше нищо – не само нямаше скъсани страници в кошчето, но я нямаше дори тъничката нажежена жичка в мозъка, която да подскаже, че нещо се ражда в главата му.
Златко Калчев беше наясно с капризите на творчеството; редуването на дни, богати на идеи и на думи, с дни, приличащи на скалист пейзаж, населен единствено с койотите и скорпионите на безплодието. Беше преодолявал успешно подобни периоди в живота си и все още се мъчеше да не изпадне в паника.
Седеше на бюрото, гледаше през прозореца в отсрещната сграда и се мъчеше да не обръща час по час глава към стенния часовник. После изведнъж реши да признае поражението си и да се опита да огледа отново хоризонта, стъпил смело върху планината от сгурия на напразно изминалото време.
И нещата започнаха да се наместват. В Норвегия хората не използват пердета и завеси. Животът в жилищата се вижда като на длан. Всеки е свикнал с това и то не прави на никого впечатление. Целият график на обитателите е видим за наблюдателя. Златко Калчев се облече, хвана метрото, слезе в центъра и се сдоби с хубав бинокъл. Сега вече човекът от отсрещния апартамент на втория етаж, писателят обитаваше жилище на третия и имаше по-добра видимост към втория етаж, беше, може да се каже, в ръцете му.
С помощта на бинокъла писателят бързо разбра какви са заниманията на неговия герой, който по цял ден сновеше между два големи плота, покрити със стъкло. Оказа се, че това са нещо като аквариуми, в които онзи отглеждаше паяци. Имаше най-различни видове – от малки като пшеничено зърно до космати екземпляри, големи колкото мъжки юмрук. И не само това, той не ги отглеждаше като във ферма – той организираше гладиаторски битки между паяците и други видове насекоми.
И тук мисълта на Златко Калчев потече в познато русло. Спомни си, че самият той имаше младежки разказ за паяк, който завършваше доста ефектно – докато героят наблюдава с любопитство как паякът се справя с една муха, отмъквайки я по сребристата струнка нагоре, изведнъж от тавана, по една дебела като въже свистяща паяжина, с полепнали по лъщящата му морда пера и кости, към него се спуща ПАЯКЪТ.
Точно това му трябваше. Броячът на страниците в компютъра растеше. Златко Калчев направи справка за различните видове паяци и те се появиха в разказа му, приклекнали под стъклото на плота. Появиха се и оси, и скакалци. Най-сетне дойде и грандиозният финал. По една дебела като въже паяжина, с полепнали по лъщящата му морда пера и кости, надолу се спуща ПАЯКЪТ.
Разказът беше готов. Златко Калчев го разпечата на принтера, изравни с ръка ръбчетата на листовете и излезе навън да изпие една-две бири. Когато се прибра, направи няколко поправки с химикалка, които внимателно нанесе сетне в компютъра.
На другия ден прати разказа по мейла на състудента си да го преведе според предварителната уговорка, а вечерта го прати на редакторите на антологията. Те бързо му отвърнаха, че се е справил чудесно и хонорарът скоро ще бъде преведен по банковата му сметка. Писателят почувства страхотно облекчение. Беше успял. Стратегията му се беше оказала печеливша. По навик взе бинокъла и погледна към апартамента отсреща. Апартаментът беше тъмен и нищо не можеше да се види.
На другия ден Златко Калчев летеше за България. Събра багажа си и преди да пъхне в сака бинокъла, отново погледна към онзи апартамент. Прозорецът продължаваше да е все така черен – като запечатан със смола.
